вторник, октомври 30, 2007

Проза-ично

Ще дойдеш ли тази вечер в съня ми?
Отбий се за малко - само за чаша кафе...
Ще помълчим отново, търсещи спомена,
и сетне ти ще си тръгнеш. Добре.

Ще чакам следващата среща в притихналото кафене на моята фантазия. Знам, че ще дойдеш - ще те измисля. С длето от нежност ще те създам, даже знам на кого ще приличаш.

И само наужким, и само насън
ще се престорим, че тя съществува -
онази могъща, нежна и свята любов;
онази любов, заради която всичко си струва.

Етикети:

понеделник, октомври 29, 2007

Книга за Книгата

Днес, когато сме се наслушали, нагледали и начели на арт-инсталации, пърфоманси и екстравагантни опити с помпозни имена и гръмки претенции, сякаш нищо повече не би могло да ни изненада.

Но ето, че се появява романът на Карлос Руиз Сафон „Сянката на вятъра” – рязък завой обратно към онова класическо и толкова добре познато ни от знойните летни следобеди на нашето детство повествование, което сякаш бе изчезнало от пазара пред последните години.

Още с първата си издадена книга, The Prince of Mist, роденият през 1964 година испанец печели редица престижни литературни награди, но „Сянката на вятъра”, издадена през 2001 година, е творбата, донесла му световна слава. Романът е преведен на 30 езика и публикуван в над 40 страни, а Дейли Телеграф го определя като „триумф на разказваческото изкуство; роман, който сякаш изобретява литературата отново, при това, използвайки конвенционални средства”.

Мистериозната история на една загадъчна книга и още по-загадъчния й автор прелива в история за възмъжаването на едно момче в следвоенна Барселона, която сякаш отваря вратите към тъмните кътчета на съзнанието на хората в нея; в история на човека Вътре – с неговите лутания, стремежи и страхове, с всичките му слабости, но и с цялата му сила; в история на човека Вън – с онези социални връзки, белязани от любовта и омразата, без които за него животът не би имал смисъл.

Сюжетните линии в романа се разклоняват така елегантно и толкова често, че превръщат „Сянката на вятъра” в една от онези книги, които не подлежат на преразказ. За щастие. Тъй като никой не би могъл да пресъздаде нарисуваната от гения на Сафон удивително наситена картина на един полуразрушен град със собствен пулс, закони, история и тайни, които биха подвели изкушения от „Сянката на вятъра” читател да прелиства страниците трескаво една след друга в търсене на своите собствени отговори. И е твърде вероятно да ги открие.

„Сафон поднася силна доза романс и достатъчно вълшебство, бруталност и безумие, за да завладее вниманието и на най-неохотния читател. Дяволски добра книга!” („Ел”)

Етикети:

неделя, октомври 28, 2007

Докторе, защо?!

Жалвах ви се аз за онова непослушно коляно, което реши да проявява характер в доста неподходящ момент. Разправях ви и за Мърфи - че сме рода с него някаква (трябва да питам майка ми дали не е ходила на екскурзия на запад преди около 23 години)...
С наивната надежда, че всичко ще е минало до началото на зимния сезон, продължих да се мажа с Deep Relief и да вярвам, че още утре всичко ще е минало. Преустанових дори и карането на колело и в четвъртък... положението стана интересно - ходилото ми кротко и безмълвно напусна строя, а аз едва се довлякох до дома. Петък - нищо ново, освен усилващата се болка.
Та цялата тая одисея завърши с това, че се наложи да се прибера спешно към Стара Загора (не че нещо, но там са всички лекари и стоматолози, на които имам вяра), зарязвайки една великолепна възможност за купон (ъъъъ, матине :)) - палачинки у Петя. И тук трябва да й се извиня за отсъствието си, както и на Боян и Петко (при все, че съм убедена, че не четат) за това, че ги подведох.
Както и да е. Добре, че доФторът ми е свестен (и познава баща ми), та се нави да гледа краката на чужди жени в неделя сутрин, докато неговата собствена го чакаше да си я прибере от Пловдив. Резултатът: хрущялът на коляното ми е прецакан и от неволните ми опити да го щадя при ходене, се е появила болката в стъпалото и кръста. Предстои ми да пия списък от хапчета, дълъг колкото интергрална бюлетина на местни избори, да ходя като същество, усреднено от Робокоп и произволно избрана мумия (дори в момента съм с 2 наколенки и наглезенник), а също и да правя компреси всяка вечер и да се мажа с онази вече спомената гадост, наречена Дийп Рилийф, от който след мен се носи благоухание на ароматизатор за такси, тип - борче. И всичко това - в продължение на поне 2 месеца, след което... ще видим.
Напълно трагикомична история (като изключим болката) - аз поне да спортувах кой знае колко активно, да знам от какво се е получило, пък то...
Но! Млък. Рапорт - даден, (не)здравословно състояние - отчетено. Да се похваля. След прегледа, накуцвайки леко, успях да се завлека и до избирателната секция (по ирония на съдбата, разположена в залата за рехабилитация на местния ДКЦ) и да упражня правото си на вот. Не че се чувствам важна - напротив. Просто ми се иска да вярвам, че веднъж нещо в огромната машина може да зависи и от мен. Вярвам, че гласът ми не е отишъл напразно, при все, че резултатите за града на липите вече се знаят. Вярвам, че съм гласувала за нещо добро за Стара Загора и вярвам, че имаше смисъл от цялата процедура.
Ама ме хвана яд. Хем аз съм тази, която учи социология, хем онези от Сова Харис хванаха баща ми за exit poll. И хем аз го накарах да дойде да гласува. Е, не, кажете ми, честно ли е...

Етикети:

петък, октомври 26, 2007

Недовършен спомен

Този град , в който аз съм роден,
за мнозина навярно е скучен -
разпилява се ден подир ден..
просто няма какво да се случи...
Е, както вероятно подозирате, не съм родена точно тук, а някъде на около 3700 км по-топло място. Terlichko обаче ще ме обвини в издребняване, така че няма да се разпростирам около този факт, който, надявам се, ще приемете за чиста монета (а и, повярвайте ми, днес толкова дъжд се изваля тук, че едва ли е останало нещо мръсно наоколо - с уговорката, че не говорим за души, а само за подметки, монети и всякакви други подобни прозаични необходимости).
***
Ама майка ми хубаво ми казваше да не слушам толкова силно музика. Ей го Бетовен, да не е сам... Аз обаче - не, дете-инатче. По едно време наистина реших, че съм оглушала, толкова е тихо тук.
Да чуеш някой да вика... абсурд!
Да чуеш звук на клаксон, малтретиран жестоко от изнервен шофьор... в някой друг живот.
Да видиш чуеш майка да се кара на детето си, че се е изцапало, докато се е ровило (ама наистина ровило, досущ животинче) в калта на двора (с толкова дъжд и най-коравото сърце би се размекнало, а какво остава за обикновената финландска земя...) - никога.
Тук даже си имат ежегоден конкурс за най-мръсно дете, сериозно ви казвам. В България от "Tide" са се опитали да направят такова състезание и са получили, познайте... 3 писма. После социалните науки били излишни...
Но да се върна на думата си - тихо и подредено, шарено, усмихнато... Обаче дали са истински тия усмивки, които хората раздават наляво и надясно, никой не би могъл да ти каже. Дали не ти теглят по една наум всеки път, когато те гледат с безумно разбиране... познай, ако можеш. И дали наистина всичко им е така подредено и животът им е толкова прекрасен, та са в челото по брой самоубийства в Европа? Нация-загадка, обвързала ежедневието си, целия си живот, всичките си действия със своя епос Калевала. Език, пълен с гласни - ама гласна до гласната, ви казвам... А хората всички - съгласни. Един не съм чула да ми каже нещо напреки. Душици. Страна-машина, в която всички чаркове сякаш са смазани перфектно... Дали?
(случайно намерен в папката с чернови спомен от Финландия, писан преди много време там (преди точно 1 година и 1 ден). Нека остане недовършен...)

Етикети:

четвъртък, октомври 25, 2007

Малка (нощна) обява

Търси се приповдигнато настроение. Не отговаря на никакво име (а може би отговаря на всякакви?). Изгубено е преди няколко дни от собственичката си, която сега се скита немила (долна лъжа, свидетели твърдят, че е мила... съдове днес) - недрага в отсечката между ФЖМК и ФФ.

Моля, който забележи въпросното настроение, да го върне на притежателката му, защото без него тя се щура като гламава, мисли колко е на хилядата половината (и все я изкарва 42) и от много (С)мисъл я избива на патетична и леко глуповата без-адресна лИбовна поезия.

Онези от вас, които познават въпросната заблехурцана (и, по правило, приятно жизнерадостна, девойка), би следвало да оценят сериозността на ситуацията и (да опитат) да се включат активно в издирването.

Разчитаме на вашето благородство и отзивчивост.

P.S. Опитахме да подмамим избягалото настроение с шоколад - не ще. Собственичката яде и пише и току се захласва по сиви и крайно прозаични пейзажи.

Етикети:

понеделник, октомври 22, 2007

... продължението на вечерта (или "Кръчмарю, кръчмарю...")

Ей, това Кръчмарят е голяма работа. Правиш, струваш, и а си го изолирал от някоя сметка (дори и да си го пропуснал съвсем неволно), а ти е оплел плановете много самодоволно (и, в повечето случаи, ги обръща в твърде негативни и безконтролни преживявания). Тъкмо защото днес се случи друго, си струва да довърша разказа си за удавените планове и вариациите, включващи горещ шоколад и bossanova.
Едва-що пуснах последния постинг и на вратата се звънна. Интересното в случая е, че домофонът мълчеше като глух петел (или като кос на яйца, както ви се харесва), следователно можеше да бъде само 84-годишният ни съсед от 4-я етаж. Е да, ама не.
Колегата Митко (същият онзи Джим, на когото, ако помните, щях да се карам заради забравената уговорка) - изтупан и надъхан... за театър. На всичкото отгоре убедил едно бабе от блока да го пусне да влезе, тъй като не намерил фамилията ми на домофона (трудна съм - и за откриване, и за издържане, признавам). Е, сърце не ми даде да му откажа - преди малко излъгах: лесна съм, ееееей, лесна. Уви.
Стегнах се за има-няма 10 минути, заметнах любимият шал и се отправихме към сакралното мазе. Струваше си. Честно. В подробности няма да се впускам, но и кавалерът ми остана доволен (което, както сам той призна, не се случва често, тъй като и той има известен професионален бекграунд в областта).
Истината е, че понякога в живота се налага да избираме. Друг път обаче - не. Понякога се случва да можем да имаме и палачинките, и сладоледа и си струва да се усмихнем на тези моменти и да си позволим да им се зарадваме. А горещият шоколад просто се отложи с няколко часа.

Етикети:

Iron Maiden (или по нашенски "Тенеке ханъм"). За времето, удавените планове и хората

Тенеке. Като тенекия, ама по-кофти. Във връзване на подобни приспособления се упражнявахме днес.

Бяхме си наумили да ходим на театър – хваля „Пълните съчинения на Шекспир” пред колегите от април насам и все браня репутацията на Съни от хищните изказвания на кръвопийски настроени към него колежки. За щастие, решихме да не си вземаме билети предварително (така де, за да се възползваме от намалението от 20%, което получават студентите половин час преди началото на спектакъла. Тук е моментът да се оплача. Защо, ако си студент в НАТФИЗ, плащаш 1 лв (един лев), за да гледаш даден спектакъл, а ние, обикновените студенти, които обаче често обичаме театъра повече и от НАТФИЗ-чиите, плащаме 11 пъти повече? Уотева. Не сте виновни вие, просто ми е криво).

Думата ми бе обаче за театъра. След като на колегите им писна да си припявам „Жу-Жу-Жу-Жулиета” и да ги застрелвам от упор с любимото и абсолютно необяснимо за тях: „Слушай какво, стига си ръсил глупости, Хамлете, биологичният ми часовник скоро ще бие отбой, искам си бебетата сега”, решиха да се жертват в името на душевния си мир. И днес сутринта, що да видя – едната колежка – болна, ама кашля застрашително лошаво, ви казвам (Бел, оздравявай, ей). Другата, да е жива и здрава, се паркирала в университета още от 8, тъй като мислела, че имаме упражнение (което всъщност е предвидено за другата седмица) и клюма безнадеждно над чашата кафе в отчаян опит да издържи поне до 18, когато официално обявяваме поредния ден във ФЖМК за оувър. Единственият кавалер пък изобщо не благоволи да се появи на лекции (сега го гледам в Скайпа и май ще му се карам – Джим, на мушка си ми, ако не ме заведеш на гръцката панорама през някой от идните дни).

Ама какво пък. Все едно не съм ходила сама на театър. Поглеждам през прозореца дали навън вали, както се пееше в една от най-любимите ми български песни. Вали, да.

