Мъничко любимци за архива

Поразмина ми малко, размина ви се и на вас. Вчера имаше 2 рождени дни - единият, за който няма да ви разказвам, го празнувах сама. Обадих се на Косьо и май и двамата се направихме, че не плачем. Другия го празнувах за кратко и, честно ви казвам, удивих се на танцовите умения на народа там (гледах Блажо доста изумено - много се радвам на хора, които се справят така умело с народните танци, поради простата причина, че аз съм скарана дори и с правото хоро, което при мен е на принципа "един я бута, друг я тегли" :))... По-рано през деня проведох интересен разговор със странен човек, харесах си и едни дисковеееее... И такива някакви неща, които имаха за цел да счупят каръка, преди аз да потроша нещо около себе си.
И когато лирическата героиня в мое лице започне да си задава екзистенциалния въпрос: "Кой пръв ще настъпи мотиката?", на помощ идва или босанова, или опера. Прослушвах си някои стари записи и реших да си надраскам набързо настоящите любимци, да сравнявам след година-две. На повечето от вас тия имена няма да говорят нищо, ама аз викам да си ги опиша, та дано се кротна, че трябва да се гмурна и удавя в прозаичните делнични дела веднага след като приключа тук...
So... Нали е ясно, че всеки от тях е прекрасен в определени записи, друг - в други; освен това гласовете вътре в една категория са различни типове и, изобщо, местата са почти произволни?
Сопрани: Devia (ох, тъкмо я слушам в Sonnambula, как ми се ще да пусна тоя запис на част от нашите пуйки, наричащи себе си певици; и а, да, щели да поставят "Лакме" в Софийска опера - голям смях падна, като научих. Кой ще я изпее, леле, леле... чуйте това). Нататък - Sutherland (преди 80те години), Caballe, Gencer, Gruberova, Moffo, Schwarzkopf, Mosuc. От българските - Гена Димитрова, Веселина Кацарова и Мариана Цветкова.
Мецосопрани: Barbieri, Cosotto, Bumbry. От българските... вероятно Онди.
Контраалт: Не бих отделила специално внимание на този глас, ако нямаше едно изключително име, което да ме принуди да го сторя - разбира се, Катлийн Фериър.
Тенори: Kraus, Carreras (младият, ако трябва да сме прецизни :)), Vickers, Gedda, Alvarez. И, естествено, Камен Чанев.
Баритони: Тук става страшно... ама какво да направя, като любимият ми глас е баритонът... Bastianini и Granforte са на първите две места много категорично. Нататък - Gobbi, Taddei, Panerai, Cappuccili, Herlea (обожавам смъртта на Родриго в негово изпълнение - много баритони я пеят така протоколно!) и Петър Данаилов. И онзи баритон, чийто 37ми рожден ден празнувах сама вместо него вчера.
Баси: Ще съм скромна - Siepi, Christoff, Pertusi, може би Ivo Vinco, но съм го слушала много малко. От младите българи - Иво Джуров върви силно.
Диригенти: Мммм, пиша диригентите, направили най-много от любимите ми записи, тъй като не разполагам с много други критерии: Gavazzeni, Previtali, Sinopoli, Levine, F.M.Pradelli, Kleiber, Leinsdorf, Solti. Да, и онази "Травиата" със Съдърланд, така че - и Бониндж.
И така, архивът е почти пълен, а аз отивам да подготвям мелба-бар, че тази вечер ще посрещам имен ден (конспиративно, никой от поканените не подозира, или поне така мисля) със сладолед-мартини-скрабъл и, евентуално, босанова, парти...

