За катрана в меда

Или как един дългоочакван празник се превърна в съвсем предизвестена смърт.
Ако не сте чували името Владимир Стоянов, спокойно - няма да ви заклеймя като пълни оперни лаици (е, ако знаете за кого става дума, печелите бонус-точки, разбира се).
Причината да не го познавате, се крие във факта, че колкото и да е чудесен, той отдавна не пее в България. Всъщност, вероятно не пее у нас, тъкмо защото е "чудесен". Изявява си се човекът из големите оперни театри малко по и много по на запад и радва чуждоземна публика. Бързам да пресека всякакви съмнения и обвинения, които биха предположили, че го критикувам за този му избор. Ако публиката там разбира повече и ако там му се предлагат по-добри условия (в последното не се съмняваме, нали?), то това е най-естественото развитие на нещата.
И, когато преди няколко месеца разбрах, че Владимир Стоянов ще гостува в Националната опера, се зарадвах от сърце, душа и крайно изнервен (и малко изнежен, признавам) слух. Честно казано, дори не ме интересуваше кой е спектакълът, нито кои са останалите солисти. Груба грешка, както се оказа тази вечер - но нямаше как да бъде избегната.
Спектакълът бе "Риголето" - много любима баритонова партия, така че празникът наистина изглеждаше гарантиран.
Ще ви кажа какво се случи вкратце, щото иначе рискувам да си вдигна кръвното и да почна да се въртя от яд като шугава овца. Румен Дойков. Това казва всичко. И, ей Богу, не мога да разбера защо и как той продължава да крепи сцената, след като отдавна е сбъркал операта. Да, може да е бил добър - ама това е било преди поне 10 години. И всеки, който опита да каже нещо, различно от това, се нуждае или от преглед при специалист УНГ, или от два шамара, за да погледне истината в очите.
Няма значение дали харесвате Корели, Дел Монако, някой от Тримата или Краус, да речем - Румен Дойков тази вечер бе толкова близо до някой от тях, колкото, да речем, Цецо до Елвис. Дори малко по-далеч от него. Скъса всичко, което можеше да бъде скъсано и дори сред крайно непретенциозната софийска публика се понесе смутен шум. За да не продължавам да ви/се тормозя, ще ви кажа само, че не излезе на поклоните. Дали не посмя, или не пожела, мога само да гадая, но дори и той - а определено не ти трябва лупа, за да откриеш самочувствието му - очевидно усети и призна провала.
Ще речете, че злорадствам. Съвсем не е така, уверявам ви. Като човек, завъртял се достатъчно дълго из операта и разни други изкуства, мога да призная, че никога не съм (и не бих) се радвала, когато някой актьор си забрави репликите или певец скъса баш финала на "La donna e' mobile" (то все едно останалата част от партията му бе на ред).
Хубавото в ситуацията е, че проблемите вече не могат да бъдат потулвани зад криви усмивки, половинчати комплименти и твърде щедри аплаузи. Лошото обаче е, че бесовете трябваше да се разтанцуват точно в толкова чудесен спектакъл. Кофти timing, indeed.
С катрана приключих, следва медът. Владимир Стоянов не притежава кой знае колко забележително сценично присъствие (актьорска игра, имам предвид). Обаче! Когато имаш толкова голям глас - и наистина имам предвид голям глас - играта става второстепенна съвсем неусетно и липсите в това отношение изобщо не дразнят.
Много ми се иска да ви разкажа за гласа му, но тия дни думите са ми малко и без това. Но всеки, който не е бил в абсолютно препълнената зала на Националната опера, може само да съжалява. Подобни аплодисменти не съм чувала досега (може би на 17-ти и 18-ти юли ще повторя усещането, да видим) - имах чувството, че таванът всеки миг ще рухне, а моментите след края на "Cortigiani, vil razza dannata" запечатах в сърцето си и ги прибрах около спомена за танца на Жоро с плюшеното мече в "Симулатор за чифтосване". Същото усещане за случване. За активно случване на нещата - при това, по правилния начин.

