Алтер-нативен рожден ден

Ето, че дойде краят на ноември и блогът ми има рожден ден. Нищо, че всъщност е създаден през октомври; нищо, че толкова малко хора имат идея какво се случва в края на ноември. Нищо.
Краят на ноември не е просто дата. Не е дори и един конкретен ден - просто датата 30-ти е едно овеществяване на идеята, заложена в него. Краят на ноември е своеобразен идеален тип - мисловен конструкт, който не съществува в чист вид никъде в социалното, но обяснява много неща. Естествено, като всички идеални типове, той може да работи за мен, но не и за теб - днес, но не и утре.
Краят на ноември е начин на живот, но, в последна сметка, е и само една метафора! Е, да, разбираема е само за мен, Туве Янсон и, ще ми се да вярвам, Румен Гаванозов (ако приема, че за него краят на ноември не се изчерпва със Старчето, краставичките и люляка - всъщност, сигурна съм - иначе не би направил онова чудо, което сътвори пред очите ми преди 2 години), но какво пък - ако тук успея да вплета поне една магия, значи краят на ноември ще живее.
Чудеса ли казах? Да, това е най-типичното за края на ноември - тогава в гората на мумините стават чудеса. И, ако се огледаме около себе си - чудесата се случват не само там. И се случват не само на онази дата, на която съм избрала да "празнувам" своя край на ноември. Хубавото на края на ноември е, че може да се разтегли колкото си искате и колкото можете да повярвате - и никой няма да ви попречи.
Странно или не, преди точно една година по това време, на 30ти ноември осъществих една от най-големите си мечти - стигнах до Мека - до моята северна Мека. И в рамките на 3 дни ми се случиха толкова чудеса, колкото не съм си позволявала дори да допусна в сънищата си. По този повод, изпращам специални поздрави на Боран и Юри, с които точно преди една година по същото време бистрихме резултатите от женския спринт на чаша червено вино и български кашкавал и които се дивиха на ентусиазма на девойчето с български флаг, пътувало 26 часа, за да подкрепи нашия отбор; също и на Краси и Виталий, за които виках на трасето под зоркия поглед на Боран и... с акредитацията му, и в които няма да спра да вярвам, на Павлина... На всички, благодарение на които изживях своята приказка. Това ми напомня, че трябва да направя отделна секция, наречена "Биатлон", тъй като сезонът вече започна. Но за това - по-късно.
Днес, година по-късно, пренаписах историята на социологията толкова хладнокръвно, че чак се изумих от себе си. Но чудесата продължават - и, странно защо, Джони пак е замесен в тях. Днес съвсем случайно установих, че ще играе в София спектакъл, заради който се бях приготвила да пътувам до Видин. Използвам случая да ви поканя: 9 декември (неделя), 17.00 часа, театър София: "Лазарица" на Радичков. Предвид онова, което съм видяла от Румен като актьор, предвкусвам едно истинско театрално пиршество. Е, като видях абсолютно незабележимия афиш, се убедих, че в края на ноември наистина се случват чудесата, които са нужни на човек. Колкото и незначителни да изглеждат за другите.

История с авокадо

Неделя сутрин... се будиш до мен, с бяло Victory... Не, момент, това беше друга приказка.
Неделя сутрин в моето царство-господарство се е оформила като време на кулинарни кощунства, безчинства и, доволно често (абе, ей, кого лъжеш?!), шедьоври.
По Радио 1 върви Puttin’ on the Ritz (страшно парче, много върви за експериментални деяния тук и там) – надувам го до дупка и запрятам ръкави. Авокадото изпада в див ужас, опитва да побегне, но, горкото, нали няма крака – каузата му е обречена.
Тук е моментът да уточня, че съм се разправяла с този „неутрален” плод и преди, но никога не съм срещала истински мекичко такова, дето от първо докосване да го познаеш, че е узряло и те кани, примамва те сякаш... „Елааа, елааааа (Вълчо, изяж ме)...” Та затова и вчера в „Пикадили” реших да заложа на тъмния цвят като знак за готовност за кулинарна обработка.
Обаче, както се случва в повечето модерни приказки, изпитанията пред принцесата са изключително от технически характер, както се случи и с мен тази сутрин. Забивам ножа в (очаквано крехкото) месо... и то се оказва неочаквано неотстъпчиво. Битката се пренася върху тепиха за рязане, а чифт малки ръчички стискат здраво авокадото отвътре и не щат да пуснат.
„Ей, ти, на трески ще те направя, ама ще се преборя с тебе, чуваш ли!”, плаша аз.
Заканата имА ефект. „Храсссс”... и плодът се отвори. Втора изненада. То, каква ти изненада, като на мене вече отдавна ми бе станало болезнено ясно, че авокадото е зелено. Ама зелено, истина ви казвам. Това му състояние пък предизвика прилагането на крути мерки, свързани с груба сила, запотен пасатор, известно мръсноезичие от моя страна и... подозрително вкусен резултат.
Писна ми вече от традиционното „Гуакамоле”, та реших да разнообразя (тъй де, видоизменя) рецептата – да знаете, че комбинацията от неузряло авокадо, обелен домат, чесън, зехтин, лимонов сок и сол е приказна. И върви особено добре с препечени филийки пълнозърнест хляб. Отличен дип, много тортила може да изяде по купони, гаранция.
Сега остава да му измисля име на Нещото и... да приложа снимков материал (леко размазан, наистина, но разчитам, че няма да си търсим кусури). :)

Приятелство

... между момче и момиче... Като Умната Блондинка или Дядо Коледа. Не съществува, викате, а?
Е, съществува. Независимо дали ви се вярва, или не. Такова едно, по мъжки обсъждащо, по женски разбиращо... човешко и хубаво, и топло, и истинско...
Онова лице, което ти се иска да видиш, когато се прибираш у дома след половин година на сумати хиляди километри от него. Онзи човек, когото искаш да гушнеш - да го прегръщаш, докато не му изкараш въздуха (или, по-скоро, той - твоя). Същият, който ще те замъкне да пиете бира още същата вечер, направо от летището, и с когото ще продължите разговора, сякаш не сте се виждали от сутринта. И докато вървите, ще те хваща за ръка, сякаш за да се увери, че ти наистина си там, а когато, пресекли улицата, пусне ръката ти, ти ще улавяш неговата. Ей така, просто защото ти е хубаво.
И нищо повече. И всичко повече. Някой ден ще ви разкажа още за това единствено приятелство - сега мога само да ви пожелая да имате и вие такъв един човек до себе си, дори когато, всъщност, той не е до вас.
Сега не е моментът. Нещото, което провокира това детинско излияние обаче, е случка от днес - едно своеобразно потвърждение на ценността на единствените неща.
Имам аз едно другарче. Отскоро се познаваме и аз, странно защо и как, разпознах в негово лице възможност за някакво приятелство (изобщо не го сравнявам с онова горното, което датира от години, при това много, и което, без само да се усети, премина през един страшен огън - до ден днешен даже не може да разбере точно какво се случи тогава, но бе там и бе там в най-черните моменти). За момче става дума - и то за момче, с което си позволих да бъда достатъчно директна и откровена по много въпроси с безумната вяра, че ще бъда разбрана правилно. Уви, не бях.
Толкова ли е трудно да не приемаш всяка усмивка като флирт? Наистина ли желанието на някой да бъде твой приятел винаги се тълкува като желание да те превърне в свой сателит? Така изпаднали ли са днешните мъже, та смятат всяко внимание, което жените им обръщат, за опит за свалка? И жените все още ли са притежание и символ на значимост, обект на властване? Е, не. Явно аз живея в друг, малко по-шарен и пълноценен, свят.
И съм невероятно благодарна, че в този мой свят все още има и други, които мога да нарека "приятели", без да се налага да им давам обяснение защо не съм си вдигнала телефона, защо това е било така, а не другояче и които ме обичат заради това, което съм, а не въпреки него. Защото тъкмо случките като днешната, ме карат да ценя все повече и повече онова приятелство, другото (а колко съм сигурна, че този човек не се е и замислял върху него!) - защото постоянно се убеждавам, че е единствено.