№100

Тия дни мисля много. Даже май прекалено много. И се чувствам странно, въпреки бонбонките "Детска радост" с Тони Градинаря, слънцето вкъщи и хвърковатостта наоколо. То ще да е от календара. И все повече, напук на другите, забивам упорито петичка във виртуалността и казвам, че това си е моят блог и ако това е, което ме вълнува, ще си позволя да го напиша за себе си. А ако спре да ми пука за благосъстоянието на другите още малко, утре може да ви черпя и с виртуална торта. Писна ми да се съобразявам, да стъпвам на пръсти дори във виртуалното, когато ми се иска да викам, само и само да не разстроя някой от нищо неподозиращите читатели, да не депресирам някоя ранима душа или да не взема да накарам някой от вас да се чувства неудобно или да реши, че се жалвам и окайвам след толкова много време. Предварително предупреждавам, че не ми е това целта. И се извинявам, че спира да ми пука - просто ако искам да съхраня себе си, доколкото това е възможно, трябва да престана да плащам данък "Обществено мнение" точно по този въпрос.
Oddly enough, това е пост №100 в блога ми и съвсем нямах идеята да бъде такъв. Обаче ще го оставя така, както го натраках съвсем набързо - като предупреждение и обяснение. Като табелка "Зло куче". Или "Не спирай, пукам гуми". Като нещо много, много бодливо.

When I think back
On these times
And the dreams
We left behind
I’ll be glad 'cause
I was blessed to get
To have you in my life
When I look back
On these days
I’ll look and see your face
You were right there for me.
In my dreams
I’ll always see your soul
Above the sky...
In my heart
There always be a place
For you for all my life...

Интернационално

Не ми е нужно много мислене, за да установя, че мога да се чувствам гражданин на света, дори когато съм забита в центъра на гадната София, където 10 минути около Орлов мост се равняват на поне 2 пакета „Боро”. Стигаше ми само опитът да сглобя 17-те неща, които обичам, за да изплуват в главата ми всички космополитни прекрасни неща, които са ме спечелили завинаги (доколкото „винаги” подлежи на договаряне, разбира се).
Обичам италианската опера, чешката кухня (и куклено изкуство, и магазини за марионетки, и бира), канадските певци, сръбските филми, бразилската боса нова, норвежките скиори, немския футбол, британския снукър (както и малките крайбрежни градчета с калдъръмени улички в Девън), турския ябълков чай, испанските писатели, финландското сирене и шоколад (както и зелевата салата с праскови и диня – убивам човек за нея!), хърватските приключения с автобус в центъра на Нищото (след безумната игра на карти в Кан, смехът, който още кънти там някъде, край басейна и пекинезът, който пренасяше дрога), мълчаливата философия на шведските гари, ирландското уиски, австралийския Ловец на крокодили (дано наистина е на по-добро място днес…), мечтата за Северна Африка, руският...Петербург с неговия руски живот, изключителни оперни певци и невероятни блинчики, българските си корени…
От всичко, казано дотук, мога само да реша, че познавам твърде малка част от света. The best… is still to come.
*Обаче чешката кухня не я давам. Нито финландските кулинарни, културни и емоционални спомени. Нито италианската опера. Нито спомените за Петербург. Нито…