Рядко ви го казвам, обаче... ако не сте присъствали на спектакъла, ви позволявам да се изядете от яд. Хруп, хруп, хруп... Емоцията бе страхотна и кацата с меда не пострада. А катранът се чисти с органични разтворители.
...
Ако съм се сторила твърде груба някому, да знаете, че не съжалявам. Послушното пляскане, затварянето на очите и удобното полягване на стари лаври помага на изкуството у нас точно толкова, колкото финансовата криза. А може би дори по-малко - от кризата ще излезем (някога, някак), но клакьорите с претенции изглеждат неизкореним "сорт"плевели. Просто е жалко, когато закономерните провали се случват в подобни моменти.
...
И, без всякаква връзка с горното (освен, разбира се, това, че става дума за оперна певица): едва ли Линка Стоянова ще прочете това, но използвам моето си нет-пространство, за да й пожелая бързо и пълно възстановяване след катастрофата и да преодолее стреса от нея с цялата си Овнешка категоричност.
С огромна благодарност за най-голямата истина, свързана с живота в изкуството, която научих благодарение на нея преди години.... :) Дано страшното вече е зад гърба й.

Та да ви разправям за "Дон Жуан"

Онези, които ме познават малко по-добре, вероятно очакват да подхвана разказ за отношенията си с Държавна опера - Стара Загора. Ами не, няма да го направя - каквото трябваше да кажа, го казах. На когото трябва. И който трябва, ме разбра. Други не ме разбраха, трети - не искаха да слушат, а на четвърти - не исках изобщо да губя време да обяснявам.
Факт е, че сега влизам там само като зрител. Факт е и че новината за директора в ролята на самия Дон Жуан ми докара напълно неконтролируеми гърчове от неистов кикот. Обаче отидох да видя постановката - заради режисурата, много ми я похвалиха. Италианец, това - онова... В случая "това-онова" означава максимално доближаване до епохата (а тамянът още ме стряска насън); тоалети, причинили сериозни затруднения при обличането и още по-драматични такива - при събличането; великолепно - ама наистина великолепно, заклевам се - и наистина художествено осветление, което толкова ми липсва в "нашите" спектакли... Интересна сценография, красива хореография, ангажирала балет и миманс (вярно, после ми обясниха, че в някакъв момент трябвало да представляват падащи листа, пък аз това не го разчетох, но въпреки това не само не дразнеше, ами си беше красиво, колкото си щеш).
И всичко това бе дело на Стефано Пода - режисьор, хореограф, сценограф (и художник на костюмите)... Абе, само дето не си издирижира операта сам.
За тая работа в оркестрината бе Диан Чобанов. Ако сте чули нещичко от кулоарите на операта, ще знаете, че той "сега се учи да дирижира опера". Дали е вярно или не, не искам да коментирам. Въпросът е, че се старае. Пък и истината е, че режисьорът го бе улеснил максимално, тъй като певците играеха основно зад гърба му, та не се налагаше да им подава кой знае колко. Това, естествено, доведе до сериозни разминавания (на самия Дон Жуан), при това неведнъж - както на премиерата, така и на третия спектакъл, където в "La ci darem la mano" оркестърът и солистите се настигнаха съвсем, ама съвсем накрая.
Като изключим неизбежните разминавания и скучноватия Дон Жуан, лошото озвучаване (към последните редове гласовете просто не се чуваха), спектаклите бяха просто чудесни. По-интересни бяха женските образи (Моцарт, какво да го правиш!). Радостина Николаева (в ролята на Дона Анна) и ... а така, забравих й името, а програмата ми остана в Стара Загора... Датчанка е, кръщавам си я Сузане и толкова (а драматизмът в Линка ми дойде съвсем малко в повече, но тя си ми е отколешна слабост, така че го отдавам на предстоящата премиера на "Палячи" във Варна). Посипвам си главата с пепел и признавам, че беше разкошна Церлина - и, връщайки лентата назад, ми се струва, че тя като че ли бе най-близо до Моцарт. На другият полюс бе Станислава Иванова - "другата" Церлина - която сякаш бе в съвсем различна опера. Още с излизането си на сцената бе решена да се даде на Дон Жуан, пределно бясна на Мазетто, който се видя в чудо, докато се опитваше да я догони из огромното пространство на форума и, евентуално, да установи някакъв контакт с нея. Просто... контрастът с "моята" датчанка бе очеизбождащ, а това категорично не беше Моцарт.
Споменах Мазетто. Та да ви разправям. Тоя момък се казва Атанас Младенов и смятам, че ако пее интелигентно и си пази гласа, има потенциала да се превърне в нещо изключително. Доверете ми се.
Имайте предвид, че Мазетто е по-малка роля от тези на Дон Жуан и Лепорело и, въпреки това, младият баритон ще получи (и заслужава) доста по-голямо внимание от Веселин Стойков и Делян Славов (нищо лично, особено към втория :)). Изгледах 3 представления - нямаше празно при него. Нито едно разминаване с оркестъра, макар да има най-малко пресечни точки с диригента; изключително приятен глас (за слабостта ми към баритона знаете, но има баритони и баритони, има Бастианини и Раймонди, Херлеа и Хворостовски, разбирате ме...); безкрайно сърцата игра и много, ама много естествено поведение на сцената. Имаше усмивка и закачка, пък и младостта си казва думата. Бърза биографична справка показа, че момъкът е едва година по-голям от мене - тъй че му желая безпроблемно развитие и умно да си подбира репертоара, така че да има шанс да развие потенциала си. Има го, разписвам с две ръце - ще стане голямо нещо от него, а аз съм записала и удебелила името му в тефтерЯ, за да го следя нататък. С други думи - да е жив и здрав и да се пази, защото примерите за издухани по никое време гласове са не един и два.
Стига толкова, че пак много писах. В обобщение мога да ви кажа, че спектакълът наистина е страшно интелигентно направен - вярно, вложени са много пари, но и вкус и майсторство на много нива. Певците се постараха, а за онова, което не се случи, трудно биха могли да бъдат обвинявани. В подробности няма да се впускам, ние си знаем абсурдите и им се смеем под мустак. А Радостина Николаева, мойта "Сузане" и Атанас Младенов бяха с идея и нещо над останалите.
...
Знаете ме, критикарка съм. Но това си беше празник, който не подлежи на преразказ. Струва ми се, че с него шефът спаси мястото си до февруари. Който, надявам се, "ще бъде май"...

