A Good Woman (отново)

Нещо не ми се спи ("Кола", да), та се сетих за едно обещание... за един диалог, който знам наизуст от слушане, гледане, премисляне. Заедно с онзи монолог на Крис Уолкън от "Илумината" (някога ще го разпиша и него, обещавам), най-добрите думи, изричани във филм:

- You like it?
- Food is the rock on which we build.
- No love is pure and simple as the love of food.
- Love is rarely pure, Lord Augustus. And never simple.
- I don't think you've been in love, Mrs Erlynne.
- You may presume to call me Stella... but don't presume to know my heart. For your information, I'm always in love.
- Good. Excellent attitude. And you're beautiful. Smart, too. Smarter than me, I expect, but... that's not saying much, I'm afraid. No, I think I'll do very well to marry you.
- How very practical.
- I've begun too many romances out of sentiment. They always end in settlement.
- I could listen to you all night, Lord Augustus.
- Tuppy, please. You'll think about my offer?
- Men don't marry women like me.
- There aren't any women like you. At least, not among the women I've met, and I've met my share.
- I was married - I didn't take to it.
- People change. You might feel differently.
- When I think of it, I think of a room... where you can't open a window. Where there is no window. Every day you wake up and the room is smaller. You don't notice, not at first. It happens slowly. In inches. Then one morning, you open your eyes... and the room is so small... you can't move. You can't take a breath. You have to get out. You can't think of anything else. Or anyone else.
- You married the wrong man, that's all.
- He married the wrong woman. It's late. It's time for bed. Sleep.
- "... Perchance to dream". That's the bard, you know. I'm a bit of a reader myself.
- So you said. Goodnight, Tuppy. (той опитва да я целуне) I hate the taste of tobacco.
- Well - that's it then (пали цигара, дръпва веднъж). I quit. On the spot. (гаси цигарата) What else can I tell you? I'm a very rich man, you know...
- You're a very nice man. Go to bed.
- (тръгва и се връща) You know, I'm glad I quit. Filthy habit, really. Goodnight.

It ain't over till it's over

5.75. Защитих я - достойно, надявам се. И... вече съм бакалавър. Благодаря. Вероятно, след като си почина, ще се чувствам добре.
Няма да изпадам в подробности, понеже искам емоциите от днес да си останат за мене. И само за мене.
Говорихме си за доверие. Имаше общо и с днешния ден. Винаги е приятно да доказваш нещо, когато, естествено, имаш нещо за доказване - колкото и откачено да звучи това. Благодаря за доверието, взаимно е.
Забавно е до каква степен дадени хора могат да завиждат на интелекта на друг човек - не, не говоря за себе си. Та без малко и аз да отнеса негативи от ситуацията. Обаче тандемът сработи - винаги е хубаво, когато функционираш на едни вълни с даден човек, не можете да го отречете.
А лафът: "Та тя имаше правописна грешка!" ще остане в сърцето ми за цял живот - отново с благодарност. И с приятното чувство на удовлетворение, задето не съм се излъгала.

Нали знаете, че има материи, които не задържат петна? Е, точно. Нека злобеят.

Не пиша кодирано. Просто е дълго.

Приоритети

Аз май наминах, само за да се похваля, че напоследък съм канализирала истеричните си моменти в еклектичните си музикални любови. Ако приемем, че между Smokie и The Mahnattan Transfer може да се намери общо (yeah, right...), то, Луи Прима, Франк и Ела нямат място при тях. Да не говорим за "Аида" и "Макбет". Нито за Уте Лемпер. Рок, суинг, джаз, босанова, опера, кабаре. И още нещо, вероятно. God bless headphones. :)
А с тия дъждове напоследък си припявам съвсем тематично "Trickle, trickle, splash, splash, tell me how long will this rain last", редувам със "Su del Nilo..." и слаломирам между феновете на "Металика" (което ми напомня, че се опитаха да ме вкарат "насила" на концерта им, тъй като у нас всичко се чуваше - от-до. Но аз и в момента се радвам на Прайс и Викърс, благодаря... Споменах ли вече, че слушалките са (без)ценно нещо?). Един от тях искаше да ми даде бирата си, защото запях с него мъъъъничко от едно парче на спирката на БСФС. :) :) :) Отказах, но жестът беше мил.

Щях да ви питам за друго - всеки, предполагам, има някакви убеждения и принципи. На каква цена ги отстоявате? Случаят е специфичен, няма да се впускам в подробности, които а/не са интересни и б/не ви засягат. Обаче въпреки цялата сложност на днешния ден (да, думата е именно "сложен"), на път към вкъщи се потупах мислено по рамото, защото установих, че съм изминала дълъг път от миналата година по същото време. За добро или лошо, ставам мъж. Казаха ми, че съм "етична" - при това, имаше известна изненада от отсрещната страна - сякаш съм рядък екземпляр от особена порода. Реших да не опитвам да обясня, че не става дума за етика, а за принципи и че доверието няма гаранционен срок. Поне при мен.