13 години

...и един ден, тъй като това трябваше да бъде пуснато вчера, но Интернета и настроението не ми позволиха. А и, ако си спомняте, някога бях писала, че всяко нещо идва с времето си.
Казват, че човек е жив, докато са живи онези, които го помнят. Вчера, на 10 април, се навършиха 13 години от смъртта на единствения писател, успял да жигоса сърцето ми, отпечатвайки върху него думите "Глупаци, вие не го заслужавате!". Вярно, текстът е доста, но пък и сърцето ми е голямо.
Той е роден на 21 март 1921 г. в Малко Търново. Става известен основно с историите на Лиско, които, поне по мое мнение, са много по-сполучлива политическа сатира от текстовете на Радичков - много по-детски, неуловими, даващи възможност за избор. Борис Априлов (чието истинско име е Атанас Джавков) не те изправя до стената, той обича читателите си от всички възрасти. Да си кажа честно, винаги ще ми е мъчно, задето творчеството му се асоциира само с Лиско и останалите му "детски" произведения, които са в репертоара на всички куклени театри у нас. Така остават забравени невероятно стойностните текстове за възрастни, които е написал, но които не са видели бял свят, освен претворени в спорадични спектакли тук и там из театрите ("Островът", премиера в Сатирата през 1971 г.,"Кораб с розови платна" (пак там, през 1974 г.); "Прерия", спектакъл на театър "Провокация" от 1999 г. и твърде малко други).
Сред тези други е и "Хиляда и вторият". Вестник "Култура" (ах, колко ги обичам!) определи този спектакъл на ДТ "Гео Милев" като "жив пример за мъртъв театър". Много се смях тогава... но ми стана и тъжно, че онези, които тооооолкова ужаааасно много разбират от театър, никога няма да се научат да гледат извън шаблона, да гледат със сърцето си, с душата си, ако такава им е останала изобщо. Какво да ви говоря, хората-стафиди са ми персонални любимци. Уви, тази история за осъдения на смърт Плинт и неговия палач Калот, взета съвсем безопасно от безвремието и ситуирана пак там, така и не намери публиката си. Сценичният й живот бе кратък, едва един сезон, а Плинт си умря неразбран, също като своя създател. Атанас Джавков си отиде на 10 април 1995г. в Израел, прогонен от България. Надявам се, че някой ден неговите творби за възрастни ще бъдат издадени от добри хора и ще попаднат в още по-добри ръце на хора със сърца, по-големи и от моето. И се надявам, че те ще запомнят поне някои от заветите му (леле, колко соц!) - дори отвъд прозрението, че злото е "вещество, което се преструва на същество и отгоре на всичко не говори със собствения си глас, а употребява други гласове".
За Борис Априлов и Лиско
В Интернет има и още за него, включително и спомени на негов приятел от Израел, обаче ми е тежко да пусна линк. Много рядко се е случвало да почувствам така близък някого, когото дори не съм виждала.
И ето, днес за пореден път ми се случи да възкликна "Глупаци, вие не го заслужавате". Не. Не го заслужавате.