He said, she said

Преди време добавих - погледнете вдясно - мини-рубриката "He said, she said". Идеята беше да вписвам там интересни цитати, имащи значение за мен, съотнесени към един или друг момент от живота ми. Или айде, нека не звучи така помпозно - просто думички, които имат смисъл, щом става дума за мене. Забавно е, че първият подобен цитат бе на Кристо - не помня точните думи, но смисълът бе да не се дразня от две... дами... щото животът щял да ги докопа. Всъщност, май беше, че сесията ще ги докопа, ама тия двете са на възраст, в която никаква сесия не ги лови - та затова го промених на "тях животът ще ги докопа". Дали ги докопа или не - не знам. Не ме и интересува, а това май е най-важното.
Въпросът е, че рубриката остана - по едно време в нея се мъдреше цитат от песен на "Смоуки" (разбира се), а в последните месец-два съм оставила цитат от песен на "Ricchi e poveri" - "perché domani sarà un giorno migliore". Или, казано по нашенски, "защото утре ще бъде един по-добър ден".
Защо ви го разправям това? Защото преди малко Нед пита как мога да бъда толкова щастлива. Ей така, от нищото. Ето как.
Едната сесия свърши, доволна съм. Татко намерил паднало от гнездото си гълъбче и го отгледа, за да порасне и заякне достатъчно, така че да може да полети. Той го кръсти Белогушко, аз тайничко му виках Лъки, а на тати - Мама Зорбас. Който е гледал "История за чайка и банда котараци" ще разбере.
Белогушко отлетя, татко пък намери блъснато от кола малко сойче, което занесохме в "Зелени Балкани", където, надявам се, ще му помогнат. Чакаме новини. Като сложим и гарвана Петручо, който отгледахме от съвсем малко пиленце и който хич не искаше да си ходи, няма да е трудно да стигнете до извода, че пернатите много си падат по татко. Ама буквално.
Действието, както се досещате, се развива у дома. Там прогнозата за времето се губи в някаква черна дупка - ако вярвате на метеоролозите, да сме се удавили тези дни - а то, представете си, валя точно една нощ. 2 часа, ако трябва да сме точни. Там мирише и на липи. Искам мускалче с такъв аромат. Но всъщност май е излишно, смесен е с кръвта ми. Фабрично - за добро или лошо.
Летях с мотоделтапланер. Знаете ли колко е готино? Леле, леле, ле-ле... Както опитах да обясня на нашите, не самото усещане, че летиш, е толкова страхотно - а 100 %-овото доверие, което очевидно си способен да изпиташ, поверявайки живота си в ръцете на напълно непознат човек, който лети с теб. Като казвам "напълно непознат", имам предвид, че така и не научих името му. Само знам, че е от София, че е страхотен и че не ме бе страх дори и за миг - а летяхме на над 1000 м. височина почти 15 минути. Беше изключително преживяване, а снимков материал може да видите ето тук .
Междувременно спечелих и награда от "Хеликон", която превърнах в "Дървото на нощта" на Капоти (дива радост, чудесно четиво), "Разкази с неочакван край" на Роалд Дал, "Ако пътник в зимна нощ" на Итало Калвино, "Петте четвъртини на портокала" на Джоан Харис и "Разкази под екстази", само защото исках да си имам нещо на Бегбеде - изчетох го назаем, та ми стана гузно.
Офффф... толкова е постно! Или поне така звучи. Истината е, че Роси ми каза, че "направо цъфтя" и хич не ми хрумна да й противореча, защото е истина. А защо е истина? Защото прекарах страхотно време с хората, които обичам, защото бях у дома и бях спокойна; защото днес Велизар щеше да навърши 41 години и, макар че си отиде преди 2 години, аз си го спомням и ще продължавам да го помня с обич и да почитам паметта му със спомена за първото детско влюбване, което така и не е минало границата на пеперудите в стомаха, но което събужда усещане за безмерна топлота и нежност.
И още защото - мамка му - летях с делтапланер и много искам да го направя пак; защото гледах брилянтен спектакъл (но за него и за страхотното откритие - утре и отделно); защото имам бял ленен панталон, който ми стои чудесно и, най-вече, защото ако сам не вярваш, че утре ще бъде по-добър ден, той няма как да стане такъв. Ето затова съм толкова щастлива. Неподправено, истински, слънчево щастлива - хората често бъркат посоката на движение. Всички търсят причините за щастието вън. А понякога просто трябва да спрат и да оценят прекрасните неща, които им се случват, докато те блеят, търсейки поводи да бъдат щастливи.
Утре ще ви разправям за "Дон Жуан". Уляля...