* Посипвам си главата с пепел! Днес се навършват 16 години от смъртта на Единствения - Фреди. За всички, които го помнят и обичат:

Bohemian Rhapsody

Една от най-великите песни на всички времена, философия и болка.

Социо-логическа загадка

Предлагам ви една социо-логическа загадка, която опитахме да разрешим по време на упражнение по ЕСИ вчера. Ще ми бъде интересно да видя какви ще бъдат вашите предложения за правилното й разрешаване, тъй като чух идеите на колегите си. Почти с чувство на добре свършена работа, мога да се похваля, че наполовина разгадах пътя към верния отговор и си отстоявах мнението. Обаче ме е яд, че стигнах само до половината (т.е. до около 60 - 70 %, предвид задачата за променливите, която обаче аз ще ви спестя, защото тя си е социологическа, а не толкова социо-логическа, и си спечелих една почти-похвала с това, че съм "крачка напред с материала :)"). Ето и условието на задачата:

"Имаме 4 карти, поставени на масата. Върху тях пише съответно А, D, 4 и 7. Как най-лесно може да се докаже хипотезата, че от 4-те показани карти, тези с гласни от едната страна имат четни числа от другата?" (подсказвам, цитирайки асистента - търсете отговора в обръщането на 1, максимум 2 карти).

Ще ви кажа верния отговор (ако, разбира се, има интерес към загадката), във вторник, тъй като една от групите по ЕСИ още не се е пробвала да я реши. И ще пиша по-рядко, за да оставя задачата нагоре в тялото на блога.

А после може да пусна и любимата ми логическа задача, към която обаче нямаше интерес във форума на СУ.

500.

Обичам да се чувствам комфортно, когато пиша. В противен случай, изобщо не се захващам. Обаче сега трябва да наредя няколко думи, за да честитя един юбилей, а се чувствам некомфортно, защото се опасявам, че няма да бъда разбрана правилно и че танцът ми с думите този път ще има твърде сложни стъпки, които може и да не налучкам. Но... какво пък? Нито ще ми бъде за пръв, нито ще е за последен път.

500. Сериозна бройка, особено когато става въпрос за секс. И за наркотици. За рокендрол – съвсем. А когато ги съберем и трите и поставим под прожекторите Андрей Баташов, положението е неспасяемо.

Колкото повече задълбаваш в спектакъла (т.е. колкото повече Баташов те задълбава, защото отдаването на моменти е почти насилствено), толкова повече започваш да си задаваш въпроса дали на сцената е актьорът или неговото его, защото то, повярвайте ми, е огромно. И сега стъпих върху тънкия лед, който заплашително пука под ботушите ми. Не ме разбирайте погрешно – тази роля не може да бъде издържана (не изиграна) от емоционално по-слаб актьор, от по-безличен актьор или от актьор с ниско самочувствие и самооценка. Баташов тези проблеми ги няма – и ги няма до степен, която може да вбеси мутрите и мутресите, отишли на спектакъла, защото е модерен и въобразяващи си, че са най. Е, не са. И не е лошо някой да им го припомня, макар и с усмивка (или не съвсем) и макар и от сцената.

Преди насреща ми да ревнат феновете на Ивайло Христов, който играе същото заглавие на сцената на Армията, бързам да уточня, че не ангажирам никого със своето мнение. Очевидно е обаче, че Ивайло Христов не може да понесе тежестта на текста, не може да напълни сцената сам – ето защо има нужда от подпорите Дони и Калки и от всички ония символи на американската култура, с които сцената е пълна.

Баташов, от своя страна, се нуждае само от уредба, стол и костюми, защото, колкото и да се преоблича, под дрехите отново е То – безграничното му его, което всъщност прави този моноспектакъл наистина моно-. То е само, голо, но и неуязвимо, допълнено от сякаш съпътстващите думи, написани от Богосян и които, в един момент, стават безкрайно излишни, и от истински майсторските импровизации на Баташов, които могат да озадачат, разсмеят или обидят – в зависимост от почвата, върху която попадат. То води спектакъла, то беснее в ритъма на рокендрола, то е така силно, че в един момент става една почти видима аура от енергия и самоувереност.

Неслучайно Баташов има толкова малко заглавия в репертоара си в момента – на сцената трудно се намира място за него самия, какво остава за други. Но пък, колкото и малко да са заглавията и колкото и себичен да изглежда той, аплаузите не стихват, публиката не намалява, а билети за спектаклите му няма. Ще ми се да вярвам, че това не е само заради синьо-зелените му очи, на чиито поглед няма смъртна, която би могла да устои – и на въпроса защо не го поставям сред любимите си актьори, мога да отговоря само така: Андрей Баташов не играе (поне не в конкретния спектакъл) – той живее.

Ще чакам представление № 1000, защото знам, че дори и след 15 години, онази аура, която (почти сигурно) би ме подразнила в реалния живот, ще вилнее из сцената, изпълвайки я с наситена, почти нагла, самонадеяност - която обаче е втъкана в основата на написаното от Богосян и без която текстът остава постен и, едва ли не, жалък и лишен от смисъл.

* И, за всички фенове, специален поздрав с една от най-любимите ми песни, която, освен всичко, е част от гениално подбрания саундтрак на "Секс, наркотици и рокендрол":

http://youtube.com/watch?v=M3T_xeoGES8 (започва на 0:27, преди това върви "Bad Reputation")

Провокирано

И аз, подобно на Мечо Пух, понякога седя и мисля, а понякога просто седя. Настоящият момент е от първите. Не че съм се умислила тежко и мъчително върху смисъла на екзистенцията („Да пием за която, колеги!” – това е лаф на Змията на Мая Бежанска), размишлявах върху Съни Сънински, снобите и добрия вкус.

Повод за това ми дадоха проф. Стойков и няколко девойки, с които ходихме на театър онази вечер. Та те, милите, много го харесаха (не професора, при все, че и той, без съмнение, е готин – а спектакъла - и с право).

Заглавието беше „Шекспир – пълни съчинения” – за пореден и, категорично, не за последен път. И, в отговор на въпроса на Петьо (какво правя с тоя Шекспир), мога само да кажа: „Забавлявам се”. Сис после си каза, че се е разплакала от смях, Акулката искаше „пак”... после разбрах от Бел, която не го е гледала, че Тони (наша бивша колежка, която се премести след първи курс), която също е била на представлението, се е влюбила тотално и почти умряла от смях.

И тук идва въпросът – как, аджеба, всеки, който е гледал „Шекспир”, е останал изключително доволен, а, същевременно, Съни Сънински отнася всички негативи, които критиката може да избълва в целия си снобизъм и претенции. Дори и с колеги съм говорила – и те не могат да го понасят... обида бил за добрия вкус, правел елементарно забавление за масите...

Чакайте малко, бе, хора! Не съм му адвокат, няма и да се превърна в такъв... но на вас не ви ли писна от пудра, дантели и патетични слова, които преливат от сцената в опит за изграждане на високо психологизирани творения, които да са максимално отстранени от елементаризма? Не ви ли омръзна да се играят чувства и състояния (в стил "Бъди влюбен") и актьорите да се обясняват на картоф в любов под светлините на прожекторите? Не ви ли дотегна самоцелното смислово претоварване и търсенето на теле под волове, под които то просто не съществува? Е, аз съм се нагледала на такива „високо художествени прояви за елитна публика”. А единственият посредник между театралния текст и снобизма е елитарността, която, впрочем, ме плаши, защото никой вече не се осмелява да каже „Това не ми харесва” за нещо, което е очевиден боклук. И не го казва не защото няма мнение, а защото се страхува, че ще го обвинят в елементарност – хората ще си кажат, че той просто не е разбрал гениалната идея на режисьора, който, видите ли, е прокарал една тънка, достъпна само за посветените, нишка, осмисляща целия спектакъл. Това пък, от своя страна, развързва ръцете на режисьорите, които използват тази несигурност, за да държат публиката в шах и гордо развяват поредните си безмислени извращения.

Александър Иванов (aka Съни Сънински) не е такъв. Той показва другата страна на режисьорите – прави смешни, достъпни, напълно гледаеми спектакли, на които хората отиват, за да се разтоварят и ги натоварва, само ако те доброволно го позволят. Не им отнема правото да се усмихнат, без да искат да убият жена си с брадва след това. А това днес е ценно. Даже, бих казала, безценно.

* Ако се чудите за ролята на проф. Любомир Стойков, той, всъщност, днес провокира тоя ферман с един цитат на фотографа Хелмут Нютън, който казва: „Ако има нещо, което наистина мразя, това е добрият вкус, защото той поставя ограничения. За мен вкусът е мръсна дума.” Аз не мога да се подпиша под тези думи, най-малкото, защото ги е казал друг. Обаче пък дават повод за размисъл. Добрият вкус не е мръсна дума – но не трябва да бъде и маска, оправдание и средство за шантаж на публиката.

Проф. Волф Лепенис в Червената къща

Пропуснах Филип Шнитер заради поет ангажимент, но нямаше начин да пропусна и проф. Волф Лепенис, чието гостуване, по думите на Светла Маринова, е „равносилно на слънчево затъмнение” и който, в книгата си „Трите култури”, не само говори за Франция, Англия и Германия, но проправя път и на социологията като третата „наука” – редом с хуманитарните и природните такива.

Та, поведохме се със скромна част от „колектива” след лекциите по История на социологията към Червената къща (по ирония на съдбата, текстовете, които изучаваме по въпросния предмет, са събрани в сборника „История на социологията” тъкмо от Лепенис. Но за иронията ще стане дума тепърва).

Няма да бъда твърде обстоятелствена, защото едва ли всички, които посещават тази скромна, но уютна моя обител, се вълнуват от идеите, изложени от немския социолог (който, няма лъжа, няма измама, се оказа много харизматичен лектор). Вярвам обаче, че тази лекция можеше да бъде полезна и на колегите-журналисти, дори и вън от контекста на предметите, които води доц. Нейкова, тъй като бе посветена основно на взаимоотношенията между Европа и САЩ, за историческите обстоятелства, бъдещите развития и иронията. Онази здравословна ирония, която е така необходима в политическите отношения между Стария континент и Новия свят; иронията, която въплъщава в себе си комбинацията от надеждата на хората и техния цинизъм; политическата ирония, за която пръв говори Томас Ман и която трябва да бъде възприета в умерени количества като форма на вътрешна политика, защото, погледната като нещо сериозно, тя може да работи за решаването на общи дилеми.

Според проф. Лепенис, политическата ирония е полезна, защото оставя след себе си известна мистерия, като, същевременно, насърчава и опитите за по-добро разбиране на другия. Иронията е своеобразен начин на живот, а според Т.С. Елиът, тя е „добродушен скептицизъм” (свободен превод на Yours Truly).

Интересни бяха примерите, които лекторът даде и източниците, от които е черпил своите доводи. Публиката се влюби в метафората, представяща Европа като „страната на Хамлет” (а по-късно в лекцията – направо като Хамлет, който умува твърде дълго, когато трябва да се действа) и САЩ като Фортинбрас, който действа, често безразсъдно смело, убеден, че правото на силния ще бъде на негова страна за пореден път.

Според Лепенис, житейските философии на Хамлет и Фортинбрас днес трябва да се приближат една към друга – Европа трябва да действа по-категорично, а САЩ – да мислят повече, преди да действат и, веднъж приложили груба сила за решаването на даден въпрос, да изпитат и мъничко вина в резултат на решението си – или, казано с други думи, САЩ никога няма да спрат да бъдат Фортинбрас, докато Европа все още се прави на Хамлет.

Аз си отбелязах като много точна забележката на Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии, че не можеш да бъдеш Фортинбрас на собствена сцена, защото този персонаж, всъщност, се появява едва в края на пиесата. Както казах обаче, въпреки това важно, според мен, уточнение, метафората се хареса и веднага се поде от публиката (виждате колко място й отделих и аз).

В лекцията на проф. Волф Лепенис имаше и още редица акценти, на които си струва да се отдели внимание, но аз ще ги изпиша графично само като пунктове, по които си струва да се помисли или върху които има смисъл да се наблегне, за да се знаят (и припомнят), защото иначе ще изгубя и малката си аудитория:

- "американците" са били разпиляни из Европа много преди да бъде основана тяхната собствена държава и, впоследствие, поставят началото на една нова Европа, освободена от бремето на миналото.