Operatiquette

Преведено на прост език, "оперен етикет". Терминът е мой. Тия дни темата доста ме развълнува, предвид наблюденията ми върху публиката на последните... 5-6 спектакъла на Националната опера и балет. Ето и обобщените правила, до които стигнах аз, чувствайте се свободни да добавяте и други, защото темата е почти неизчерпаема (и се отнася и до останалите сценични изкуства):
1. Купете си билети за централни места - там са най-хубавите. След това закъснейте порядъчно за спектакъла и накарайте целия ред да стане, за да намерите своето място. Освен това, разпитвайте всички за номерата на местата им, защото не виждате добре в тъмното. Ако се окаже, че сте объркали реда и трябва да се върнете и да повторите процедурата, ще ви се зачете като владеене на висш пилотаж.
2. Задължително минавайте с лице към сцената (иначе би било неуважение към изпълнителите) и, съответно, дупе към хората, които се налага да сгазите. Настъпете колкото се може повече от тях - и през ум да не ви минава да се извините!
3. Дънките и маратонките са задължителни, както и нежеланието да оставите раницата си на гардероб. Тя е незаменимо помощно средство при газенето на хората по т.2
4. Купете си нещо за ядене. Но не какво да е - то трябва да отговаря на 3 условия - а/опаковката да шумоли, докато се отваря, б/опаковката да шумоли всеки път, когато се бърка в нея и в/нещото да хрупа, докато се яде. Чипсът е идеален вариант, особено ако е овкусен и мирише достатъчно изразително на шунка, чушки, сметана и лук...
5. Ако сте с компания, обсъдете вида на певиците, певците - гърди, крака, грим, костюми, прическа. Също и дали играят с перука, или със собствената си коса. И всичко това трябва да стане по време на някоя ария (понеже тогава пее само един човек и няма да има нужда да се надвиквате). Използвайте пианисимите (т.е. когато човекът пее тихо) и не шепнете, за да се чувате по-добре.
6. След като приключите с разговора, попитайте човека от другата си страна: "К'во стана/каза/направи, а?" (щото, нали, сте изтървали кинопрегледа, един вид)
7. Предварително нагласете мелодиите на телефона си, така че всеки от указателя да звъни с различна мелодия и се уговорете с тях да ви звъннат по някое време. Ако имате куплетите на Ескамилио, идеално. Тъкмо ще можете да си ги "премерите", когато баритонът се изпъчи и разлее глас. Номерът е да уцелите точния момент. Хабанерата също е популярен избор, чувала съм и увертюрата на "Севилския бръснар". Ако нямате оперни арии като рингтонове, можете да заложите на латино парчета - за контраст. Вършат перфектна работа.
8. Когато ви се обадят, повторете т.1 в обратен ред - не е възпитано да говорите в залата, все пак. Докато се изнизвате, повторете и т.2 и оставете телефона да си звъни по т.7. Направо 3 в 1.
9. Ръкопляскайте всеки път, когато някой спре да пее. Нали им се радвате, все пак! Ако много харесате някой от изпълнителите, можете да викате "Ууууу!" - ама нали се сещате, като тийнейджърското пискане в екстаз от някоя рок-звезда или футболист.
10. Ако решите да се изтупате по-така, преровете гардероба си и намерете дрешка, престояла в близост до нафталин поне година и за нищо на света не я проветрявайте предварително. Маскирайте миризмата с парфюм и чесън. И с двете.
11. Това е за тийнейджърите (лоши идеи давам, уви...) - ако имате лазерче (от ония, дето правят червени точки на сериозно разстояние) и ви доскучее, можете да целите певците или темето на диригента. Много е фьешан, защото той дори и не се усеща. Можете и да го целите с фъстъци, но това се смята за outdated, при все, че Бонев в Стара Загора май спира спектакъл поради тази причина преди... няма и десетина години.
12. Адски гот е да ритате креслото на този пред вас в такт с музиката. Има ефекта на вибромасаж или на някой от методите за лечение в китайската медицина.
13. Като заговорихме за медицина... Ако се разболеете и почнете да кашляте като малко магаренце (или голямо магаре), тичайте на опера. Действа успокояващо, пък и Виолета и тя кашля, а цяла опера е написал Верди за нея...
14. Като свърши операта, се изнижете към гардероба (ако сте се прежалили да оставите нещо там) още в началото на аплодисментите. Но! Не в момента на падането на завесата, защото тогава е още тъмно и рискувате да се пребиете, или да пропуснете нечий крак по т.2, а когато онези на сцената започнат да се покланят. Редът на излизане е описан по-горе. Ако закъснеете с излизането и се наложи да чакате по-дълго, за да вземете дрехите си, се блъскайте и пререждайте - за адреналин, събужда сърцето.

Ами... това е, както се казваше в оная реклама. Feel free to add. Аз съм сигурна, че ще добавя и други, тия са писани на прима виста.