Напоследък съм скучна

То кога ли съм била особено интересна, де... Вярно, едно светло детенце разправя, че искало да стане като мене, когато порасне, но мисля, че има предвид нещо около лудостта ми. А тя вече е факт и фактор, та не си струва да я говоря изобщо.
Но който ме чете тук и във Фейсбуук, неминуемо ще забележи един повтарящ се мотив, който ме е обзел тия дни и владее съзнанието ми почти изцяло. Мда, тъй като и скучните неща около мен са повече или по-малко откачени, да ви кажа, че става дума за човек, починал преди 42 години. И половина, всъщност.
Днес си направих една мъничка равносметка и не можах да сдържа почудата си - народът масово е луд за обвързване (лафът е на госпожица Микофф, all credit to her) и полудява все повече. All you need is love, там-там-та-рам-та-ра-рам и някакви такива песни, песенчици и песнища, посветени на малко странното (според мен) желание за обвързване. Това, предполагам, е разбираемо - вероятно просто съм сама от твърде дълго време и съм се научила да виждам цветовете достатъчно красиви, за да не изпитвам нужда от половинки, четвъртинки и други дроби. Цяла съм. Завършена - и се харесвам.
Ще питате тогава кой е тоя, дето хем е обсебил съзнанието ми, хем е мъртъв от почти половин век - Еторе Бастианини. Има още време, докато ви писне да четете за него, затова ще се възползвам и ще ви кажа за един парадокс, свързан със скромната ми персона. Аз се доверявам лесно на хората, но извън семейството ми има само един човек, на когото имам безусловно доверие (онова с руската рулетка - помните ли, бях ви разправяла за това миналата година по приблизително същото време). А с него дори не сме близки - никак даже. И по-близки няма да станем, но това не пречи да му вярвам - такова едно, вътрешно усещане, което не ме е подвело досега. На същия принцип има и един човек, когото обичам, въпреки, че сме се разминали с цели 18 години - и това е именно Бастианини.
Дадох си сметка, че той е автоматичният отговор на съзнанието ми, когато ме налегнат прозаизмите - появява се сам като противодействие на силите на злото (сесийно, депресарско или каквото друго може да бъде то). И всичко изглежда по-лесно и преодолимо. Мда, вероятно това е определението за вдъхновение. Той ми е вдъхновението. И до 2-3 седмици ще бъда горда притежателка на биографичната му книга (намериха се добри хора, а аз пък преведох някаква сума на един антиквариат в Цюрих и скоро книгата ще потегли към ръцете ми :) :) :)). И понеже това все едно не е достатъчно, още по-скоро ще си получа и плочата с последния му запис - нещо, което има адски голяма емоционална стойност за мен и което се оказа прекрасен подарък покрай нервите от последните дни.
Фука се, ще речете вие. Да се фуках, ако вярвах, че ще разберете за колко ценни за мен неща ви говоря. А пък те са си, съответно, книга и плоча. ... Колко е хубаво, че хората могат да придават различна стойност на едни толкова обикновени предмети чрез собственото си усещане за ценността им!
Всъщност, щях да ви разправям друго. Вчерашната сутрин (+ ранният следобед, всъщност) беше един малък ад. После правих контролна, която ме бе наплашила до настръхване и много се радвам, че се справих (въпреки нервите, признавам). След това обаче отидох на лекция по съвременна музика (така де, Музиката на 20. век), която продължи почти 4 астрономически часа - без нито една почивка. Не ги усетих. Въпреки умората, въпреки глада (не бях яла почти цяло денонощие), който се предполагаше, че трябва да изпитвам, въпреки недоспиването от последните дни - не ги усетих. А има предмети, по които трудно издържам и 2 учебни часа, при това - с пауза между тях... Та си мислех - май така трябва да се определя "призванието" на учениците и да се обръща по-малко внимание на "престижността" на училищата и специалностите...