- след 50 години обаче, днешните малцинства в САЩ (латинос и др.) вероятно ще бъдат мнозинство в страната и тогава вече европейците няма да имат основание да говорят за Америка като за „Европа вън от Европа”
- експанзията, целяща да разпространява принципите за програс, свобода; да „изнася цивилизация” всъщност не са американско „откритие”, а водят началото си още от времето на ВФБР (Великата френска буржоазна революция)
- отбелязвам си като NB да прочета есето на Reinhold Niebuhr “The Irony of American History”, което е публикувано през 1952 година и се е превърнало в своеобразно пророчество и в което авторът говори за трите характеристики на човешката история – патосът (към който причислява природните бедствия, поради безмислието да питаш природата „Защо?”), трагедията (каква по-голяма трагедия от опитите на човечеството да сеят мир чрез атомни бомби?) и иронията (в случаите, когато добродетелта се изражда в порок и когато надценяването на собствените възможности издава потискана слабост); още - сравнението на комунизма с исляма – методите, с които западният свят тогава (1952 г.) се изправя срещу комунизма, според Niebuhr, напомнят онези, присъщи на кръстоносците някога. Но! Следва и уточнението, че не бива да се спекулира с подобни аналози и, като правило, трябва да избягваме твърде близките паралели.

Със сигурност пропускам и още важни моменти, но впечатленията ми са твърде пресни, а и обемът вече ме тревожи. Вярвам, обаче, че най-съществените пунктове са обобщени – в случай, че някой стигне до края, разбира се.

***

Минах покрай пазара на "Графа". Продават печена тиква, нарязана във всевъзможни геометрични форми и безформия. Стана ми жал за Пепеляшка.

За събота!

В името на изкуството и доброто прекарване, ще заора (най-сетне) малко и в организационни въпроси (знам, че е рано, но утре от входната врата вероятно ще се метна директно в леглото (прибирам се от лекции в 21.30), при това с напълно сънувателна цел - естествено, първо ще проверя за наличието на грахови зърна под матрака, че напоследък много ме тормозят...).

В събота, 16.30 часа, в салона на СКТ (ЦКТ) на "Гурко" ще се играе "Ние, врабчетата" на Йордан Радичков. Режисьор е Катя Петрова, а актьорският състав предвещава само приятни емоции в големи количества: Дорияна Гълъбова, Мариета Петрова, Мая Бежанска, Румен Гаванозов, Румен Угрински, Станимир Гъмов / Иван Христов.

Не съм гледала спектакъла, така че не мога да обещая качество. Имената на актьорите и текстът на Радичков обаче са достатъчен гарант, ето защо си позволявам да ви поканя. Билетите са по 3/4 лв.

И, освен това, моля девойките и младежите, които се готвеха да щурмуват Т199 в събота вечерта, да потвърдят присъствието си чрез познатите и утвърдени начини за комуникация с мен, за да се подготвя психически, а и за да се разберем за евентуална среща (моето предложение е 19.10 пред Т199. За онези, които не са ме виждали, смятам, че няма нужда да нося горящ брой на "Отечествен фронт" - шалът-пиано ме отличава достатъчно добре. Носете студентски книжки, билетите за "хубавите места" са по 11/12.80 лв за студенти).

Героично ми е...

... по причини, на които се радват децата в първи/втори клас. Червена точка за отбор "Ябълка" и пъстро бордюрче за "Круша" (череши не обичам, затова фруктовите ми алюзии са така скучни - айде сега, не можело да се използва "алюзия" в такъв смисъл. Може!).

8 чАса лекции и упражнения, стартирали от 8 часА сутринта. Добре, че навън е студено и стъпките ми "хрупат", препускайки по заскрежените плочки - иначе едва ли бих успяла да се измъкна от дома в такъв престъпно ранен час. Репортерство, икономическа социология (лекция и упражнение, където, на всичкото отгоре, правихме "СПИ" - спонтанно писмено изпитване. Забавно беше, предвид факта, че май само двама души разбрахме задачата... а дали и доколко - ще узнаем следващата седмица. Не е лошо да се учи системно - проблемът е, когато единственото възможно време за това, са часовете след 21.00 и откраднатите мигове, прекарани на любимото прагче на четвъртия етаж във ФЖМК - изглеждала съм била като Гаврош... so what?)

Дори съм доволна и от последното упражнение - върху прочутото "Самоубийство". Днес не се стигна до мен (мммм, за щастие), но се оказа, че съм разбрала основното от задачите на другите колеги с едно прочитане на книгата. Мълчах си и се поздравявах вътрешно, но когато все пак реших да се обадя, бях набедена, че прокарвам феминистка нишка в анализа. Всъщност, бях безкрайно далеч от подобна идея, но явно за следващата седмица пак ще се носи вода от множество кладенци. Важното е, че съм напипала основното от гледна точка на хипотези, методи, причини за повечето от решенията на автора. Разбира се, моята работа вероятно съм я свършила като кучето на нивата в желанието да обхвана цялостната картина, но това е поправимо, доколкото разполагам с много време за дообмисляне и усъвършенстване (животът, животът...). Другото са бели кахъри и известно количество пепел, с която си посипвам главата в момента.

Минах и покрай парка "Заимов" - оставих "Сфумато" зад гърба си. Липсва ми онова време на безкрайни репетиции - всеки ден: след лекции, преди лекции, по време на лекции... липсват ми трите чувала реквизит, състоящ се от ключове, пари, чаши, чинии и друга посуда, вериги, всевъзможни дреболии, които се губеха постоянно и ме изправяха на нокти най-редовно... Липсва ми текстът на Брехт и всеотдайността, с която работихме... Липсват ми премиерите, с всичките им гафове; гастролът в Стара Загора и публиката, съставена от темерути, чието пълно безразличие депресира всички солисти... Латерната, с която Светльо Къслев пееше "Моритат за Маки Ножа"; репликите, които се подмятаха в ежедневното общуване и които се превърнаха в уникален код, достъпен само за "посветените"...

Славно време беше - само аз си знам колко нерви изхабих и с какво облекчение посрещнах края на сезона. Но винаги, винаги, когато минавам край "Сфумато", се сещам за черното трико и "Опера за три гроша". Спомените са странно нещо - едва сега установявам колко бързо са се изтрили всички негативни емоции, които изживях в онзи дълъг период и... е останала само усмивката. А и, все пак, не е лошо да свързвам "Сфумато" и с нещо смислено, нали така...

Хаотични бележки за едно "R'n'B" шоу (или "Една нощ на гости на Жабите")

На вълка защо му е дебел вратът? Защото сам си върши работата, ето защо. Залисана в безкрайните ангажименти, помолих мой приятел да ми вземе билет за „Ритъм енд блус” в МГТ (това е Малък градски театър „Зад канала”, да знаете). Машинално му казвам да иска „хубаво място”. Изобщо изключвам, че той не го е гледал тоя спектакъл и... получавам билет за 2 ред. Не е истина, казвам ви. За пръв път на спектакъл всички микрофони работиха, даже работиха повече, отколкото бе нужно. В резултат на това, сега музиката се визуализира много фриволно в главата ми и кънти в динамиката на съраунд саунда. Ама аз съм си виновна. Друг път ще уточнявам.