Опитвам да се концентрирам отново върху отдавна изтърваната нишка на лекцията. Не става. Драскам си в тетрадката, стихоплетствам и словоблудствам. И пак поглеждам през прозореца. И пак вали. И още, и още, и още... Удави се земята, удавиха ми се и надеждите за театър – в тоя студ, само ми липсва да се разболея, каквато програма съм си заформила до (и особено в) събота. Решавам да жертвам театъра в името на висшето си образование и здравето си и се отправям към дома.

То пък спря да вали - с Мърфи сме рода изглежда, а законите му трябва да се преподават вместо Римско право... спря, обаче е студено. Омотавам се още по-плътно с любимия шал-пиано, заради който често ме спират на улицата. Хубав е, да. И топли. Като спомен топли. Като прегръдка.

Заслужила съм си една хубава вечер у дома – на топло, с огромна чаша горещ шоколад с мляко (от тия, дето англичаните им викат mug), хубава книга или филм, някой от любимите боса нова албуми... още повече, че утре ще избираме декани и на двата факултета (ФЖМК и ФФ) – кога сме видели почивка във вторник... Обаче сега няма да ви редя за тези бюрократични игри на избори, защото не искам да се изнервям. Тая вечер си е моя.

* И за да не бъде напълно лишено от смисъл това излияние, ще отделя няколко минути (реда) за реклама. Споменах голямата чаша горещ шоколад, ще ви светна и за марката – Whittard. Ако обичате чай, ама хубав чай, има едно магазинче, казва се Lemon на ъгъла на „Славянска” и „6-ти септември”, по диагонал от служебния вход на Т199 (доста... широко понятие имам за диагонал, ще знаете). Въпросното магазинче е приютило плодове и зарзават най-разнообразен, ядки, сушени плодове и чай/кафе/шоколад на въпросната британска фирма. Вече се сдобих с бял чай (подарък от добро другарче), марокански ментов чай (смес със зелен) и шоколад Luxury, който просто може да те разплаче. Вярно, цифра са, както било модерно да се казва, но пък, съгласете се, веднъж се живее. Сега отивам да си стопля мляко, мда...

Етикети:

петък, октомври 19, 2007

Романтико-ръжено

Слушай, в цъфнал'тъ ръж веднага
да земиш ти да съ явиш.
Чи като 'фана 'тъ пупържам,
вярвам, много шъ съ възмутиш.

Ам'чи писна ми, байгън, бе, честно!
Дека си сига?
Да знайш, че мене 'ич ни мий лесно -
ни ям, чи даже и ни спя.

Затуй си фащай дърмите и идвай,
да'н зема аз да дойда окол' теб;
със влака бърз йощ днес пристигай,
пари ти пращам за билет.

Ни ми съ пръй на шушумига -
разсеян, работлив, зает.
Чи Ганчу 'зе да ми намига,
'ма язе гу ни щъ - сърце той няма на пует.

Затуй ти казвам - 'фащай влака,
страната прекоси.
Във цъфнал'та ръж тъ чакам -
ела мъ намери.

(Вдъхновено от Калина)

Етикети:

вторник, октомври 16, 2007

Аз да се похваля

Мне, не съм ходила на нови спектакли, така че няма да ви редя за театър (поне днес не).

Откак съм се върнала от Финландия, все си търся учебен център, който да предлага фински, най-малкото, за да си поддържам нивото. И тъй като не намерих (или по-скоро, тъй като от Норд Студио така и не ми отговориха на въпросите), реших сама да си създам възможността.

В СУ предлагат лекторати (включително и по редки езици) на много ниски цени. Важното е да се сформира група. И ето, бодро като пионерче, успях да надъхам още 5-6 души, които са се записали и група по фински ще има. Вярно, започваме от първо ниво, но това хем е начин да си поопресня познанията, доколкото имам такива, хем и ще има още хора, които ще завършат първо ниво, а оттам - и още (почти) сигурни желаещи да се запишат и на второ. Отглеждам си ги, един вид. :)

Та така - за това исках да се похваля.

Разбира се, негативни неща около мене все ще се намерят - днес и другото ми коляно каза "Мяу!" и реши да ме излага, но ще се преборим и с неговите своеволия: още един курс "Диклак", още мазане с онази ментово-помрачително-лютива гадост и още една наколенка (все още немагнитна, ама се замислям и за доктор Ливайн вече, пенсионерска му работа). Това обаче са дребни проблеми, които внасят още емоции и пъстрота, пък и е рано за ски, разчитам, че до средата на декември всичко това ще е минало и хижа "Христо Смирненски" ще ме приеме с отворени обятия, лифт и кухня с пържени филийки и балкански мед...


Етикети:

неделя, октомври 14, 2007

"Храбрият Шивач" - няма нищо по-нетрадиционно от една традиционна приказка

...и Георги Спасов. Точно това е нужно, за да бъде гарантирано спокойствието и усмивката на родителите и щастието на децата в студената зимна (че и неделна) утрин.
Защото за мен това е върхът на кукления театър във вида, в който всички го помним от малки...плюс още нещо, тъй като макар в тази приказка всичко да е уж на своето място, нищо не е, каквото е било. Да, Шивачът е шивач (и е относително храбър, при това), изпитанията пред него са същите, хитростите му са като по учебник (или по – скоро като по книга на Братя Грим)...но в действието са вмъкнати още двама герои от изключителна важност и на които ще се спра малко по – подробно. Това са Съседката и Нещото, което аз наричам Вътрешният глас или Будната съвест на Шивача (доста индиански имена, признавам, но Георги Спасов винаги ме поставя пред подобна трудност, що се отнася до детските му спектакли. А и не само).
Съседката е едно чудо на природата, което е в спектакъла, за да му придаде и малко земни измерения. Тя изпълнява едновременно няколко функции: да разсмива и децата, и родителите(тъй като сексапилът на куклата е повече от очевиден. Тя представлява една от онези жени, на които един по – слабичък мъж трудно би отказал каквото и да било), да обясни присъствието на много от нещата в пиесата (тя дава на Шивача и сиренето, и птичето, а дори и мармалада), същевременно поставяйки и определени етични проблеми, които, дори и да останат незабелязани от малчуганите, със сиурност убеждават родителите във възпитателния ефект на кукления театър (който, с риск да се повторя, намира в лицето на Георги Спасов вероятно най – сполучливия и разбран „лектор”).
Всъщност, именно Съседката е причината за началото на пътешествието на Шивача – с поредния си жест на добра воля към своя съсед, тя всъщност, без да иска, го кара да осъзнае, че етиката му надвива глада и че той не би могъл да живее все така от подаяния. Съседката обаче изпълнява и още една роля в действието – тя е „черешката върху тортата” за Храбрия Шивач, тя прави щастливата развръзка още по – щастлива, възнаградена е за добрината си, а Шивачът получава всичко, за което е мечтал (а може би не си е и позволявал да мечтае).
Тази развръзка би била невъзможна без другия герой, който изглежда така „намясто”, че самите Братя Грим биха били приятно изненадани да го видят – толкова истински и нужен за Шивача, той не само го наставлява, но си позволява и да спори с него, за да му помогне да достигне до щастливия край, задължителен за куклените спектакли.
Вътрешният глас на Шивача е единственият герой, неизобразен чрез кукла, а чрез появата на актьора над паравана – в тази роля Георги Спасов е в стихията си, неотразим. Вярвам, че за децата №1 ще остане Шивача, но съм също така убедена, че Вътрешният му глас прави изключително впечатление на по – големите зрители в салона. Тази феноменална двойка ми напомня странно на Дон Кихот и неговия верен Санчо, с малката разлика, че Шивачът дори не знае накъде е тръгнал и с какво ще се бори. Но и тук Вътрешният глас действа или като спирачка, или като съветник, или на моменти просто като хроникьор. И макар лаврите да обира Шивачът (затова и малчуганите се впечатляват толкова от него), личи ясно, че съветникът му има наистина сериозен дял в успеха му. Бързият ум, добрите идеи, грижата за човека и стремежа към справедливост са все черти на Вътрешния глас, но тъй като той е част от характера на Шивача, макар и представен чрез друг образ, следва, че те са характерни и за него – просто има нужда от известни напомняния и побутвания тук и там по пътя си към успеха.
Самият спектакъл е невероятно мил, без да блести с нещо кой знае какво откъм техническо осъществяване – декорът е сравнително простичък, или ако не простичък, то поне не твърде обемен - куб, чиито стени се отварят, за да придобият вид на ателие, гора, пещера или дори замък и в чийто център се намира актьорът. Една голяма сцена вероятно би изглеждала „празна” с подобен декор, но за мъничката сцена на Театър 199 пропорциите са повече от перфектни. Онова, което ме изненада, бе изобретателността в начинът за поставяне на куклите, когато не участват пряко в действието – една лепенка тип „котешко езиче” на гърба и проблемът е решен. Изобщо, сценографията, дело на Елена Цонкова е точно такава, каквато би трябвало да бъде – компактна, достатъчно интересна, за да въздейства на децата, детайлна, но все пак не прекалено, с което допълва действието, а не отвлича вниманието на малчуганите от него. Струва си към плюсовете да се отбележи и кърпата за глава на Георги Спасов, издържана в един безумен син цвят и придобиваща страховити потни петна към края на всяко представление – крайно неестетична, но безкрайно очарователна.
Може би музиката можеше да намери и по – широко приложение – в спектакъла има само 2 песни, едната от които е всъщност финалната, но това пък от друга страна би накъсало действието, което иначе е извънредно наситено. За сметка на това, осветлението ми направи много приятно впечатление – точно дозирано, без никакви екстремности в цветовете или резки смени, изобщо – нищо дразнещо или прекомерно.
Като цяло, моноспектакълът на Георги Спасов и театър „Ариел” (копродукция с Театър 199) с режисьор Рубен Гарабедян (страхотен тандем, наистина) е една традиционна приказка, разказана като начин, който би могъл да се определи и като традиционен. И в момента, в който казвам това, вече съжалявам, защото това не е така. Освен тези двама допълнителни герои, умелият контакт на актьора с публиката и непрекъснатите импровизации, насочени и към децата, и към техните придружители, поставят мнението за традиционност под съмнение. Всъщност, малко са традиционните приказки, които могат да задържат вниманието на един 4 – годишен малчуган в продължение на цял час (неслучайно повечето детски спектакли рядко надхвърлят 40 минути), а след това превръщат в „мисия невъзможна” за бедничките майка, татко или баба откъсването на хлапето от сцената и актьора. Ето какъв разговор чух след спектакъл на „Храбрият шивач” през месец декември: Детенцето: - А кога пак ще има „Храбрият Шивач”?Георги Спасов: - Другият месец, моето дете.
Детенцето: - Мамо, а кога е другият месец?Тук майката успява да откъсне детето от сцената и да го поведе към изхода. То обаче не се отказва: „Мамо, искам да пиша на Дядо Коледа да ми донесе другия месец по – бързо!”
Изпреварих майката с малчугана и се обърнах да го видя. Погледнах го в очите и разбрах какво искаше да каже директорът на ДКТ – Стара Загора Дарин Петков, заявявайки че, когато децата излизат от залата, „очите им са толкова огнени, че от тях можеш да запалиш цигара”...
(ето това е писано мноооого отдавна (ъъъ... 06.12. 2004),
но след днешния спектакъл реших да го споделя и тук,
като макси-реклама на представление, което не се нуждае от такава)

Етикети:

събота, октомври 13, 2007

Disclaimer (или преливане от пусто в празно)

Както повечето от вас знаят, бях се отказала от идеята за поддържане на блог точно тук. След завръщането си от Финландия, реших да прокарам границата между спомените от Там и Тук посредством създаването на друг блог, в който да се освобождавам от своите (предимно театрални, оперни и жизненоНЕважни) полюции.
Избрах за тази цел ... едно друго място, където се хостват блогове. В интерес на истината, бях доволна, докато не бе взето решението да се променя нещо в системата (убийте ме, идея си нямам какво точно - познанията ми за компютри граничат с тези на редови шебек).
Спестявам подробностите, за да обобщя, че ... у дома си е най-уютно. Това ми бе първият блог, създаден с алтруистичната идея да споделям впечатленията си от една друга култура; преживяванията, наместили отпечатък от себе си в сърцето ми, белязали ме с усещането за онази другост, с която не всички са благословени. Затова и този блог заслужава да живее.
Ето защо днес (при наличието на поне малко свободно време, or I should rather say: поради блажената леност, която ме е обзела и която скоро ще ме отведе в леглото с "Прекрасният нов свят" на Хъксли (или Оруел, Хенрик Юрковски... то стана цяла оргия направо :)) реших да прехвърля всичко, излязло изпод перото ми (да де, сеш'те се) и навлязло в Интернет-пространството, в този поизтупан от праха блог.
Както сами ще се убедите, това са седемте поста, публикувани под този. Повечето вероятно са ви познати, други - едва ли, трети пък много вероятно не заслужават вниманието ви. С "Никой не знае, че съм куче" започнах битието си там. С "Добро утро" - тук.
Пак се разписах много. Трябва да се въведе ограничение на броя символи, които могат да се използват. Наистина.
След тази (почти) ненужна публикация за преливането от блог в блог, ще ви оставя с най-добри чувства, за да се отдам на Хъксли, и с обещанието, че по-късно ще ви разкажа за премиерата на Театър 199 тази вечер (която, разбира се, имах щастието вече да видя). Засега ще кажа само едно - заслужава си.

