петък, юни 28, 2013

Сетива

Аз по принцип съм кьорава като къртица, това го знае всеки, който ме познава. Та другите ми сетива със сигурност компенсират.
Обаче мисълта ми е за друго. Сега, като съм болна, имам чувството, че част от мозъка ми е изключила, за да си почине, а другите компенсират, работейки още по-усърдно. От една страна, това води до склонност към циклене по въпроси, които зачеквам периодично, но още не съм я докарала доникъде с тях. От друга, е много интересно да видя как сетивата ми всъщност се отварят повече  - в конкретния случай с това ми заболяване, наистина преоткрих много, ама много песни. Винаги съм обичала да слушам текстовете: ако текстът не струва, значи мелодията трябва да е умопомрачително добра, та да харесам парчето (на езиците, които говоря, разбира се). Сега обаче мозъкът ми прави страшно неочаквани връзки между песни, емоции, хора и събития, та явно ще има нужда да се появи и малко музика и в това кътче. Жертвата тази вечер е Брайън Адамс с Everything I Do (I Do It for You). Обикновено тая работа с текстовете ми се случва, когато съм влюбена: май е така с всички, като се замисля. В случая обаче връзките наистина идват от отварянето на сетивата ми за смисъла на думите и... не съм влюбена. Което не ми пречи да обичам.
Много се радвам, че реших да си възстановя блога. Таймингът всъщност е съвършен, явно подсъзнателно съм усетила нуждата от моето си място, което вероятно ще понесе доста текст през идното лято. Какво ти "идно", то си дойде с пълна сила, просто пражкият климат още ми е твърде... нестабилен.
За момента обаче боледувам кротко в Стара Загора.
Събирам сили.
 

Етикети:

сряда, юни 26, 2013

Айде без повече героизъм

Едно нещо помнете от кака си. Може да издевателствате над тялото си по много различни начини, както правих аз в последните 9 години. То ще търпи, всъщност ще понесе доста: до момента, в който му писне и си/ви каже: "Баста, мамка ти, лягай тука". Ей така се случи пневмонията, която ме шибна от нищото посред лято.
Почна като супер типична алергична кашлица, каквато по принцип си имам. И два дни по-късно ме удари, както си трябва: с кашлица до повръщане, 10 дни температура, която варираше между 37.5 и 39 градуса и просто отказа да спадне, плюс всякакви екстри като липса на апетит, комбинирана с много силните лекарства, които пия; почти невъзможност да спя, защото като легна, се задушавам... 
И това всичко, гарнирано с докторски минимуми, на първия от които се явих с 39 градуса температура и го взех с отличен, та чак ме похвалиха, а втория се наложи да го отложим с 10 дни, защото даже в катедрата се смилиха над вида ми (честно, не мислех, че изглеждам чак толкова зле). Плюс изпити в Прага и спешно прибиране дотам и обратно в рамките на престоя ми тук. Плюс разнообразни емоции от личен характер, none of which - положителни (да, между другото, все е било, ама такова чудо - никога). Плюс безкрайни планове за лятото, всички свързани с напрежение и работа. Ами не мога да го виня това моето тяло, дето напоследък го и тъпках с боклуци, че просто ми тегли една и ме тръшна така, както не бях боледувала от... 9 години, да. И тогава пак беше от много ентусиазъм, щото отидох болна във ФЖМК да правя контролна на 3 януари, за която контролна преподавателят не дойде, а аз бях толкова зле, че колегите ме изпратиха до вкъщи в една адска виелица. Няма да ви обяснявам после какво стана. 
И пак, мамка му, пак всичко е въпрос на приоритети и очаквания. И знам, че сто живота да имам, бих ги изживяла по същия начин. Обаче имам само един и затова утре се прибирам в Стара Загора да ме лекуват и ще слушам много, обещавам. За да продължа после с каскадите, предполагам. Има неща, които СА. И - за добро или лошо - ще бъдат. Факт. 
Впрочем, наскоро преоткрих една-две-три песни, но ще се огранича само с една тук, понеже блогът сякаш никога не е бил особено "музикален", като изключим отделни публикации. Песента е Halo, в случай, че свалят видеото. А снажният момък, разбира се, е агент Хочнър, който след седмица наистина има рожден ден. Той обаче е за друга публикация. 

Етикети:

неделя, юни 16, 2013

Електорален пост (без молитва)

Питат ме що не гласувам. Не, момент - обвиняват ме, че не гласувам. А аз вярвам, че правото ми да не гласувам е също толкова важно, колкото и правото ми да го сторя. И вярвам, също така, че би било предателство спрямо моите разбирания за живота, ако отида да гласувам, когато възможностите ми за избор са сведени до ходещите дефиниции на глупак, лъжец, крадец, мутра, фанатик.... Всичко това, гарнирано със самодоволна наглост и явно усещане за превъзходство. Ами не, няма по-малко зло, затова и не гласувам. И няма да гласувам, докато не се появи личност/партия, която да отразява моите виждания за света и правилата му.
Думата ми обаче е за друго. Днес си дадох сметка доколко ситуацията в личния ми живот отразява и електоралното ми поведение. В момента не съм особено възхитена и очарована от мъжете край себе си (баща си го изключвам по подразбиране, понеже - също по подразбиране - е пич) и фактът, че скоро приключих 2.5-годишна (уж сериозна) връзка, е само част от причината за това. Е, хубаво, ама и жените не ме привличат, бе (нали, изключвам Снежина Петрова, ама пък тя е заета, така че там не пипам). Та затова се очертава и в това отношение да заформя период на електорален пост, докато се намери кандидат, на когото да гласувам доверие във всеки един от истински важните ресори на правителството ми. И това доверие да не е на кредит.