Изобщо няма да се впускам в подробности и клиширани излияния в стил „това трябва да се гледа”. Че трябва, трябва. Обаче трябва да се гледа от хора с отворени сърца, без особено големи претенции и грандиозни очаквания за драматични обрати, завързан сюжет и музикални свръх-заложби (това, че е музикален спектакъл не означава, че всички в него трябва да могат да пеят – тая уговорка трябва да я направим от рано, да няма объркване после) и, за Бога, трябва да се гледа от БАЛКОНА. Категорично. Иначе ще стане като с мене – в главата ми в момента се бият две книги – „Преспанските камбани” и „Гласовете ви чувам” – направо, „Taleff Fest”.

И за да повдигна мъъъничко завесата, ще ви издам, че спектакълът... е правен с много хумор, желание и, ще ми се да вярвам, любов. То не бе „Флашданс”, „Титаник”, „Бодигард”, „Кръстникът”, "Коса"... да не забравя и много чаровния (софийски) Чарли Чаплин, леко глуповатите разкази на оперни сюжети (обаче пък патешките вариации на Петър Калчев на Der Hölle Rache ме изпратиха директно под стола от смях – и без това що сопрани съм слушала да я пеят по сходен начин...), класики от любими мои жанрове (даже в момента слушам с небивал кеф Manhattan Transfer - Operator, а Албена Михова ми скри шапката със своето изпълнение, страхотен и добре поставен глас има, изуми ме), а Христо Мутафчиев, въпреки всичките ми предубеждения, бе просто брилянтен – слушах го зяпнала – едно от най-добрите изпълнения на друго мое любимо парче (“Just a gigolo”, леле, как го обичам), които съм чувала някога. За „Parla piu piano” хич няма и да говоря, че взе да става много лично. Изобщо, Румен Цонев е събрал музиката така, че да обере симпатиите на онези като мен. Пък към края с „ABBA” просто ме довършиха. Липсваше ми само една „Бохемска рапсодия” на Queen и щях да знам, че пеят само и единствено за мен. Но и така не пречи да го вярвам.

Този път няма да обобщя нищо. И няма да заведа никой да гледа спектакъла, защото не мога да гарантирам, че ще се хареса на всеки (необходимите условия ги изложих по-горе). Но и тази вечер залата бе пълна, което вероятно означава нещо. Пък и, в крайна сметка, 2 часа шоу, хубава музика и различно, наистина нестандартно забавление – къде го дават това? Отговорът е: в МГТ. Билетите свършват бързо, да знаете – но, наистина, умолявам ви, търсете места на балкона. Красивите жени се виждат и оттам. Красивите мъже – също.

Залетяно

Хвърча на едно място – съвсем като колибри от различен калибър. Блея през решетките в компанията на Капоти, обзета от желание да избягам. Ама да бягам много бързо, да изпреваря самата себе си – аз това го умея. А след това, съвсем като в анимационно филмче, да се върна, за да се намеря. И да се търся дълго, пак в същата стая – точно под звездите, да се срещна с изоставеното по пътя свое Аз.
Щастлива съм, че не ми се сърди. Свикнало ми е вече - зарязвано най-безцеремонно на всевъзможни места, чака кротичко да се върна за него - да го намеря, защото, вярно, че понякога ме дразни – примерно, обичано от всички, стандартно и прилежно форматирано - но е добро другарче. И знае, че колкото и бързо да бягам, накрая винаги се връщам за него.

"Пинокио - забранено за деца"

Никога не съм била всеядно добиче (от малка мразя спанак, например) и обикновено подбирам спектаклите, които ще гледам. Така си бях набелязала „Пинокио – забранено за деца” на ЦКТ още през миналия сезон, но моя колега, дето също ще става режисьор, успя да го гледа преди мен и ми каза: „не става за нищо, нищо няма вътре, не се лъжи”. Пък и в петък вечер все бях на лекции и така и не стигнах до залата на „Гурко”.
Да кажа, че Елена не беше права – ще излъжа. Ако обаче кажа, че е била, ще излъжа много повече.

Ето защо. „Пинокио – забранено за деца” е спектакъл, който, ако има начин, трябва да се гледа от втория път нататък и, по възможност, да се пропусне първата „среща” с него. Единствен по рода си в това отношение. Когато го гледах в залата на ДТ „Гео Милев” в Стара Загора (в рамките на фестивала „Пиеро”) в края на септември, впечатленията ми бяха изключително противоречиви и до днес не можех да реша „Да” или „Не”.

Тази вечер обаче „Не”-тата се бяха оплели някъде из интересната сценография, бяха се скрили тотално и единственото самотно противоречие, което се шляеше безпризорно из главата ми, бе дали всъщност идеята за човека-марионетка и неговия (опит за) бунт не се е изтрила от скречове по всевъзможни сцени, арени и трибуни. Твърде вероятно е отговорът да бъде положителен. Онова, което спасява „Пинокио – забранено за деца” обаче е решението да не се говори за проблема „по принцип”, а да го въплътим в една до болка позната ни история – там, където не сме си и представяли, че той може да съществува: в историята на Пинокио. И веднага следва въпросът: ако аз познавам приказката и в книжката това не го пише, не е ли възможно да съществува и в моя собствен живот, без дори да подозирам.... Като излизах от салона, се заслушах в коментарите на другите. Не говореха за видяното – нито дума. Обаче погледите им шареха по ръцете на околните в неосъзнат опит да видят „конците”. Така идеята сработва.

Но дори и това да не се случи, дори и само да се дивим на декора и „чудесата”, които се случват на сцената (препоръчвам представлението да се гледа от 5-ти ред назад), спектакълът е достатъчно кратък (едва час), за да не досади никому.

И, на последно място (не по значение, а тъкмо заради акцента върху значимостта), „Пинокио – забранено за деца” ТРЯБВА да се гледа заради феноменалната актьорска игра. Точно такъв спектакъл ми липсваше напоследък по куклените сцени и аргументът, предоставен ми в подобно щедро изобилие (:)) от петимата на сцената бе основното „Да”, когато везните още се колебаеха.

Румен Гаванозов (когото по-натам ще наричам Джони, за да не се налага все да изписвам фамилии), Румен Угрински, Станимир Гъмов (пристрастна съм, признавам - градски сме с него, в едни и същи училища сме учили даже), Мая Бежанска и Марий Росен (интересен Пинокио, но може би ще открия още нещо, което си струва да се коментира при следващото гледане - добър е и тук поставям точката засега). Тази комбинация наистина е a must see.