Етикети:

"Другият човек"

Така се нарича последната премиера на Театър 199 (премиерен спектакъл на 28.06.2007) с режисьор Стилиян Петров, познат ни от спектаклите „Невинните” и „Става дума за любов... или е опит за убийство”. Впрочем, като усещане, текстът на Пьотр Гладилин, пресилено кръстен „комедия” и режисьорската му реализация донякъде (ми) напомнят втората пиеса, осъществена като моноспектакъл на Параскева Джукелова в Народния театър.

Койна Русева и Малин Кръстев са Тя (Наташа) и Той, нейният съпруг, когото тя не познава и с когото са женени от 10 години (и дори имат 4 деца). Той се появява на вратата и й се представя, а тя сякаш не е изненадана – винаги е чувствала, че е омъжена и че всичката й самота, която я довежда до лудост сред четирите бели стени на скромния й дом, всъщност е била измамна. И се започва едно убеждаване, обичане, събличане, обличане, събаряне... което продължава малко над час. За незапознатите с творчеството на младия режисьор, спектакълът може да изглежда като театър на абсурда, казано в най-общ смисъл, но всъщност всеки зрител получава особена роля в иначе строгото разделение между потъналата в тъмнина зала и искрящо бялата стая/сцена. Зрителят има нелеката, но и много благодатна задача да създаде биография на образите, такива, каквито той ги вижда; каквито биха били като част от неговия живот, тъй като това е спестено от автора. Онова, което научаваме за тях, е на ръба на невероятното, версиите се разминават, изчезват, размиват се в откритията, които Тя и Той правят сами за себе си и един за друг.

Естествено, аз също опитах да открия логиката, която изначално липсва в текста и открих, че моят Той е част от моята Тя, а моята Тя – част от моят Той и че нито един от двамата не съществува сам по себе си. Дори тогава обаче остават неизяснени моменти, които не пасват в развитието на конфликта и звучат като запълване на страници и сценично време, което означава, че вероятно моята биография изхвърля тези елементи като несъответстващи на самата нея, защото на сцената, за щастие, нищо не се случва просто така. Дори в спектаклите на Стилиян Петров.

Освен за режисьора, който, вярвам, е измъкнал най-доброто от текста на Гладилин, си струва да се кажат и няколко добри думи за дизайнера на спектакъла – Юлиана Войкова – Найман. Тя е постигнала съвършената сценография, съчетана с прекрасно, ама наистина прекрасно осветление – изчистена, напълно в духа на текста, съпътства го сякаш по подразбиране, без да иска да живее свой живот и да отвлича вниманието от двамата в стаята.

А те са една прекрасна сценична двойка – Малин Кръстев и Койна Русева (която работи със Стилиян Петров и в „Невинните”). Малин сякаш има претенции за по-близко общуване с публиката, принизяване на „високия текст”, търси оправдание за неговата алогичност, докато Койна „дърпа” спектакъла в противоположната посока. Това е заложено и в текста (който, впрочем, мога да ви предложа на руски, ако някой се интересува) и, с ръка на сърцето, и на двамата им се получава чудесно – на границата на абсурда, но все пак от „правилната” страна. Стоят прекрасно на сцената и почти можеш да им повярваш, ако успееш да сътвориш онази смислена част от битието им, която се изгубва в думите и „увисва” между текста и публиката.

Като минус на спектакъла мнозина вероятно ще посочат текста и сигурно ще бъдат прави за себе си. Странен, незавършен, започнал отникъде, с едно позвъняване на вратата, с един напълно абсурден разговор, за да доведе до... онзи внезапен край, който те изненадва, тъй като все си бил в очакване на „интересното”, което сякаш така и не се случва.

Плюсовете обаче не са малко – като започнем от великолепната сценография, и минем през мозъчната атака, на която е подложена публиката, за да достигне сама до онова, което е зад думите като всекидневен смисъл, относително кратката продължителност на представлението (текстът обикновено се играе заедно с още една пиеса на Гладилин и решението да бъде поставена самостоятелно е блестящо с оглед характера на пиесата) и стигнем до прекрасните Койна и Малин. Дори и само заради тях си струва да отделите един час и да видите „Другият човек”. Ако съм права, то вероятно всеки от нас си има по един такъв, без значение от развръзката накрая.
(оригинална дата: 27.06.2007,
след предпремиерата на спектакъла в Т199)

Етикети:

Тотално невчесани морски мисли

Случвало ли ви се е да не ви се иска да си легнете, защото под завивките ви очакват вашите кошмари, които се връщат отново и отново, нощ след нощ, докато не ви превърнат в изнервено зомби, съскащо на слънцето и света? На мен ми се случи през последната седмица, затова почувствах истинско облекчение, когато сънувах, че с Иван Звездев се замерваме с кайсии в някакъв обор. Естествено, след това оборът изгоря, но на фона на останалите ужасии, които ме гониха нощем, това никак не ме впечатли. Защо ви го разправям всичко това? Сутринта станах с идея, която се превърна в някаква обсесия за нула време. Трябваше да си купя кайсии. И така, сега в сладко упоение поглъщам сочните плодове, които намерих на пазара на „Графа” и се оглеждам за Звездев, за да подхващаме с него римейка на МеждуЗвездови войни (с кайсии, дини, или каквото имам в наличност в момента). Впрочем, зациклила съм си на плейъра “It’s a Jungle Out There” (песента, която ме накара изобщо да се зазяпам в Монк, когото, уви, чувствам твърде близък и който ми стана любим още преди да знам за какво става въпрос във филма).

Бях обещала да драсна няколко реда за преживяванията ми в Бургас. Сега обаче започвам да си мисля, че няма да е съвсем етично спрямо колегите, които бих обрисувала. Такива образи се срещат рядко, да не кажа once in a lifetime. Има двама, за които знам, че в никакъв случай няма да се обидят от нищо, което бих написала и казала по техен адрес, най-малкото, защото осъзнават, че е вярно :) Неслучайно са и безапелационните ми любимци в целия екип, с който работим вече втора година.

