Разни бесове

Щях да ви разправям за "Картонени мечти" - снощи го гледах (за втори път, ама го бях позабравила - не и като емоция, разбира се!). Вместо това, в момента лекичко ми кипи отвътре и си слушкам Narcotic на Liquido. Сигурно съм ви разправяла - тая песен ми е симптом за нещо, което не е наред.
Принципно не е много лесно да ме ядосаш здраво - ама така, наистина качествено. Обаче на', шарен свят, хора всякакви. Толкова шарен, че е направо като вихрушка в аптека (според безсмъртния лаф на Боби) - все се намира кой да ти вдигне кръвното така категорично, че да го увековечиш. Паметник неръкотворен, направо. Да ми се чуди човек защо се впрягам, но то и аз съм говедо от особена порода. Сега се уча да не си го изкарвам на хора, които нямат вина и да тегля по една майна вляво и вдясно, напук на полуидиотите и кръглите такива. При все това, имам още да се уча в това отношение.
Обаче утре ще ви разкажа за "Картонени мечти" и едно мое откритие, свързано с въпросния спектакъл.

Прозрение

Онази вечер гледах "Механикът". Става, дори беше приятен, предвид факта, че говорим за американски екшън, все пак. Малко наивен, с глуповат финал, дето трябваше да ни изненада, ама нещо не можа, обаче - като цяло - гледаем. Особено на кино. Впрочем, събирам кураж за новия филм на братя Коен с Джеф Бриджис в главната роля. Гледам му трейлъра от доста време, ама някак ми идва твърде жесток. Вярно, в Дивия Запад са се пуцали за добро утро, ама нещо емоционалните ми везни не реагират твърде добре на насилието, а в тоя филм изглежда, че ще бъде доста. Може да се огранича само до саундтрака, щото той (и чичо Джеф) биха били причините да го гледам ениуей.

Мисълта ми обаче беше за "Механикът". Имаше един лаф, дето звучи като пълна безмислица, ама ако си в съответния контекст и житейската ти ситуация позволява да го поанализираш отвътре, се оказва, че е - баф, мааму! - отвратително верен.
"Сърцето ти подсказва, че искаш да се върнеш там, където никога не си бил."
Именно. Да видим "е ли възможно това" (както казваше някога Бухчева) и каква би била цената.

Почти година

Все си повтарях, че не съм писала от доста време. Ама това доста време взе, че се оказа повече от 9 месеца. Които аз не усетих - или тъкмо напротив, голямата част от тях ги усетих толкова болезнено, че все едно бях изтръпнала и всичко минаваше покрай мен ееееей така. После се случиха разни неща, после други не се случиха, после почнаха да се случват много работи наведнъж и реших най-сетне да задействам колелото. Измъкването от блатото е приоритет и прерогатив не само на Мюнхаузен, ще знаете.
И едновременно с това, всичко стана много лично. От работите, за които някак не искаш да пишеш нито в нета, нито в дневник, нито никъде. Защото думите понякога обезценяват преживяванията.
2010 година беше тежка и пълна с уроци. И никак не драматизирам - струва ми се, че беше една от двете години, в които претърпях значително развитие като личност. Не е като да съм циклила на едно място през останалото време, но яките шамарчета, които проверяват пичовщината ми, са нещо, което трябва да бъде отделено от инерцията.
Дали съм пич? Не знам, времето ще покаже. Четох си разни светивалентински постове тук отпреди 3 години и направо не можах да се позная в прочетената агресия. Сега съм се кротнала доста, но - за сметка на това - се научих как да не позволявам да ми се качват на главата и къде точно минава границата, дето ако я преминеш в общуването си с мен, ще ти се види тесен светът. Или, с други думи, станала съм извънредно благ и мил човек, който обаче няма да си остави магарето в калта и който, струва ми се, започна да се вглежда по-внимателно в хората около себе си, търсейки Нещо. Може би това беше и един от най-значимите уроци от изминалата година: част от хората ми станаха интересни, спрях да гледам на тях като на лабораторни плъхчета и започнах да се замислям повече за мотивацията и действията им; за онова, което казват (което е източник на големи драми понякога, честно), за онова, което не казват и за онова, от което имат нужда.

Но много въпроси все още стоят без отговор. А кълбото прежда - ах, каква изненада! - отново се заплита. Колкото до 2011... избягвам да правя планове, защото както казваше героинята на Сандра Бълок в "Докато ти спеше": "Слава Богу, че баща ми бе прав - нещата невинаги се подреждат според плановете ти." Или нещо такова. Просто ще гледам да поддържам тоя курс - новите посоки пред мен също са интересни, а някои от тях ме карат да вярвам, че цялото това време не е било изгубено и блъскането, което на моменти ми се е струвало лишено от смисъл, всъщност си е заслужавало, защото ме извежда на пътека, която исках да намеря отдавна. Нататък: каквото-такова и колкото-толкова. Тая работа с плановете не действа.

И още нещо. Искам да се върна. Този блог ми липсва(ше). Разказвала съм ви защо никът ми във форума на СУ е Търговецът на кристал, струва ми се - вече не запъвам крака пред промените. Осъзнавам, че някои са за добро, а с други не мога да се боря. Но продължавам да държа на взжните за мен константи - нещата, които са си все същите около мен и за които мога да се хвана, когато всичко останало пропада. Е, блогът ми е събрал толкова бесове през годините, че ако седне да го чете някой, който ме познава слабо или не е познава хич, ще се хване за главата. :) И с право - ама то малко ли преживявания са кодирани по някакъв начин тук... Идеята ми е, че все още си държа на константите и блогът ми е една от тях. А и имам да наваксвам откъм куклен театър ехеееееей...