Фитилчо - една от най-прекрасните кукли, които съм виждала (и на която Джони дава живот по онзи негов начин, дето после те кара да се чудиш дали човек може да сподели душата си, дъха си, с парче дърво); Змията (на Мая Бежанска), която се надра като смок и зае иронично позицията на „разбиращите от изкуство” и която е една чудесна и много пъстра хрумка за страничен поглед, разведряване, история в историята и маска за необходимите сценични промени; татко Карло, за когото можех да се закълна, че отново е Джони, но днес, макар пак да не бях много близо до сцената, започнах да мисля, че всъщност Румен У. е онзи, който отива за круши (комплименти, комплименти!).

В обобщение – да, да, да! Много пъти да. Трябва да се види. Но задължително трябва да се види повече от веднъж.

"Non pui andrai"

Онзи ден Тони ме пита дали имам идея коя е арията, която пя Толстой (героят на Олег Меншиков) в "Сибирският бръснар" (видял, че ми е сред любимите филми и решил да си пробва късмета). Не е като да не я пише във финалните надписи (предполагам), но все пак, специално за Тони и за имащите отношение към класическата музика "фенове", ето и въпросната ария в изпълнение на Брин Терфел (намерих я изпята и от Джузепе Тадеи, който е едно от най-хубавите неща, случили се на оперното изкуство някога, но записът е от 1956 година и качеството определено не е добро), който днес навършва 42 години (казах ви нещо за рождените дни, нали):
http://youtube.com/watch?v=z4q4eFboMro
Изпълнението на Giuseppe Taddei, в случай, че се престрашите, можете да откриете тук:
http://youtube.com/watch?v=nDv5jjKoI14
Алкохол пия рядко, но шоколад няма да откажа... :)

* Впрочем, тази ария ми е много любима и на мене - чувството за хумор на Моцарт не спира да ме изненадва. А Брин Терфел си е актьор, арията на Лепорело от "Дон Джовани" също му е изключително добра (пък и гледах запис от спектакъл, където направи чудеса от храброст на сцената, почти без да погледне диригента)... да не говорим за физическата прилика...

Пред-лека-нощно

Хей, чуй ме - искам да ти кажа нещо.
Млъкни за малко, няма да крещя -
макар че ти си все така далече,
макар че нагло ми се настани в съня.

Оставена да си измислям спомени
за неслучилите ни се чудеса -
чертите ти - така добре запомнени -
приписвам днес на чуждите лица.

Но ти не знаеш - аз винаги съм победител,
макар че може много да боли.
Знам, че за теб не съм била аз никоя...
но някоя ли съм за теб, кажи?

... уморени глупости по никое време

10 часа лекции и "Самоубийството" на Дюркем, придружена от задача с много неизвестни, но и с огромен хъс да се справя както подобава с нея. Да си имаме уважението! Ще стане ли от мене преподавател, или не?

Това е равносметката за днес. Утре ме очаква същото, а стартът е едва в 8 сутринта. Но пък вечерта ще ходя за круши (ех, че е хубаво никой да няма идея колко смислено нещо казваш, когато пишеш нещо, привидно напълно безмислено) в ЦКТ. Вече имам билети и компания - иначе вероятно щях да избера лекцията на Филип Шнитер за прехода от авторитарно към демократично управление в Южна Европа, Латинска Америка и развитието на постсоциалистическия свят. Не е за изпускане. Ако можете, отидете (в Червената къща е) - на мен ми се налага този път да избера дълга. Почтено момиче съм, бива ли да бъде другояче...

Тракам и се чудя колко ли грешки съм допуснала... заспивам над клавиатурата, I guess I'm gonna call it a night. Имам да чета текст по история на социологията за утре... много ме е яд. Тия текстове ни ги дават, за да остане нещо от тях в главите ни (хеле пък в моята, дето се готви за полу-академична кариера) - боря се всяка вечер с думите на мъдрите мъже, боря се със съня... и складирам всичко, за да бъде прочетено отново през лятото (не е поредната студентска лъжа, амбицията е сериозно понятие и значителен фактор в битките).

Защо ви го разправям това... Не мислете, че се жалвам - ако щях да се жалвам, нямаше да избера да уча толкова неща и да искам да бъда истински добра във всяко едно от тях. Но знаете ли кое е най-странното в цялата история? На фона на цялата умора, от която понякога ми се плаче (особено тази вечер), ми е едно жизнерадостно-хвърковато, усмихнато, пролетно... обичащо. Ама не обичащо някого, а обичащо НЕЩО. Трябва да проверя дали майка ми не слага в гозбите си от ония гъбки, заради които Дерек прекарал една нощ гол, кацнал на едно дърво, защото мислил, че го гонят туземци, които искат да го ядат. Историята е дълга, приемете я на доверие.

Тия дни мъмрих една девойка и се опитвах да й обясня колко прекрасен е животът. Не знам дали ме разбра. Но дори когато зяпаш с празен поглед "Самоубийството" на Дюркем в края на 10-часов учебен ден и се опитваш да не се разсмееш на абсурдността на ситуацията, е важно да не се налага да си напомняш, че "la vita e bella". Защото той наистина е. И когато ходя безпричинно нахилена по улиците, а хората се зазяпват по шала, който сякаш ме следва на почтено разстояние, ми е свободно и диво, слънчево, шарено и непокорно - избирам да бъда щастлива. Животът обаче, освен че е прекрасен, е и голям учител - ако мислите, че имате проблеми, опитайте да ги премислите на разходка в гробищата. Ей така, за вдъхновение. И после пак посмейте да приведете рамене и да завъздишате.

Лека нощ и простете за безмислицата. Нали знаете - поуката е все накрая, но ако го знаете, ще прочетете ли прозаичното начало?

Пазете се.

А после взе, че стана така...

Това заглавие си го "заех" от творба на Капоти. По-гениално от него не съм срещала (с изключение, може би, на "Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо нещо като нищо на света" на Сароян, обаче как се обяснява това в игра на книги, не си е работа, ще знаете), пък и описва прилично точно събитията от последните дни.

Като ви лаях, че рождените дни напоследък са много, вие - тц. Е, много са. И продължават. Ето, днес се оказа, че рожденик е и мениджърът (криейтив директор, шеф, Il Padrino) на "Ариел театър" Рубен Гарабедян. Скромният екип на "В края на ноември" (Аз, Моя милост и Yours Truly) му желае здраве, управленска мъдрост и творческо дълголетие за радост на семейството му, служителите, приятелите, съмишлениците и публиката.

"Мактуб", казах му днес аз, при все, че не вярвам в Коелю и псевдо-пророческата функция, която опитва да си присвои. Той пък ми каза, че няма нищо случайно (макар и в друг контекст).

Почесах се по перушинката. Някои решения изискват повече време, за да се избистрят, но когато това се случи и ти знаеш, че алтернативите не те удовлетворяват, за всяка затворена врата, пред теб се отварят по две. Най-често - в правилната посока.