„Сватбата на Фигаро”. Цаца, ама риба. Комична, но все пак – опера. И на генералната репетиция, обичаният от мен Мигел (Фигаро), изскача иззад кулисите, дегизиран като абсолютен циганин-травестит – към вроденото си латино излъчване, бе добавил яркочервено червило, биещо на оранж, обувки с поне 3 номера по-големи, които се влачеха минути след него и го правеха доста тъжна картинка (впоследствие се оказа, че той така си се носи и извън сцената)... и една обеца с клипс, на която всяка труженичка на любовта би завидяла и на която липсваше само папагалът, за да се превърне Мигелито в безславно изгонен от кастинга за „Карибски пирати” наш мургав събрат. Той, впрочем, така говори и български (като се има предвид че той прекарва в България само по двайсетина дни в годината, нивото му на познания по нашия далеч не лесен език е изумително) – последния лаф, с който искаше да обясни нещо на техническите служби бе: „Като той пейш, аз ни пейш.” Обаче се разбират. Факт.

Та този същият Мигелито си е един истински Фигаро и е реалния живот – Figaro qua, Figaro la… той наистина е и тук, и там, навсякъде и винаги, неуловим, забавен, чаровен, уникален. Хора от екипа са го срещали в най-невероятни кътчета на земното кълбо, зает с невъобразими дела, всяко от които подхваща с несекващ ентусиазъм... докато се появи следващото. Гони вятъра с вечната усмивка на малко момче, забравено от времето на някой кей, дори го изпреварва с вихреното си темпо въпреки непоклатимото си спокойствие и живее един живот, за който мнозина биха му завидяли. А други биха се ужасили. В годината, когато са правили „Вълшебната флейта” в Бургас (тогава още не го познавах), е изгубил най-добрия си приятел 4 дни преди началото на репетициите, бил е до него, когато са изключвали апаратите, но е успял да се съвземе и е направил един Папагено, за когото още се говори из операта – неуморим, забавен и, сам той, весел. 2 години по-късно, след поне 5 кайпирини, си призна колко му е струвало това. Но когато стане напечено – 12 дни репетиции без почивка – сутрин и следобед, той е човекът, който никога няма да се оплаче, който ще се прави на идиот точно когато другите имат нужда да се засмеят.

Той е и човекът, който спаси нещастните ми копитца, добили злощастния цвят на щавено след еднодневни плажни ексцесии.

Първо, кажете ми, не, може ли да има такъв идиот. Купих си аз мазило някакво, уж французко, фактор 40+, дето мажели само на бебетата дупЕтата с него. Намазах се от челото до... коленете. Домързя ме. Глупендер като мене просто няма – къде ще ми изгорят пък коленете баш. И като заседнахме на ром с кола на плажа и почнахме да бистрим световните проблеми, сватбите, баловете и собствените си философски прозрения, които никога не отиват отвъд числото 42, така и не се усетих кога е станало 17.00. Т.е. усетих се в момента, в който ми казаха: „Яяяя, ами те краката ти са червениииии”. И тогава стана лошо. Ама много лошо, казвам ви. Братята ‘хамриканци се ошашкаха тотално и като се захвана едно маене – ми то, още малко, кожата й ще падне, виж бе... Пък при мен сугестията е много силна, ама то кой да знае. Колкото повече говорят, мен толкова повече ме боли. Отделно от това, цветът на нещастните ми кълки не предполагаше действие на самовнушение, а просто ефектът на унищожителното слънце, което иначе така обичам. Стигна се дотам да не мога да си обуя чехлите (и стъпалата ми бяха изгоряли).

Внимание заслужават някои от рецептите, които ми предложиха, но които бяха отхвърляни в последствие с мнозинство, докато аз се борех със сълзите от болка и унижение. То не бе кисело мляко, спирт... Докато не се появи Мигел с ... малък джин и салфетка. Това трябва да го болдна много сериозно – най-доброто средство против изгаряне (прилага се външно). Не че ставаш по-малко червен, но категорично спира да боли и може да минеш за мацка, подложила се на скъп боди арт (още повече, че бях седнала на плажа с ръце на коленете и пръстите ми са много... фьешан отпечатани там и до днес).

Сменям Ранди Нюман и „Монк”. Забивам се в един от любимите си мюзикъли, книги, филми и т.н.т. „Целувката на жената-паяк”. Ама тъкмо ми отговаря на разказа за втория мой любимец в изключително чаровния като цяло екип (дори и Неваляшката беше симпатична, но не би било етично да разказвам за нея. И сами можете да си представите диво прасе в действие на сцената). Този вторият екземпляр е нещо изумително – единственият истински мислещ, интелигентен, отворен към света американец, с изключително трезва и логична преценка за нещата от живота (абсолютно изключение в нашите среди), когото съм срещала. Съжалявам, че не мога да ви покажа снимка. До миналата година си се носеше с рижавата коса и брада и уникално сините очи (и с всичките му лунички, които обаче си изглеждат точно на мястото там, където са – не че нещо, ама познавам хора, които все едно са ... ммм... акали... срещу вентилатор).

След ролята си на Рамфис в „Аида” обаче нещо пощурЕ, преживя някакъв катарзис и си обръсна главата. И тази година се появи с безобразно шарени ризи и кърпи за глава тип „забрадка на колхозничка” в електриково, розово, тревисто зелено... и чорапи в същите цветове. Вероятно фактът, че е гей, би ви се сторил като логично обяснение за облеклото му, въпреки 60те му години (приблизително, де...) Той че е гей, гей е. Но и неговото кредо за абсолютното приемане на живота такъв, какъвто е – гаден, подъл, но и шарен и прекрасен, ме накара да ви драсна и за него.

Истината е, че нямам идея защо изобщо изписах толкова. Вероятно ми се искаше да допълня и вашата колекция от неповторими образи с още 2 – Мигелито с джина, обецата и червилото – професионалист до мозъка на костите си, но и шут, колкото си щеш, истинско въплъщение на максимата „луд умора няма (само се поти)”. Впрочем, в един от дните ме накара да му кажа как е на български: „if it’s not clean, it’s even better” – оказа се, че щял да иска риза назаем, тъй като след репетицията от неговата можеше да се изстиска еквивалент на Черно море. И Ерик – човекът, който знае какво иска от живота, как да си направи лимонада от лимоните, които е получил и, най-вече, прави си труда да премисли всичко онова, което се случва около и с него. Въпреки откровено абсурдните цветове, в които се облича.