Една нощ в операта

Тоя път няма какво да се впускам в дълги встъпления. Да, аз съм критикарка и когато нещо не ми хареса, го казвам. Да, сценографията на "Бал с каски" (простете, не се сдържах...:)) беше втората най-потресаващо грозна, която някога съм виждала. Нали се сещате за ония изоставени фабрики, в които се разиграва развръзката в повечето евтини (и не дотам) екшъни? Е, точно. Идеята с пирамидата и замъка не беше лоша, но много лесно разгадаема като послание, играе само на едно ниво... Да не говорим, че в операта спешно трябва да наемат и човек, който да разбира от художествено осветление. Ама наистина да разбира, защото иначе се случват спектакли като този "Бал с маски" (изключвам страхотно студената и чудесно намерена сцена на заговора) - бас ловя, че осветлението е редено за не повече от час, като дори смятам, че прогнозата ми е твърде оптимистична.
Хорът, който подрипваше в такт в определени моменти и инфантилността на Оскар, която дойде в повече, както и фактът, че публиката на втори и трети балкон, режисьорско ляво, не видя кой уби Рикардо (но пък идеята с изстрела от ложата не беше лоша, само дето изпълнението почти доведе до инфаркти сред пенсионерките на трети балкон), не могат да се смятат за особено силни моменти в режисурата.Балеринките и балетистите пък "разказаха" края на операта още с приключването на увертюрата. Иначе "Балът" е опера, на която дори и режисьорът трудно може да й види сметката...
Лоши работи казах, нали? Обаче не се подвеждайте. Това е един от трите наистина блестящи спектакъла, които съм видяла в последните... може би 4 години. Певците бяха феноменални, прекрасни, страхотни, продължете сами, аз отивам да пия вода, че от емоция и адреналин направо пресъхнах...
...Върнах се. Те просто ме оставиха без дъх. Костадин Андреев беше повече от приятна изненада, защото след чутото в "Турандот" се притесних много сериозно за предстоящата премиера. Е, опасенията ми са били напразни, при все, че има още какво да се желае откъм дикция (то закога ли...), а и Косьо твърде трудно сдържа емоциите си и всичката отдаденост в играта прелива и в гласа. И нещата понякога излизат от контрол, но подобни "странични ефекти", предполагам, са простени.
Елена Чавдарова - Иса беше страхотна Улрика, напомни ми донякъде на Барбиери, което значи много, повярвайте ми. Жалко, че не излезе на поклоните... Габриела Георгиева върви във възходяща градация и много й се радвам. Амелия е трудна партия и предвид възрастта й, се справи блестящо. Оскар беше много запомнящ се, една от любимите ми "травестит-роли" :), заедно с Керубино. Сръбкинята София Пижурица изкара подскоците на кан-кан към края, но пък пя като за световно (като изключим две разминавания с оркестъра, но ще се направим, че не сме ги чули). Том и Джери (ах, тая опера е дала много на оперния фолклор... Том и Самуел са, но пък как им ходи Том и Джери...) също бяха на ниво, звучаха плътно, хубаво, без усилие.
И, да, точно той. Тук отварям една голяма скоба, за да уточня, че не съм част от кокошия фенклуб, който пищи "Браво, бравооооооо, Пепиииии!" и се просълзява, да не кажа подмокря, когато види любимеца си на сцената. Разграничавам се, щото днес и те бяха в залата. Спор няма, Петър Данаилов определено е секссимволът на българската опера днес - това не ще се и опитам да го отрека, защото той е един наистина красив мъж. Да не говорим и за физическата прилика със Стоян, заради която треперих през цялото първо действие на "Трубадур" миналата година, усещах как Петя ме гледа и много исках да й кажа, че съм добре, само дето не бях.
Да се върнем обаче на изпълнението му - стабилен, сигурен, няма заклащане, има и височини и уникални низини, от които може да настръхнеш. Невероятно сценично присъствие, извънредно драматичен, без обаче да драматизира, успява да събере енергията на сцената в себе си, без да се налага да прави маймунджулъци, кълбета и салта. И слава богу, понеже той това очевидно не го и може. И, пак за щастие, играе с гласа си, за да не се налага да разиграва онези отвратителни, почти комични, етюди, с които изглупяват много други баритони. Ефектен, отличен. Аплаузите трябваше да се чуят, мога да се обзаложа, че сърцето му пропусна някой и друг удар покрай виковете "Браво!"
И, за да не бъда голословна, ето ви и няколко неща за лека нощ:
Любима ария от "Травиата"
И от "Селска чест"
"Палячи", разбира се
Това го вижте задължително, аз не повярвах на очите си :)
С такива "лоши", как да ти е жал за "добрите"
И един интересен "Макбет"
Но нека не досаждам повече. Тази вечер дори не ми се пишеше, емоциите ми дойдоха в повече. Пожелавам си само да можем да го слушаме по-често у нас, защото в България, уви, днес просто няма баритони на ниво, дори и близко до това на Петър Данаилов.