Наистина няма нищо случайно.

На печелившите - честито. Позор.

Бях се зарекла да оставя това място в Мрежата неопетнено, чисто от всякакви политически помии и житейско дребнотемие. Обаче доживях да видя нещо, което не можа да ме остави равнодушна.

За пръв път в живота си (и много се надявам, че ще бъде за последен) се срамувам да се нарека старозагорка. Току-що се прибрах (да, от театър, преди да сте попитали, и беше прекрасно, но в случая изобщо не става дума за това). Пускам телевизора с надеждата да си кажа едно "честито" на ум и да легна да спя спокойно, защото утре ме чака поредния ден на лекции, битки и усмивки... Както помните, казах ви, че моят глас няма значение, защото изходът от изборите се знае. "Колегите"-социолози предвиждаха резултати, които не ми даваха основание за тревога.

И ето, че паралелното преброяване е в ход и изходът от битката е ясен. Магистралната мутра-борец успя да обере гласовете на дъртите реститутки (дето даже си боядисват косите сини) в града на липите и да победи досегашния (достоен) кмет д-р Евгени Желев.

Много ми е болно - не за друго, ами защото той успя да постигне много за (и в) Стара Загора, а днес, когато вотът трябваше да бъде мажоритарен, единствената личност, която се състезаваше сама със себе си, изгуби двубоя от една пионка, оцветена в конкретен цвят.

Да, срамувам се от избора на старозагорци - срамувам се от дребнавостта им и мисленето "в картинки"; срамувам се, че не успях да гласувам, при все, че един глас не би могъл да заличи пасив от 5%... Мислех, че мобилизацията на бабите с пазарски мрежички е отминала в дните на ранното ми детство, но, уви, явно не е така. Е, боли ме.

Този кмет НЕ Е МОЯТ кмет и аз, без да искам да накривя на някого, се разграничавам от избора на съгражданите си. На кого ли му дреме...

Рождени дни, "Барон Мюнхаузен" и една загадка

Ей това се очертава да е дълго, така че ако ще се отказваш, сега му е времето.

(Не мога да подмина факта, че по Радио 1 върви едно от любимите ми парчета - Money For Nothing на Dire Straits - ако трябва да сме честни, предпочитам повече Walk of Life, така че вероятно ще се самопоздравя с нея след малко)

Голям празник тия дни, голямо нещо. Ей, вчера рожден ден имаше едно друго остаряващо и много любимо мое създание. Петя! Не бях се забавлявала така на "купон" (слагам го в кавички, щото думата ми навява социалистически асоциации и хич не ме кефи) от много, стряскащо много, време. Шоуто стана, запознах се с нови хора (впрочем, беше ми интересно да се запозная с две момчета, набор '85. Някакси нямам реална представа за наборите си, защото виждам такива твърде рядко - че то дори и колегите в университета си виждам от дъжд на вятър, при това - не по моя вина. Пораснали изглеждат... дали и аз изглеждам така?).

Днес пък са рожденици двама бивши съученици - Златен и Танко. И на двамата ми се ще да пожелая всички ония прекрасни неща, за които те мечтаят, а аз дори и не подозирам, да им се сбъднат (за Танко само ще добавя да внимава в Х'Америката, че сме го изгубили много здраво от поглед (респ. от контрол) и хич и не го знаем какви ги върши там (хубавото е, че още не е влязъл в новините, разбира се). Пък за Златьо - повече театри, духовна храна и всякакви други прекрасноти.

Много дни рождени, че и още се задават... да са ми живи и здрави всичките рожденици и за да не го обърна на Именника на българските ханове и царе, се подпирам на юмруче и се чудя за какво още щях да ви редя. Ааааааааа, да, разбира се! Театър? Почти.

От ден-два съм се отдала на едно забравено удоволствие до степен, която застрашава принципната ми отдаденост на икономическата социология. Филми. Ами да. Обаче български и стари (от новите харесвам само "Рапсодия в бяло" (оценка 10/10), "Опашката на дявола" (7/10, но заради Крикор Азарян и Мариус бих дала и 8.5), "Суфле д'аморе" - с цялата му наивна невинност, обаче пък и с трогателна, макар и леко патетична, история (6/7-10, без финала бих дала и 8), а също и "Клиника на третия етаж" (оценката ми варира все около 8, но на епизода с Малин Кръстев ("Крадецът") давам десятка, без уговорки). Та, като изключим тия филми, новото ни кино нещо хич не ме радва... Да, знам - "Писмо до Америка", "Откраднати очи", "Бунтът на L", "Пазачът на мъртвите"... добре де, ама като не са мойта бира, да ги пия ли? "Рапсодия в бяло" е филмът, който трябва да се гледа и толкоз. След това може и да не се снима нищо друго.

А за онези, които са стигнали дотук, ще дам една загадка, която пуснах и в Скайп, но никой не ще да ми отговори (или пък не може...) - от кой (безкрайно известен) български филм е цитатът от песен: "За нас морето е море - със своя мъдрост и медузи..."? Филмът е стар, година - не казвам, пазя я като жокер. Надявам се да не ви трябва, много ми е иска някой да познае заглавието от раз :) Наградата, уви, се състои само във виртуално почесване зад ушичките.

Та такива неща напоследък. Ще ми се да ви разкажа и за "Барон Мюнхаузен", обаче ми е едно такова... тегаво. Трябва да има някакъв начин да се получава т.нар. фийдбек от публиката - обратна връзка, за да се знае дали един спектакъл е успешен. Не може (и не трябва) да се разчита само на пълна зала и награди от фестивали. И, всъщност, обратната връзка се получава - реакцията на децата в залата е най-доброто мерило. А те днес бяха много (ей,Богу, нямаше места, честно - така се зарадвах!) - повече, отколкото ще бъдат зрителите довечера в същата тая зала, например, но това е друга тема. И от един момент нататък се разшвъкаха бясно, разплакаха, заразхождаха и, изобщо, правеха всичко друго, освен да гледат.

Спектакълът е дълъг - много дълъг. И то не толкова като времетраене - да надвишава "Храбрият шивач" с 5-10 минути - а като темпо. Енергията се вдига, пропада, губи се, послед пак се вдига, появяват се едни персонажи, особено в началото, които са много красиви като изработка кукли и... дотам. Изчезват също така внезапно и увисват някъде в текста. Спойката между отделните небивали истории почти отсъства и у зрителя остава усещането за "нащърбеност", ако щете, при все, че самите истории са прекрасно разказани, картинни.... Актьорите са от най-висока класа, в това спор няма; декорът е от любимите ми, но няма да се впускам в описания, които, така или иначе, няма да ми се получат... Куклите, както вече отбелязах, са красиви, ефектни; Буцефал е измислен гениално - с него се забавляват и малките, и големите деца в залата - всичко е сякаш прекрасно, но... тъкмо когато трябва да дойде финалът, развръзката, "най-интересното", или както там бихте го нарекли, децата не го чуват, просто защото вече им е "саклетно" (ей, че готина дума е това), не ги свърта на едно място и просто не им се гледа повече.