***

Колкото до Бата Мата... тоя виц трябва да се разкаже наживо, но ще опитам да го пресъздам и тук.
„Праисторически времена. Тръгнал един момък от пещера на пещера да си търси момата (по-скоро, както несъмнено са казвали пещерняците „мата”).
Стигнал до първата пещера.
„Де е мата?”
„Мата – таата, тааата (което безспорно е означавало „нататък”)”, отговорил собственика на пещерата и посочил с ръка към неопределената далечина.
Стигнал момъкът до втора пещера:
„Де е мата?”
„Мата – таата, тааата”, отговорил собственика на и на втората пещера.
Това се повторило още няколко пъти, докато момъкът най-сетне стигнал до пещерата на мата (ъъъ, момата):
„Де е мата?”
„Ааааа, мата тата, тата” – енергично и утвърдително, собственикът на пещерата посочил към вътрешността й.
Момъкът пристъпил към огъня и когато мата се обърнала към него, той се хванал за главата (при което се изпрал с бухалката) и само промълвил потресен:
„Баааах та'а мата...”

Ужасен е. Знам. Обаче обяснява прякора Бата Мата, с който се сдоби една от... ъъъ, колектива. Добре, че вицът е практически непреводим, защото мацката почна да се усеща, че се обръщаме към нея с това име. Българският несъмнено има много предимства.

(оригинална дата: 18.07.2007)

Етикети:

Закъсняло признание за едно неизречено "благодаря"

Тя се усмихна. Ама едва-едва, така че той дори не разбра дали му се е сторило или крайчетата на устните й се извиха в странен нервен тик.

Искаше му се да е усмивка. Ама истинска, от сърце, а не помрачена от сенките на миналото и носеща отзвука на тежките стъпки на отиващите си хора. Онова бе тогава, а това – сега. И той се надяваше с всяка частица от съществото си, че всичко е останало в дните, когато тя не можеше да го погледне, без очите й да се напълнят със сълзи.

Тогава не можеше да направи много за нея – прегръщаше я, люлееше я като малко дете, изгубило майка си в грамадния универсален магазин и й казваше, че всичко ще бъде наред. Някой ден. А тя се усмихваше, но се усмихваше с онази тъжна усмивка, която трошеше сърцето му като евтино стъкълце, стискаше го за гърлото и го караше да се съмнява в истинността на собствените си думи. Сякаш искаше да му повярва, но съзнанието й връщаше спомени, от които мускулите й се стягаха, сетне изведнъж се отпускаха рязко и тя започваше да трепери и да плаче без сълзи. Все едно сълзите бяха спомени, които тялото й не искаше да пусне да си идат или пък щяха да измият образа му от съзнанието й.

Но ето че, ден след ден, изгряваха нови слънца, Земята се въртеше, без изобщо да я е грижа за онези създания, за които времето бе спряло при онзи телефонен звън. Другите също започнаха да я прегръщат, да си позволяват да се смеят край нея, да се размразяват от неудобните стоп-кадри, в които бяха застинали в ужаса си. Можеше ли да ги вини – не смееха да пристъпят около клетката на раненото зверче, тъй като нямаха мехлема, който би облекчил страданията му. И когато видяха, че то отново се съвзема, че вдига любопитно носле към слънцето и че кръглите му очи не блестят толкова издайнически, си позволиха да пъхнат ръка между решетките и когато не се почувстваха отблъснати, дори се осмелиха да отворят вратата и да го погалят. Странно, вратата бе заяла и отказваше да се отвори, докато муцунката на мъничето не я побутна отвътре. Многобройните ръце не забелязаха това.

Но когато тя се усмихна, си спомни за единствената ръка, която, с риск да бъде ухапана, се бе провряла още докато затваряха зверчето в ръждясалата клетка и която го бе милвала напосоки, без да подозира, че това е единственият лек за малката му наранена душа. И въпреки драскането и хапането, въпреки объркването, което без съмнение изпитваше, ръката не спря успокояващия си танц върху проскубаната козинка.

Очите й отново се навлажниха, но този път не от онези спомени. И той разбра – нямаше грешка. Усмивката бе там.

(оригинална дата: 23.07.2007)

Етикети:

Кандидат-студентско

Още помня с умиление
как треперех в нетърпение
да науча резултата,
мир да има за родата.

Ала днешната младеж не чака,
флъди форумите, вряка...
Далчев, Йовков, че и Крум -
изпитание за бъдещия правен ум.

"Журналистите" и те роптаят,
почват вече да ругаят.
Искат Стефанов на кол
(други искат да го видят гол...).

Някои тръгнаха към плажа (да не скочат на паважа)
и оставят нощна стража...
Не е Рембранд тоз агент,
а измъчен кандидат-студент.

Жегата не им прощава,
мозъците разтопява -
не сънуват вече мацка гола,
виждат само протокола.

И семейството нещастно
гледа своето отроче бясно -
тез оценки ги влудиха,
Хайд извикаха, а Джекил скриха.

Лудост пълна е това,
осъзнайте се деца.
Ако знаехте какво ви чака,
леле.., ма*ата си трака...

(оригинална дата: 25.07.2007)

Етикети:

Никой не знае, че съм куче

Редно е, когато се запознаваш с нови хора, да им се представиш. Прилично е, някак. Естествено, остава въпросът как да го сториш, когато не знаеш кой чете, дали някой чете, и дали изобщо на някого му пука.


Всъщност, има ли значение дали ще бъде Диксиланд, Търговецът на кристал или Храбрият шивач, дали ще използвам истинското си име, или ще търся комфорта на анонимността (отделна тема е дали комфортът съществува в този случай или творенето на собственото си аз във виртуалното от нулата не те натоварва с още повече очаквания, които сам поставяш пред себе си и които други, в действителност, нямат съвсем изобщо, никак, даже хич към теб).


Думата ми бе, че без значение как избирам да се кръстя и какво битие имам извън мрежата, в Интернет никой не знае, че съм куче.


Истината е, че снощи се разделих с нещо, което ми бе скъпо по ред причини. Спектакълът на Съни Сънински "Никой не знае, че съм куче" бе свален от сцена след 4 годишно, относително безметежно, съществуване. Историята за четиримата (някои биха ги нарекли "неудачници", аз съм далеч от тази идея), които търсят нови усещания в Мрежата (нови приятели, нова любов, ново Аз), не е нещо ново за моето "компютърно" поколение. Но в реалността, била тя виртуална или не, машините убиват самоЛИЧНОСТИТЕ, без значение колко от тях създаваме и отглеждаме, а в "Никой не знае, че см куче" в дъното през цялото време бе Човекът - самотен, отчаян до сълзи, но в Интернет - усмихнат, ведър и привлекателен почти до болка. Личност без проблеми, силна и мъдра, преуспяла и благородна. Няма такъв филм. Но пък имаше такъв спектакъл.

