Минало настояще

...променливо.

По-скоро променено.

Е те' такова време нЕма. Или?

 

През тия амнайсет години, откакто поддържам блога си (през част от които го бях оставила на самотек, ама той пък взе, че не се отдалечи прекалено, макар и щастливо (примерно) пуснат на воля), съм ви разказала ужасно много истории. Чак ми настръхва козината... ми настръхва, както казваше Баташов, като си помисля колко лични неща са намерили място тук. Страх да те... т.е. да ме хване. Ако някой разполага с адекватен шифър за написаното на тия страници... мне, не ми се мисли. :)

Не съм ви разказвала обаче за децата, с които израснахме заедно (макар да съм споменавала Петя не веднъж и два пъти). Нали се сещате, в този период сте някак... обединени по възрастов и географски признак. Събирате се да си играете по съседски и защото сте на приблизително еднаква възраст - поне така се случваха нещата в онова мое мъничко минало незабравено време, в което имах шанса да раста.

После вече се разпределяте в своеобразни клубове по интереси - някои бързат да порЕснат, други: съвсем не. Появяват се и други приятели, разни спомени избледняват, намесват се приоритети, интереси, а времето от юни до септември изглежда все по-кратко. И някак има и какво друго да се прави, освен да слезеш пред блока.

Обаче. Понякога нещата се променят. Качествено. Без всъщност да са се променили.

Преди време писах едно мнение във форума на СУ и Ангел ме обвини в... ох, не помня вече в какво, но имаше общо с изблици на носталгия. Може и да беше прав там-и-тогава, макар да продължавам да мисля, че не е бил. Факт е, че за няколко години с част от тези деца (Боже, деца!) пътищата ни се бяха разминали, но от 4-5 години се пресякоха отново толкова категорично, че чак ми е трудно да го повярвам. И вече се виждаме не обединени от възрастов и/или географски признак, не заради общи спомени, макар понякога да се отплесваме и в такива, не по стечение на обстоятелствата, а защото се избираме. И се търсим. И намираме начин да сме си приоритет и да присъстваме в животите си, без значение колко на майната си ни е пратил географският компонент.

Няма да ви разказвам подробно за всяка една от тях. Не защото не заслужават, а защото не ги познавате и едва ли ще ви бъде интересно. Но не бих ходила на мъжки стриптийз (кхъм... да се чете като повтарящо се действие) с други. Не съм се и смяла буквално до сълзи с други. Не мисля, че бих плакала от радост на нечия друга сватба (Пепс, няма да видиш това, но ти и без това знаеш, че ужасно, ужасно, ужасно много те обичам ♥). Рядко съм хуквала импулсивно към гарата да посрещам някого просто ей така, щото знам, че се прибира. И когато не успях да я дочакам, та чак ми стана гузно, задето си тръгвам, се оказа, че друга от нас е отишла - също импулсивно - и я е посрещнала с колата. Отново просто ей така.

Обаждам се на една от тях с идея да излезем. Ама буквално след 10 минути. Тя готви. Не ми казва: "Само да направя супата", а "Само да изключа котлона". Тя е абсолютен пич. Затова я посрещаме и на гарата. И защото я обичаме. :) Ама това е следствие от горното.

И се гордея с всяка една от тях. Знаете, че не говоря празни приказки, но се гордея дяволски много с онова, което се случи с онези деца. Защото станаха човеци. И страшни пичове, честно (знам, че се повтарям).

Днес си говорихме, че са превърнали двора, в който се събирахме някога, в паркинг. Някога ми беше тягостно, когато минавах оттам, защото мислех, че онова, което сме споделяли с тях, е останало там, на онзи... паркинг. Сега си давам сметка, че...хм... то винаги си е било тук и като че ли сега ми е много по-ценно и по-...осъзнато. И като такова - по-истинско. Давам си сметка и че те са единствените хора освен майка ми, пред които успях да вербализирам страховете, които откровено ме тормозят напоследък, а те ми дадоха да разбера, че слушат активно. Че чуват.

И с тях нито за миг не се чувствам като в епизод от "Сексът и градът". Най-малкото, пием фрапета и Маргарити, а за мъже си говорим по-скоро по необходимост, без непременно да са ни приоритет. Ний тъй правим.