Гледам "Барон Мюнхаузен" за втори път - първият път беше точно след като се върнах от Финландия и отдадох впечатленията си на странични фактори, затова и не съм споделила нищо за тази постановка досега. Сега обаче виждам, че явно (поне за себе си) не бъркам - има нещо, което липсва в преходите и превръща иначе изключително замисления спектакъл в изпитание за родителите към финала (и това стана много явно днес).

Разчитам, че тотално добрите чувства в изказаните впечатления са били усетени, защото иначе цялото това писане би се обезмислило.

Бягам, махам се, макар че имах още да говоря, ама на... като ме хване логореята, се налага да си въвеждам ограничение откъм символи...

"В лунната стая"

Току що се прибирам – ама можеше ли да пропусна тази премиера, кажете ми! Чист късмет е, че честваме уж народните будители (да се чете – не учим), защото иначе щяхме да бистрим балканските взаимоотношения и речта на Чърчил във Фултън. Вместо това обаче, успях да се насладя, ама наистина да се насладя на един от любимите си текстове, осъществен от един Ударен творчески екип – имената на Петър Пашов, Силва Бъчварова и Пепи Цанков винаги са гаранция за успех на спектакъла и изключително приятно преживяване за зрителите от абсолютно всички възрасти.

Зрители ли казах? О, да, те бяха много – като на премиера. И тук ще направя едно своеобразно прозаическо отклонение. Имам известна представа от отношенията в операта – Русе, Стара Загора, Бургас, София... Работила съм на много места (все в тази сфера) и винаги съм се чудила как е възможно хора, които споделят една съдба, имат една мисия и се борят срещу общи „врагове”, да бъдат толкова подли, притворени и самодостатъчни? Как всеки един от тях е най-добър и единствен и защо, дявол да го вземе, се усмихват на колегите си след всяка премиера и започват да злословят по техен адрес още преди да са завили зад ъгъла?

Вероятно е възможно и в кукления театър нещата да стоят така. Знам за такива изцепки тук и там, но те, за щастие, сякаш са останали изключения, без да се превърнат в общоприета практика (всъщност, дори и да е така, не бих искала да го зная, честно). Оставайки с наивната си (пожелателна) вяра, може би има смисъл да спомена част от познатите лица, които присъстваха на премиерата в ЦКТ, много от които са ВПФ („висши партийни функционери”) – директори на театри (Дарин Петков, ДКТ – Стара Загора, а мисля че мернах и Злати Златев), режисьори (Слави Маленов, Иван Райков), актьори (Венцислава Асенова, Мая Бежанска, Румен У., и др. от ЦКТ, Понко от ДКТ – Пловдив, Митко Тодоров, Станката от ДКТ – Стара Загора, Енчо Данаилов (по-известен като Бате Енчо), театрални критици (по-скоро - критички)... няма смисъл да продължавам поменника :) , пък и не претендирам, че познавам всички. Комсомолът също беше застъпен – „малко НАТФИЗ, но от сърце”.

Та... каквито и да им бяха впечатленията, „впечатлените” бяха достатъчно колегиални и не съскаха нито по адрес на режисьора, нито по адрес на актьорите, които се постараха. Ама много се постараха, честна мускетарска.

И тук, ако забелязвате, идва плавният и майсторски преход към онова, което аз видях на сцената (аааах, леле).

Има точно един български писател, когото обичам повече от Валери Петров и това е Атанас Джавков (оставям на вас да разберете истинското име на кой (известен) драматург е това), но за него (и за пиесите му за възрастни, които остават позорно неизвестни) ще ви говоря някой друг път, защото с всеки ред рискувам да си разбия нервите окончателно.

Затова днес ще ви разкажа само за „В лунната стая” и Валери Петров. Как да не го обичаш този дребничък остарял магьосник, когато той може с едно четиристишие да напълни очите ти със сълзи; да бъде верен точно толкова тук и сега, колкото е бил и преди 20, 30 години, че и отгоре... Да знае толкова много за татковците в Африка, които не пишат писма, за майките, които работят до късно вечерта и за дечицата, които не искат да свирят на пиано в знак на протест срещу всичко онова, което тревожи малките им душички. А най-странното от всичко е как е възможно да познава толкова добре „странните хора”, които се крият в пианото и които никак, ама никак не обичат да бъдат ритани от малки крачета.

Тия „странни хора” са актьорите от ЦКТ – Здравко Димитров, Камен Асенов, Христо Димитров (когото много харесвам и който за пореден път доказа, че има причина за това) и Явор Гигов, който повечето от вас познават като духа на сър Исак Нютон от „Приказки за физиката”. Кой от тях беше по и кой – най, не би могло да се каже. Аз, разбира се, отличих за себе си последните двама , но това по никакъв начин не означава, че другите са се загубили – също като диезите и бемолите, които се появяват тук-там, но които имат неоспоримо значителна роля в строежа на хармонията. Не знам само дали се бяха разпяли изобщо или толкова си могат, обаче определено не бих ги взела да пеят в проекто-мюзикъла, за който мрънкотя отдавна. Както щете, така го разбирайте. Иначе бяха наистина чудесни – готови, убедителни, обичащи (при все, че няма актьор, който да обича толкова много своите герои, колкото ги обича Румен Гаванозов, но това е една твърде дълга тема, за която ще ни трябва една нощ, много шоколад и извикване на спомени от отдавна отминали дни)...

Несъмнено Петър Пашов е успял да надъха своите актьори до степента, в която магията да се получи „без бой” – а той, както вече сме се убедили многократно, това го може. С нетърпение очаквах да видя „В лунната стая”, защото в „Честна мускетарска” ми се стори that he’s losin’ it a bit – че цялата оная привързаност, която изпитва към текста и героите, акумулира повече енергия и над-текст, отколкото сцената може да побере. Това, естествено, са си мои размишления и е съвсем възможно да съм в абсолютна грешка.

Факт е обаче, че „В лунната стая” е реализирана с всички възможни магии (благодарение и на Силва Бъчварова) и абракадабри, заради които толкова обичам кукленото изкуство – не може да не обичаш онези странни кукли, направени от цигулка, виола (или...шпага :), но това отново е друга приказка), пианото, превръщащо се в локомотив; Хитлер, който пие бира и пее тиролски (мммм, дали?) мотиви... малкото Роси (ей, много Роси-та се навъдиха в куклените спектакли напоследък, тц тц тц), което пътува по света, без да напуска стаята, окъпана в лунни лъчи... И не само да ги обичаш, ами и да им вярваш, забравил колко пораснал си всъщност. Ето защо ми се иска да вярвам, че много родители ще изгледат спектакъла с интерес, по-силен и от този на техните отрочета. Защото Валери Петров отново има да им каже нещо.