Говоря очевидни неща - тоест, време ми е да си лягам. Лека нощ!

Забелязали ли сте, че по време на сесия...

... ставате изключително организирани, стига, разбира се, да не става дума за учене? Това е някаква аксиома, знам ли (това "знам ли" се отнася до твърде... рудиментарното ми познание в областта на математическите термини, което пък ми напомня, че скоро се събирахме с класа и разправях на класната, че още сънувам кошмари с нейно участие). Оф, отплеснах се - мисълта ми е, че студентските общежития, квартири и мансарди (точно под звездите) светват от чистота, всяка неизмита чашка дразни до полуда, а изд(ев)ателствата се наговарят да пуснат на пазара най-готините и чакани (понякога с години, както е в моя случай) книги - ми ето го и доказателството:Тая книга я чакам от деня, в който отгърнах и последната страница и видях задната корица на "Сянката на вятъра". Сега й се зверя насреща в Amazon и категорично отказвам да си я поръчам в следващите 2 седмици, защото това би означавало да си прецакам и без това доволно претакованата сесия. Едно, че ще ми отнеме време, докато я прочета и второ, емоциите ще ме хвърлят в познатата невъзможност да се занимавам с прозаичности дълго след това. Дали въпросните емоции ще са положителни, или ще ми се иска да набия Сафон - ще видим. Няма как да знам - въпросът обаче е, че му вярвам. Ама съвсем безрезервно.

Невъзможност да се занимавам с прозаичности... Мда, това е основна характеристика на сесийното време. Тези дни намерих и едни нови записи на Бастианини, които ме отнесоха и ме накараха да си задам фундаменталния въпрос: "Защо така бе, джанъм?" Има неща, в които има смисъл. Ама такъв смисъл, който си им принадлежи изначално, безусловно и безвъпросно. Има обаче и такива, дето както и да ги малтретираш, мъчиш и преобразяваш в главата си, все са лишени от него. И тогава съществото ти се бунтува, защото колкото и да пудря някои неизбежни делнични глупости, те няма да станат нито по-интересни, нито по-полезни, нито по-смислени, нито по-... мои, ако щете. Понеже дори и да успея да се излъжа, че чудото е станало, се появява някой, който качва записи на Еторе; някой, който ми показва биографичната му книга (която в момента издирвам); някой, който ме кани на театър или опера... или някой като Бошев, или като Ес Кей, или... знам ли и аз?
Точно като ме налегнат безмислиците, се появява нещо съвсем смислено, колкото да ми се подиграва, да ми се хили насреща. Ей така, да ми се покаже, че го има. И после - що ме били наскачали бесовете... Въпросът е да стисна зъби и да се радвам на живота - ама не в паузите между нещата, които ме дразнят, а съвсем извън тях. И да натискам копчето за пауза, колкото да ги разкарам от пътя си.
15 юли. Мда. После има да разправям ааааааааадски много. 15 юли.
...
Четох блога на Нуша. Там видях линк към ето този сайт, който охотно те светва коя песен е била на върха на чартовете във Великобритания на датата, на която си се родил. И щото нали вече се уточнихме, че си нямам друга работа, си поиграх. "Моята" песен се оказа "Dancing in the streets". Никак не е лоша, но, разбира се, пак тъй като няма какво да правя, си поиграх с още няколко рождени дати. Изненади, както можете да се досетите, нямаше - покрай една от датите изскочи и ужасно любима моя група, но вече дотолкова съм свикнала на подобни "съвпадения", че само изсумтях едно "Ама разбира се..." и затворих сайта. Явно съм станала съвсем невпечатлителна. Вече раздавам култовото "да са живи и здрави" наляво и надясно. Ако човек сам не си пази душевното здраве, няма кой да го пази вместо него. Пък аз, както сами можете да се убедите - а някои от вас (онези, които ме познават лично, де) го знаят със сигурност - съм спец по тая част.
15 юли. Обратното броене започна.