And, on a brighter note

17 I love:
1. Онези хора, които винаги са били до мен и са ме измъквали от почти всичко, или поне са опитвали да го сторят. Те не са много и си имат имена. Имената обаче не са важни, важното е, че ги има. Обичам и онази категория, съставена от безименни (в общия случай) талантливи и добронамерени (както и доброзагубени, нека не давам примери) хора
2. Скаморцата и финландското leipäjuusto (и повечето сирена, всъщност… синьото обаче е в горната категория)
3. Безцелното мотане в слънчев ден (и слънцето обичам…) из любими места в различни градове (Стара Загора, Бургас, Русе, София… Петербург…)
4. Уличните музиканти (особено онези, които свирят в парковете и особено мини брас-бендовете)
5. Кукления театър, операта, драматичния театър, музиката и песните, чиито текстове все едно аз съм ги писала, или поне би ми се искало да бях (тия трябваше да са отделно, ама що да си хабя позициите, като има толкова неща, които обичам)
6. Билярда и биатлона
7. Пиле с мед, пиле с плодове, панирано сирене с мед и плодове, камамбер с боровинки и, изобщо, комбинацията солено и сладко.
8. Случаите, които изискват да бъда безобразно елегантна, защото тогава мога да се издокарам с роклите, които обожавам, но които, уви, не са за всеки ден
9. Да идеализирам някои хора и да вярвам, че те са точно толкова читави, колкото аз съм избрала да мисля, че са (лошо, Седларов…).
10. Смирненски, Сафон, Борис Априлов и разни други мои автори
11. Да проявявам егоизъм, зарязвайки всякаква работа, за да отделя време за себе си и да посвещавам цели дни на някое от горните 10 неща.
12. Планината
13. Шоколад. Особено финландските. Всъщност, не, почти всички. И бонбони "Merci".
14. Комедиите, изградени от отделни гегове (като филмите с Лесли Нилсен), старите филми (като „Отнесени от вихъра” и „Закуска в „Тифани”), филмите, които ме разплакват; някои от старите български филми, които отдавна знам наизуст, но не ми писва да ги гледам – като лекарство против озверяване и обезверяване.
15. Да ме посрещат, когато се прибирам след дълго отсъствие.
16. Моментите, които си струва да се „гледат” отново и отново на ум, като моменти от любим филм и които никога не ми омръзват
17. Слънчогледи и “Smokie”. Не знам защо са заедно – в съзнанието ми те винаги са заедно. Мхм, обичам ги.

17 I hate about...

Или 17 мига от пролетта, които... нека кажем... не обичам. Идеята е заета от Акулката, за което й благодаря от сърце и клавиатура. Подобни упражнения са полезни.
Та...
1. Отворковци и сноби без необходимия и достатъчен интелект, за да могат да си позволят да бъдат такива, но да бъдат такива със стил.
2. Да обиждат приятелите ми; да говорят лошо за хора, които чувствам близки по някакъв начин.
3. Морски дарове - всякакви.
4. Фьешан типове от двата пола.
5. Несправедливости от всякакъв калибър, насилие над животни.
6. Грубата простащина, която напоследък се модифицира, но си остава все така неизкоренима, груба и… простащина (ох, сетете се за мъжа на Тинчето от „Момчето си отива”, любим пример).
7. Да си пиля ноктите, ау, това ми е непреодолимо противно…
8. Сърцето ми да прави по няколко лупинга в безнадеждно и напълно безсмислено очакване всеки път, когато си включа „другия” телефон.
9. Да не мога да спра сравнението между хора или, по-скоро, между емоциите, които те пораждат.
10. Да имам по-малко от 2 часа между събуждането и излизането от дома – голям стрес ми е.
11. Преподаватели, които са компетентни по точно 3 теми и които аз мога да зачукам по поне още два пъти по толкова, но които се мислят за своеобразни светила, само защото преподават нещо от своите 3.
12. Някой да ме препира, да ме кара да бързам – всички опити в тази насока по правило са неуспешни, но все пак…
13. Да ми се правят на обидени величия и да драматизират излишно нещо незначително, което (не) съм направила.
14. Когато мъжете мислят, че всеки флирт задължително води до нещо повече. А те това го мислят непрекъснато, което ме и вбесява. Флиртът е нещо прекрасно, защо да го разваляме, а?
15. Да се колебая. Звезди...*въздъхва с усещането за фаталистична предопределеност*
16. Да изпращам някой, който заминава за дълго време някъде.
17. Някой, който не е преживял нещо, което аз преживявам в момента, да ми дава акъл как да го преодолея (дори когато става дума за нещо дребно). Чш, ало! Ти тоя филм гледал си го, че да ми го разказваш? Но и аз го правя понякога, все от добро сърце. Обаче когато някой знае кое е най-доброто за мен – thanks, but no, thanks…

По-късно днес следва продължение, от което ще лъха позитивизъм и в което никой нищо няма да мрази. Честна мускетарска!

Хора и улици

Граааад като грааад...

Бирария "Бохем" на Попа. Най-оперното заведение в София - не за друго, просто е станало свидетел на най-много следоперни преживявания, обсъждания и присъди. Менюто винаги е изглеждало безумно, но предвид емоциите, рядко сме му обръщали прекалено внимание. Когато обаче ти донесат точно един лист по-тежка (и зелена!) хартия, с табличка на Word и написана на Times New Roman, не може да не се вгледаш по-подробно. Липсите изглеждат странно, но решаваме, че са резултат от недоглеждане. Няма чай, няма ром, няма коняк, изобщо...
Аз: - Чай с малък ром.
Сервитьорът: - Няма ром.
Аз: - Тогава с коняк.
Сервитьорът: - Няма коняк.
Аз (вече леко потресена): - Амииии, тогава може ли пак да видя менюто...
Поглеждам към Миро, за да поръчва, без да ме чака.
Миро: - Мента със "Sprite".
Сервитьорът: - Няма "Sprite".
Разсмиваме се. Ама то не е смешно. Миро решава, че ще пие бира. Аз затварям очи и рискувам с мартини, тръпнейки в очакване да разбера тяхното тълкуване на мартинито като животински и алкохолен вид. На маслинка не съм се и надявала, но резултатът от експеримента беше студен "Ciociosan". Това, само да уточня, е вермут от соцвремената - това, хайде, как да е. Ама водка или джин в пишман-мартинито - тц.
Тук е моментът да подчертая, че както узо не се поръчва в заведение тип "Fish and Chips" (или "Цаца и картофи в пластмасова чинийка") на крайбрежната ивица - просто винаги ти се носи мастика, така и за мартинито си има време и място.
Та, с Миро решихме, че явно "Бохем" не върви на добре. Днес (5 дни след случката) видях, че са го затворили, или поне до 1.май. Обаче пък лошо, хубаво, искам си го - заради философските разсъждения над споделени пържени картофки или тежките присъди и хвалебствените слова, наредени по адрес на оперни постановки и изпълнители.
***
Малък магазин за детски играчки на любимата ми улица "Иван Асен".
Аз: - Бихте ли ми показали петрушката-Мечо Пух?
Продавачката: - ??? (неподправено овчи поглед)
Аз (много търпеливо, жената не е длъжна да знае що е "петрушка" и има ли то почва у нас): - Ръкавичната кукла на витрината...
Продавачката: - КОЯ кукла?
Аз (отивам до витрината и забучвам пръст току в муцунката на Мечо): Ето тази.
Продавачката: - Ама това е кукла за куклен театър...
Аз (леко уморено): - Ииии?
Продавачката (свива рамене): - Миииии...
Е, видях я отблизо, де. Кофти изработка, не си я взех.
И трябва да ви запозная с Пипо и Фипо, да, трябва.