Иван Бърнев, Георги Спасов, Красимир Недев, Вяра Коларова и Съни Сънински - една очаквано добра комбинация. И снощи, когато излизах от сакралното мазе на българския театър (да се чете Театър 199) ми беше хем хубаво, хем тъжно и доста пусто. Така е - един спектакъл се ражда, за да умре, износен от чувствата, с които го товарят актьорите и публиката - това би трябвало да го знам като бъдещ режисьор. Обаче не ми олекна. И, докато вървях по "Раковска", цветовете ми се виждаха различни, а сърцето ми грижливо опаковаше последния спектакъл и го подреждаше на лавицата със спомени, редом до "Алхимикът", "Хиляда и вторият" и всички онези моменти, в които ми е било топло и съм била с хората, които обичам.

А утре завесата ще се вдигне за поредния спектакъл, който някой друг ще опакова някога.

И така... Здравейте. Аз съм Dixieland.

(оригинална дата: 01.06.2007.
Оказа се,
че спектакълът все пак НЕ е свален от сцена
и ще се играе и този сезон,
макар и много рядко и макар и вече доста изхабен.
Не знам дали да се радвам...)

Етикети: ,

... по френски

Баба Пена от Мъглиж
реши -
ще се мести
в Париж.

Унуката Мая там
е художничка май
(не си бе идвала отдавна
по родния край).

Продаде бабето
къща, магаре, козичка
(отдавна бе Пена
самотна вдовичка).

Билета си купи,
съобщи на децата -
потресени бяха:
"Ах, срам за родата!"

"Стига съм чакала
тази Европа
на вратата ми селска
да дойде да тропа -
Айфеловата кула, Нотр дам дьо ПарИ...
изобщо, баби, виж ПарИ и умри."

На "Орли" скоро
я свали самолета,
Пена ченето намести,
вкара в ред силуета.

Мая не бе там -
и как да отиде?
Баба й искаше
физиономията й да види
като отвори врата
и я види отвън
с куфар в ръка,
ах, прекрасен сън!

Спря такси бързо,
адреса му даде,
но щом стигнаха там -
само административни сгради.

"Станала е грешка",
помисли си Пена,"
тая смачкана бележка..."
и извади жи-си-ема.

Преди обаче още да натисне Unblock
(английски не говореше,
но за туй не бе нужен специален урок),
го зърна от раз(сякаш в мъгла) -
с мека филцова шапка,
с вестник "Monde" във ръка.

И с мустачки извити,
с ясни сини очи -
шейсетте попрехвърлил,
но без много да му личи.

Приближи се до нея,
ах! целуна й ръка!
Продума на френски,
Пена хич не разбра.

(Сърцето обаче аха да изхвръкне)

"Бонжур!" - промълви
баба едва
и напълно забрави
да отдръпне ръка.

Той се наведе,
куфара взе
и тръгнаха двама
по Шанз-Елизе.

"Прощавай, Иване,
но тоз френски ерген",
баба си рече,"
е чакал цял живот мен..."

(оригинална дата: 06.09.2007)

Етикети:

"Уилям Шекспир - пълни съчинения", Театър 199

"Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли..."

Казал го е бардът и изглежда, че няма какво повече да се добави - живеем я тази сцена, тя ни пронизва, докато един ден не слезем от нея и не бъдем заменени от други актьори, които учат ролите си и дишат праха, набит в завесите, кулисите, неизметен от пода, прошарил косите им.

Напук на тези (почти) мъдри прозрения, Театър 199 ни показа колко чаровен, забавен и разбираем може да бъде Шекспир. Съни Сънински отново забърка спектакъл с куклени прийоми, който може да те разсмее до сълзи, да те разплаче през смях и накрая да ти даде едно знание - но не за лебедът на Ейвън, при все, че и това се приема с известни уговорки. Поредният спектакъл, който дава най-простичко знание за живота, без да поднася поуката като в серия на "Доктор Куин Лечителката" и без да кара зрителя да се чувства като ненужен статист, на който нещо (акъл, мда, акъл) трябва да му се налее някъде. Никога не сте и подозирали какво всъщност се случва с Жулиета и Ромео и защо Жулиета ридае така горко за смъртта на Тибалт, не сте разбирали как може бели артисти да играят мавъра Отело, какво се крие зад монолога на Хамлет и какво се случва в съзнанието на Офелия - образ, колкото плосък, толкова и релефен. Или поне така ще ви се струва, след като излезете от сакралното мазе.

Не сте и чували имената на всички пиеси на Шекспир - трагедии и комедии, камо ли да ги изгледате, още повече в рамките на 97 минути.

Не. Това не е поредната евтина реклама, при все, че много ми се иска да има и подобен ефект. Ще ми се залата винаги да е пълна, за да избесняват на воля тримата гении - проф. Атанас Атанасов, Георги Спасов и Петър Калчев. Ще ми се всяка вечер да има публика, която да си позволи, поне за 97 минути да гледа на нещо сериозно и вековно като на нещо забавно, смислено, но ненатрапчиво; нещо, от което не те боли и което докосва сърцето ти, без да се налага после да събираш парчетата и да мразиш себе си, задето си му позволил да наруши крехкия баланс в несигурния ти свят.

Струва си поне за час и половина да се усмихнеш на живота и да приемеш идеята, че както Шекспир (Шейкспир) може да бъде значим, но и забавен, може да бъде оспорен с намигване, така и всички онези неща, над които умуваме ежедневно, могат всъщност да бъдат не-толкова-сериозни, а определящ да бъде ъгълът, от който ги гледаме.

Текстът на тримата комици Джес, Адам и Даниел е една щура въртележка на лудостта, която те главозамайва, кара те да искаш още и още, а интерпретацията на Сънински трупа енергия, подобно на снежна топка и често изглежда така, сякаш тя излиза вън от контрола на актьорите и става четвъртия актьор. Простете, петия, но повече за това - наживо.

И сетне, когато Нас, Пец и Жоро съберат скромния си реквизит и се отправят към следващото градче, по "Раковска" плъзва едно ново племе - усмихнато, позитивно, готово да покаже на обълхавените душевно хора как да не се взимат твърде насериозно, и готово да изиграе на публиката, наречена Живот, не само "Пълните съчинения на Уилям Шекспир", ами и "Аквариумата версия на "Вуйчо Ваньо" дори.

(* Снимки от спектакъла - линкът е към официалния сайт на проф. Атанасов)
(оригинална дата: 26.06.2007)

Етикети: