Адски много време

...и доволно лични неща.

Ето как се стигна до момента, в който хем ми се иска да се върна в блога и да пиша със същата честота и чистота, с която го правех някога, хем си давам сметка, че е абсолютно невъзможно.

На едното блюдо на везните е откровеността, с която пишех преди - идея нямате колко оголени нерви има сред редовете на тоя блог. От другата страна обаче е интимното преживяване, което ме вдъхновява от някакво време, като мени формата и съдържанието си, но запазва емоцията, която ми носи. И която ме накара да въздъхна пред Петя онзи ден: "Живее ми се бе, Пепс!". А тя ми каза, че много ме харесва такава. Макар да не съм съвсем сигурна каква съм точно, напоследък и аз се харесвам - по начина, по който се харесвах, когато бях на 12 - вечно ухилена и абсолютно безстрашна. После ми се случи Животът, но усещането за завръщане е приятно. Обаче не подлежи на описание, анализ и/или преразказ (с или без елементи на разсъждение).

Изобщо, гледам да не разсъждавам много-много. Уви, пак се налага да цитирам "Приятнострашно", но големите, важните истории се случват въпреки всичко. По това се познава кои са те. Аз просто спрях да бягам от тях и започнах да си припомням какво е да съжителстваш мирно с демоните си; как се чувстваш, когато положиш глава върху някой от вързопите с емоционален багаж и от него не се протягат студени ръце, които се опитват да те завлекат нейде из черните води. Спят, мама им. Спят. 

И преди да предположите, че в това благоприятно (макар и моментно) развитие на нещата има замесен мъж, ще побързам да внеса известна яснота - при мен винаги причината и следствието са били с разменени места. Опак човек, казвам ви.

 

Оу, и преди да съм забравила - ходих (супер инцидентно) на концерт на Били Айдъл в Букурещ. Разкошно преживяване си беше, един от дъ highlights на годината за мен в културно-емоционално-туристическо отношение до момента. И по тоя повод - поздрав с любимата ми негова песен (окей де, заедно със Speed, изяжте ме):

 

 

...

Живее ми се бе, хора!