"Nel friero anelito di nuova guerra il suolo Etiope si ridestò. I tuoi già invadono la nostra terra, io degli Egizi duce sarò. Fra il suon, fra i plausi della vittoria..." (обожавам този момент, мхм, най-сетне и тенорите в операта да се проявят като мъже... :)) Та, слушам си аз този противоречив запис на Шолти и превъртам на ум два разговора, в които не се спомена и дума за принципи, но съвсем неусетно, водена от тях, поправих една грешка, която някога направих във вреда на самата себе си. Субективното удовлетворение надделя над съвсем обективните въпроси, зададени на моето рационално Аз (вярвате или не, и аз имам такова :)).

"Io vi difendo."

Впрочем, как избирате на кого да се доверите, когато не става дума за човек от семейството ви и влияете ли се от мнението на другите? Тоя механизъм още ми е неясен, честно. А след месец (най-много) ще поверя живота си (буквално) в ръцете на съвършено непознат човек. Нищо страшно, уверявам ви - ще научите, когато се случи. Просто ми е интересно как работят нещата при вас... Пиша толкова объркано, защото тия дни осъзнах, че при мен цялата работа с доверието си е голям хаос, руска рулетка. И, въпреки това, в главата ми всичко е феноменално подредено и безвъпросно, да ми се неначуди човек. Раста? Или тъкмо напротив.

Spanish... anyone?

За втори път в живота ми ме е яд, че не знам даден език. Първият път беше, когато научих, че е излязла биографията на Киетил (хубаво, де - Хетил) Андре Аамод. Нея все още я чакам да я преведат на английски, защото не мисля, че ще се справя с норвежкия, уви.
И тия дни много ме е яд. Искам Сафон. Точка. Но не на испански. Само дето ще има да почакам до 2009-2010, за да се сдобия с още 2 негови книги, които да мога да прочета. Че аз за толкова време и испанския мога да го науча!
Честно, вече съм на път, подобно на Жулиан, да почна да паля издателства. Award winning author и... само една книга на английски. А толкова рядко се случва съвременен писател да ми грабне вниманието!
Мрън.

Поздрав за лека нощ след днешния хубав, хубав ден:
Penelope and Julian (линкът е подменен) и Plaza Real.

Равносметка

За 6 дни:

- изядох повече "храна" от "McD", отколкото в целия ми живот досега
- изядох по-малко нормална храна, отколкото обикновено изяждам за ден
- изпих повече "Кока Кола", отколкото за последната година
- пуснах повече мнения във форума на СУ след 2 през нощта, отколкото съм писала досега общо
- спах в странен режим
- сквернослових... ама малко

Резултатът - получи се точно това, което исках, и нищо, по-малко от него. И, да, пропуснах ли да спомена, че пиша подредено и логично като... Арнолд Тойнби? Та, в общи линии, заради това си струваше. Повече от положителна оценка, ясна мисъл, щяла да служи за пример на други студенти... тия неща може и да ги забравя, ама Тойнби ще си го спомням. И всичко това - от преподавател, чието мнение ценя високо.
Каквото и да става на защитата, аз вече съм доволна.

Един мъж на 33

Един мъж на 33 май се засегна, задето му казах съвсем обективна истина, която не би следвало да го обижда, защото е трудно да изиграеш природата, все пак.
Един мъж на 53 ми разправя да зарязвам това писане и да се прибирам най-сетне у дома, за да си почина.
Един мъж на 30 се върна, без, всъщност, да си е отивал. И изобщо не подозира колко се радвам и как ми липсваше, докато "отсъстваше".
Един мъж на 23 идея няма колко ще го прегръщам или бия, като се видим. То и аз нямам, впрочем.
Един мъж на 34 ще ме обича точно до края на вечността и нито миг по-малко.
Един мъж на 44 ме прегръща и целува, обяснявайки как аз съм най-умната и най-добрата студентка. Мда. Пред, има-няма, цялата публика на Националната опера.
И един мъж ще си получи заслуженото - рано или късно.

Мечтата за Тоскана

Вярвате или не, когато имам да пиша нещо толкова... огромно (поне според скромния ми опит, включващ основно курсови работи със заветния обем от 10 страници), ми се приисква да бъда онзи Джейми в онази вила във Франция, да седя на старинно бюро с пишеща машина пред себе си, да ме облъхва лек ветрец от отворения френски прозорец и да имам своята Аурелия - пардон, Аурелиано - който да се суети наоколо, пречейки ми да пиша и да вдигне чашата с кафе, която затиска изписаните вече листа, а те да се разхвърчат наоколо в див танц.
И после, след като сме ги събрали в произволен порядък (сцената с езерото я пропускаме), той ще ми обяснява на неговия си език колко му е хубаво да чува тракането ми по клавишите на машината, а аз, на чист български, ще му говоря, че любимото ми време от деня е когато го откарвам у дома. Разбира се, трудно е да обясня защо, по дяволите, аз ще го карам до тях, той кола няма ли си и, най-вече, откъде-накъде ще шофирам изобщо? Но, предполагам, фиксирането върху подобни прозаични подробности отнема от чара на мечтата.
Вместо тази почти идилична картина, седя на стол, от който задникът ми е станал на вафличка, пиша на компютър и се дзверя в Word-а - нещо крайно неромантично, поне в моите представи, и се опитвам да намеря мислите си сред купчината листове, листчета, листченца от всякакъв формат и изписани с всякакви ключови думи, резултат от поредната brainstroming сесия. И няма и следа от Аурелиано. Което, струва ми се, е по-добре в реалността.
Да прекараш юли в София и да показваш носа си навън, колкото да отидеш до магазина за да си купиш шоколад (и, повярвайте ми, вече дори не съм придирчива по отношение на вида му - просто искам шоколад), е всичко онова, което романтиката не е.
Затова онзи ден си създадохме (множественото число не е случайно) мечтата за Тоскана. Предпочитам я пред вилата във Франция. Малка кокетна къща в Тоскана с дървени прозорци, боядисани в нелеп цвят, и китен двор с много цветя и кръгла чаровна масичка, на която ще има място за книга, 2 питиета и керамична ваза, пълна с мноооого слънчогледи. И когато другият участник в мечтата - един от любимите ми мъже - дойде на гости от Венеция (където, без съмнение, ще притежава piano nobile в някое palazzo), аз ще махам слънчогледите, за да не му идват "в повече", а той, unaware за факта, че съм ги скрила заради него и, знаейки колко ги обичам, ще пристигне с еееей такъв букет от тях. А когато на мен ми писне от селската идилия, ще го посетя във Венеция, за да се отдадем на (културен) живот и кроасани и да се забравим в La Fenice.
Засега обаче сме още на етап да започваме разговорите си с "Pronto!", което, несъмнено, е някакво начало.

Окончателно

Вече е окончателно - абсолвенти сме. Не, че защитите са минали - мина абсолвентският бал. Досещате се, че бих предпочела да е обратното, но абсолвентските вечери могат да бъдат и повече от една (което, надявам се, няма да се наложи за дипломната защита :)).
Отказах се от първоначалното си намерение да се появя като Одри Хепбърн в началото на "Закуска в "Тифани" - това представяне ще го пазя за друго място. Пък и нямаше гевречета наоколо... Затова, след продължително дефиле пред критичния поглед на майка ми и не особено критичния поглед на баща ми, който повтаряше "Много си хубава, тате", каквото и да пробвах, си сътворих семпъл ансамбъл от любимата ми oh-so-lovely-French-summer-skirt, съвсем обикновена бяла блуза (амин за което, тъй като още по средата на вечерта, една невинна чаша "Кола" завърши живота си върху нея) и високи червени обувки, които, невероятно, но факт, се оказаха хита в покупките от изминалия сезон. Прическата ми, която така старателно подготвях, се развали още преди да стигна факултета, уви, но бързо я прежалих.
Тук е мястото да подчертая, че ако очаквате да танцувате цяла нощ, никога не трябва да излизате с елегантни или красиви обувки. Damn it, обуйте нещо ниско и удобно. Аз, разбира се, съсипах обувките, а те, естествено, отвърнаха на удара, съсипвайки краката ми до степен да прекарам последния половин час на щъркелче около бара и да се чувствам като изправена до стената на лузърите. То, всъщност, "изправена" не е точния глагол, но нейсе.
А купонът може да се обобщи така - текила и осемдесетарска музика със страхотна компания. Ако искате да видите повече - филмчето от вечерта е тук. Спокойно мога да кажа, че като емоция настигна абитурентския бал и се убедихме, че дори и пораснали и малко остарели, акълът ни си е все толкова... малко...

И, ето, идва най-щастливият ден...

Ден като ден. Единственото различно в него бе, че взех с отлична оценка последния си изпит във ФЖМК и, от около 10.20 сутринта, се водя семестриално завършила.
Е, има една дипломна работа, която предстои да бъде дописана и защитена, но не мога да не отбележа факта, че всички останали 63 изпита (честна дума, толкова са, броих ги!) са зад гърба ми.
Равносметката:
2 x 4 (чете се като "две четворки", а не "четири двойки") :)
12 x 5
48 x 6
1 x 7 (не, не се будалкам, наистина имам оценка "Гениален 7" в книжката, ще я щракна на фото и ще я кача тук за доказателство :))
Няма да драматизирам, продължителността на обучение е подбрана идеално - тъкмо взе генерално да ми писва от изпити и взех, та завърших - обаче няма как да не си припомня с носталгия (вече!) найлоните, с които бе "облечен" целият факултет в деня, когато за пръв път прекрачих прага му - според студентската ми книжка, въпросната дата е била 9 август 2004 година.

Казано в съвсем телеграфен стил, срещнах много хубави хора. Срещнах и някои не-чак-толкова-хубави, които обаче станаха част от един безценен опит. Акумулирах и част от знанията, благодарение на които не се срамувам, когато говоря, и имам достатъчно високо самочувствие, защото ФЖМК е школа. ФЖМК дава и идентичност, чувство за общност и принадлежност.
А заглавието е съвсем шеговито, защото, освен всичко останало, ФЖМК е и дом. И ще продължи да бъде. :)