Етикети:

The Watcher in the Shadows

Хич няма да се впускам в подробности защо, аджеба, не съм писала половин година - просто междувременно животът ми стана достоен не за блог, ами за книга, последвана от филм(и), само дето жанрът все още не е съвсем ясен.
Обаче. Сдобих се с новата книга на Сафон - The Watcher in the Shadows. Тя не е и нова, де - The Watcher in the Shadows e третата от серията новели за младежи/юноши/тийнове/както-ви-се-харесва, които излизат за пръв път в началото (до средата) на 90-те. Просто чак сега я преведоха на английски, а за българското издание ще има да почакаме.
Като казах това, та се сетих - много се надявам да преведат оригиналното заглавие (Las luces de septiembre), че с тоя, дето дебне в сенките ще стане мътна и кървава.
Истината е, че книгата Е мътна и кървава и че ако я бях прочела във възрастта, която Сафон препоръчва като оптимална за целта, поне щях да знам защо в момента сънувам такива бесни кошмари. Страшничка е... даже доста. Абе, кажи го почти-ужасяваша и няма да е твърде преувеличено.
Стилa на Сафон си го знаем, не е мръднал и на йота от разкошните, богати описания, огромния брой герои и мрачните образи, които са или признак за гениалност, или основание за потенциална диагноза. Или и двете.
Аз, като върл фен на Сафон, разделям творчеството му на Тетралогията (за Гробището на забравените книги) и Всичко останало. Може да се каже, че дотук The Watcher in the Shadows е книгата от раздел Всичко останало, която ме впечатли най-много и вероятно ще ми остане и като най-траен спомен.
На първо място, части от историята ме докоснаха, трогнаха, видяха ми се блики и познати, или пък просто ги възприех като метафора (когато нещата ставаха твърде свръхестествени за моя вкус). После, не мога да не отбележа, че много се надявах да не повтори разочароващия удар, който ми нанесе с "Марина" и се радвам, че не го стори. Имаше всички предпоставки да намери най-лесния изход и да закърпи набързо историята с бели въжета (щото в "Марина" не са бели конци, ами направо моряшки въжета), но все пак е избрал да даде някакво разумно обяснение на събития, които принципно нямат такова.
Другото, което нямаше как да не ме впечатли бе многото действие в книгата. Екшън отвсякъде: определено не си е почивал, трупайки страници за норматив. Даже на моменти въпросният екшън ми идваше леко в повече, но като добавим и страховитата атмосфера и обстановката, в която се случваше по-голямата част от действието (няма да ви спойлвам, обаче много бих се радвала да видя това място на живо), страниците си се отгръщаха откровено сами.
Нещото, което ме изненада, бе внезапната (ама наистина съвсем неочаквана) поява на герой от тетралогията, излязла много по-късно. Още не мога да преценя как гледам на подобно решение. От една страна, ги е понавързал малко като свински черва и ми се струва, че е направил нещо като donkey bridge, както тук в академията наричат създаването на насилствена връзка между определени епизоди, колкото да не е без хич. Не знам дали го е домързяло да създаде нов герой, понеже явно вече е разполагал с този, обаче пък уважавам постоянството му. До края на поредицата за Гробището тоя герой предстои да се превърне в нарицателно, та може би не е чак толкова лошо, че знаем за съществуването му от по-рано. Даже има логика, като се замисля.
Иначе някои от диалозите в книгата звучат доста наивно, малко клиширано дори - но това е болест на всичките му книги за юноши. Някои образи и символи ги дои до изтощение (но той и Шекспир е дестилирал доста от сюжетите на своето съвремие, та не бих могла да го виня) и има думи, дето ако му забранят да ги ползва, ще му вържат ръцете, устата и въображението, струва ми се. И - честно ви казвам - ако не беше толкова успешен писател, Сафон определено би бил много всеотдаен сериен подпалвач.
Та така... не ме разбирайте грешно, много съм доволна от книгата. Такава мрачна, дяволски страховита атмосфера е успял да създаде, че преди малко подскочих, когато се затръшна входната врата на блока. Екшънът е на ниво, не липсва и все пак известно обяснение, стилът му си е все така прекрасен, ако и да я има младежката инфантилност тук-там. Просто си мисля, че след "Сянката" и "Играта" вече не е успял да ме изненада с нищо кой знае какво, което не е непременно лошо, защото поддържа висок стандарт, но бих се радвала да видя, че може да пише и ако му забранят да използва идеите за крийпи имения, чиито собственици крият мрачна тайна, сенките, ангелите, пожарите и образите, които уж са невинни, но всъщност всяват ирационален страх у възрастните. Искам... искам да видя, че подобно на Енгр, има много различни четки.

Етикети: