петък, май 30, 2008

Егоистично

Така се бях захласнала в напоителен рев около 24 май, че съвсем забравих за една друга годишнина, която, уви, винаги ще остава в сянка. На 24 май преди 4 години бе балът ми - завърших училището, което ми даде много. Без броене, писъци и висене от колите. За щастие. Просто един етап завърши, за да започне нов. С облекчение се разделих с някои преподаватели, други ми липсват в някаква степен... От всички обаче научих по нещо (от Химица - и повечко неща :)), а това, смятам, е достатъчно.
Днес, 4 години по-късно, от тогавашните "приятелства" са останали предимно добри познанства (ако не броя факта, че с Тошо ще се женим по някое време) - житейски формалности, съвсем нормални, при това. С едно изключение, разбира се. Споменавам го поне за четвърти път. Той не е влизал тук, няма и да влезе - момчето е мъдро :), толкова мъдро, че се чудя как не му е писнало от мен и драмите, в които се забърквам съвсем неволно. Нататък нещата стават лични, но е факт, че той бе единствената положителна сила, която ми помогна да прескоча най-големия трап по пътя ми досега. Радвам се, че тогава не паднах и се радвам, че той все още е around. Моето анти-аз, което винаги усеща какво не искам да чуя и ми го казва, спасявайки ме от самата мен.
Защо го споменавам, при условие, че той мрази подобни лиготии (и бих ли могла да го виня!) - зачетох се в един форум за истинското приятелство между момче и момиче. И колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че съм невероятна късметлийка. Напомнете ми го, когато пак започна да се оплаквам.
Снощи ме би на Conquiztador. 2 пъти. С минимална разлика. :) Дано се готви за реванша.

Етикети:

вторник, май 27, 2008

Un Deux Troix

... les Mousquetaires du Roi...
Абе, може и да не се пише така - с френския не се тачим повече от абсолютния санитарен минимум. Обаче пък песничката е страхотна - ходя си аз по "Графа" и си пея, а продавачи и минувачи мислят, че съм абитуриентка. Значи, казвам си, добре съм се запазила.
Майтапът настрана, бях гледала спектакъла "Честна мускетарска" само веднъж, на самата премиера миналата зима, и днес, като се събудих, си казах, че денят е идеален за театър. И билет си намерих даже - което си е истинско постижение, тъй като спектакълът е интересен, но се играе в камерна зала.
Интересен е, честна мускетарска. Но ако за повечето спектакли, за които пиша тук, мога да съм що годе обективна, то за този това няма как да се случи. Обичам Валери Петров, обожавам този текст и проблемът е, че и режисьорът Петър Пашов очевидно изпитва същите чувства - истина е, че на моменти е изтървал юздите и желаното и реалното се разминават, че онзи над-текст се случва по-скоро във въображението му, но го оправдавам, предвид сантимента, който изпитва(м) към текста.
В началото текстът е писан за куклен театър, впоследствие е адаптиран за театър за възрастни. Спектакълът има вече 9-годишна история, тъй като първо е поставен в Ателие 313 от същия режисьор като куклена постановка (единственият от стария състав е Георги Спасов - Д'Артанян) - с нея печели сумати награди, вкл. и почти всички награди на Пиеро 2000. Сега, след няколко години офф-стейдж, Петър Пашов го възстановява на сцена като спектакъл за възрастни с всичките си рокаджийски щения и залитания по една странна свобода, която не виждаме в другите му спектакли и заради която си струва да се види "ЧМ", с усещането, че май не само мускетарите остаряват...
Това съм го писала другаде след премиерата и днес не се отказвам от думите си. Желанието на сцената да се случи "и още нещо, нещо повече" води до маааалко повечко екшън, но аз го оправдавам на 100%, че и отгоре.
Да не ви тормозя повече? Само мъничко, защото актьорите заслужават няколко думи. Красимир Недев заслужава и ИКАР, и Аскеер и огромно признание за онова, което прави - Планше е просто прекрасен и, честно казано, съм сигурна, че Краси видя как му се усмихвам и колко му се радвам. Георги Спасов сътвори чудо на финала, но то това едва ли може да се смята за изненада - силен е и в драматичните (какви ти драматични, героят му е направо трагичен) образи и, пак повтарям, жалко е, че не го виждаме по-често в такива.
С Вежен Велчовски имам някакъв проблем, който обаче ще идентифицирам с повече гледане - странен е, различен е, но все още не мога да реша дали го харесвам, или не. А за Дарин Ангелов не искам да кажа нищо лошо, просто му личи, че куклите не са стихията му (а самият той не ми е слабост на сцената, няма смисъл да го крия, той е част от едно поколение, получаващо бесни овации за съмнителен талант, но това, разбира се, е мое лично усещане. Антон Его-вците го хвалят, чувам, а това, предполагам, значи много). Цветан Даскалов ми направи добро впечатление - трябва обаче да го гледам и в друг спектакъл.
А Силвия Лулчева е прекрасна... обаче може да пее точно толкова, колкото и аз. А това не е комплимент. :)
Изобщо, спектакълът е малко въздългичък, но си заслужава да се види - заради обичта на режисьора към тоя текст, заради фантастичния Красимир Недев, заради феноменалните последни минути, които спокойно могат да минат за едно от най-искрените неща, случващи се в момента на сцената у нас - заслугата за това е на Силвия Лулчева и Георги Спасов (Жоро всъщност изнася финала на гърба си, това е факт):
"- Хей, докога ще ме викаш, Гасконецо?"
"- До смърт... Мадлен."
А аз все още си припявам: "ах, когато си млад, ах, когато си млад, знаеш само напред и не знаеш назад..."

Етикети:

събота, май 24, 2008

Толкова ли е трудно...

... да запомниш, че някой, на когото уж държиш, не празнува определен "всенароден" празник - при това, не поради прищявка или в знак на протест, а защото свързва тази дата с нещо толкова болезнено, че му се иска да събере световните календари и да изпокъса датата 24 май от тях? Очевидно, да. Явно е трудно.
Затова ще възродя традицията да изключвам телефона си на тази дата. Дреме ми за славянската писменост.
Добре, че майчето и татко дойдоха, та да не съм сама днес - не че щеше да е кой знае колко фатално, просто щях да гледам нефелно в една точка цял ден или щях да се мотая по улиците също толкова нефелно и невиждащо. Факт.
Искам да не помня коя песен вървеше по Радио 1, когато ми се обадиха в 4 часа онази сутрин преди 3 години. Искам да не се бяха обаждали. Искам си обещаното време. И, същевременно, съм най-благодарният човек на света.
Косьо се обади, точно след като нашите си тръгнаха - хубаво е, че много хора са се сетили за него днес (ако и лицемерието да прозира у някои от тях), дори и роднините му (доколкото разбрах от Косьо). Вероятно наистина всеки има нужда от различно време, за да започне да говори.

Етикети:

сряда, май 21, 2008

Нещо лично, нещо голо...

... нещо, чийто смисъл ще хване точно един човек. Нещо, което ме усмихва до степен да включа вътрешните реотани и да ми е точно толкова топло, колкото ми бе и вчера сутринта. Отдавна не бях сънувала нещо така подредено, вълшебно и прекрасно. Бях в Австралия - за пръв път, точно зад онзи фонтан, в малките улички - тичахме нанякъде, само той знаеше посоката и ме водеше уверено към нещо, което, бях убедена, бе щастието. И беше хубаво, хубаво, истинско и сетивно, едно друго свечеряване - в златно жълто, меко оранжево и нежно лилаво, в което можеш да потънеш. Като насън. Обич без усложнения, условности и въпроси. Не любов. Обич.
Но да се върнем на онова лично, "голо" нещо, което ме халоса по главата днес. It brought back all those memories of emotions that I thought were long gone.
И, ето, бях готова да пусна линк с въпроса: Anyone remember?, когато усетих, че колкото е детско, толкова е и лично. Толкова по въпроса с ексхибиционизма. Няма да има линк.
А в Австралия бе прекрасно.

Етикети:

Блогове и блогъри

Че словоблудствам, словоблудствам. При това, доволно често. Също толкова често чета и блогове - предимно тези, които са ми в блогрола, плюс още... момент... 3. Миналата вечер обаче случайно попаднах на блога на Джеймс и не можах да се стърпя да пусна този линк и тук. Стана ми странно колко едностранчив може да бъде подходът на един блогър към блога като средство за изразяване. Да, голота е. Блогът без съмнение е голота. Но блогът може да бъде също така и медиа, може да бъде и форма на терапия, какъвто е моят случай. Защото да, аз си позволявам да пиша лични неща, но границата е достатъчно ясно очертана - поне за мен. Полезно е да мога да се видя отстрани, с очите на четящия, като същевременно си давам сметка колко точно съм избрала да се "разголя", какво съм премълчала и защо, ще го напиша ли някога и него, когато вече няма да ми пука и разни равносметки от подобен тип. Така че, в този смисъл, разголването е осъзнато и контролирано.
Блогването ти дава и възможността за връзка - не само с другите, но и със самия себе си, защото подрежда и структурира мислите ти, когато те са най-хаотични. Да не говорим, че е и маска, която често измества центъра на болката - пиша за едно, за да не мисля за друго.
Блогът е и средство за комуникация с хора, с които рискувам да загубя връзка, а не ми се иска това да се случва - без значение дали са в чужбина, в Слатина или в Младост 4.
Впрочем, сега се сещам... Джеймс беше отбелязал и блоговете, в които се споделят впечатленията от дадена пиеса... този камък може да е в много градини, но предвид общата среда, в която попаднахме с него, приемам, че е насочен към тази конкретна градина, наречена "В края на ноември". Всъщност, отзивите за пиесите са единственото нещо, което не пиша само с мисълта за себе си, без да ми пука дали и кой ще го прочете. Защото знам, че аз самата бих се радвала да имаше повече подобни места в мрежата (уви, сещам се само за още 3 такива, които често посещавам) - все пак, истината се ражда в различието на мнения, в многообразието. Да не говорим и че моят избор е да отделя място на 2 изкуства, които останалите са зае*али тотално - операта и кукления театър и тук си "позволявам" да пиша за творци, които иначе остават в периферията на медиен интерес поради множество субективни фактори. Дали някой ще прочете написаното? Не знам. И не ми и пука. Мой дълг е да кажа, че има такива хора и че те правят хубави неща. Нали знаете, не можеш да накараш коня да пие, дори да си го завел до реката...
А, да, и на последно място (но не и по значение за самата мен) - благодарение на това ексхибионистично пространство, получих съвсем официална покана да пиша в новото списание за куклен театър. Честно казано, за мен това не е никак малко, защото означава признание от гилдията - а това е единствено важното в случая. Ако и да се смята за "голота".
Стига толкова. Това съм аз като блогър - искрено и лично, макар и не в червено.

Етикети:

вторник, май 20, 2008

Marriage season

Какво ги прихвана хората, можете ли да ми кажете? Трима мои познати се изпожениха в рамките на няма и два месеца. Пролет, любов, разбирам... ама защо са приритали да се разписват в гражданското - иди, та разбери.
За първия от тримата не се изненадах, то отдавна се очакваше - като е решил да става зян, що пък да го спираме? Втория, айде, прежалихме го - и той мина в отбора на "самодоволните женени". За третия само възкликнах: "А стига бе, и той ли!"
Обаче сега като си мисля, явно проблемът е в мене - развила съм фобия от сватби (и бракове, както се подразбира). Вината наистина е моя - тъкмо гледам снимките от третата сватба и си мисля, че щом хората на тях изглеждат толкова щастливи (не, линк няма да дам, но ще ми се доверите), значи не може да бъде чак толкова лошо. Но пък, замислете се - защо поне 90% от филмите с хепиенд завършват със сватбата и после зрителите не виждат как след година-две щастливото семейство се хваща за гушите за дреболии, на които преди брака биха се смяли с глас?
Вероятно просто съм развила някакъв commitment problem и затова тая сватбена епидемия ми е малко неясна. Хем хазарт, хем, в идеалния случай, доживот. Ама нали народът е казал - като се обичат младите...

Етикети:

неделя, май 18, 2008

Аз съм чайка... и пак Шекспир

Тя: I don't feel anything, isn't that great! I never thought about how I would feel, I only ever thought about you. I only wanted to make you happy, I never thought I was good enough for you.
Той: Oh but you are good enough for me, Rose, you are!
Тя: I know, I know, but Alex, you're not good enough for me!

Нямам нищо предвид с тези думи - за щастие, въпросите, които си задавам, когато съм в Стара Загора, си остават там. Насила ги държа на каишка, защото вече установих, че няма да ме доведат до нищо добро. Понякога ситуацията, разбира се, е "as you are singing, Penke le, who li mi te listen", но пролетта дойде с бясна скорост (но и с малко закъснение), слънцето пее, птичките греят (както казва еМ), аз истерясвам и съм на път или да възкликна "Аз съм чайка!", или тотално да спре да ми пука. И двете не са препоръчителни, но второто вече е почти налице.
Водихме се с бая голяма компания на "Пълните съчинения на Шекспир". Again. Не бях го гледала от края на ноември, все едно се видях със стари приятели, което отчасти е така. Естествено, само отчасти. Важното е, че май всички останали 10 души, окупирали първи и част от втори ред, харесаха спектакъла. То е и трудно да не го харесат, предвид факта, че и тримата на сцената са ужасно loveable.
Онова, което ме изуми обаче бе, че голяма част от хората ме питаха: "Абе, кой беше тоя с голата глава? Как се казва? Защо не съм го чувал/а? Видя ли колко яко и колко бързо скачаше от образ в образ?" Ами да, това са въпроси, които и аз си задавам и много разчитам, че тази несправедливост скоро ще бъде поправена.
И тримата са слънца и това е факт. Оставам с уговорката, че високата критика някак не обича Съни и нещата, които той прави, но пък аз нямам чутовните претенции на критиците от типа на Антон Его и другите му там културтрегери по света и у нас - за разлика от тях, аз гледам И със сърце.
Сега ще ви оставям, че тая вечер, поради ред причини, емоциите ми дойдоха в повече.

Етикети:

сряда, май 14, 2008

Една история и малко театър

Днес се сетих как се сблъсках за пръв път с текста "Синята стрела". Спях си сладко-сладко, когато телефонът ми иззвъня и аз сънено отговорих с едно размазано: "Алоооу!", без дори да фокусирам кой ме търси.
"Къде си бе, днес е премиерата! Идвай веднага!" Някак се облякох и по още по-мистичен начин се завлякох, т.е. дотъркалях до кукления театър (тук профила на града ми помогна, защото наклонът на отиване е в моя полза). Проспивайки пътя дотам, се озовах в театъра навреме за началото на спектакъла. Честно ви казвам, половината го проспах, защото всеки път, когато мигнех, започвах да сънувам - по-скоро, продължавах да го правя.
После Крушков и Ники Тъмното ме будалкаха, че не ми било харесало и всеки път, когато минех оттам и питах какво ще играят, ми се отвръщаше неизменно: "Че как? "Синята стрела", бе - специално за тебе!". Гледах го още веднъж, вече будна и с всичкия си. И ми хареса много, много, много, ама толкова много, че го гледах още няколко пъти. Шегите си останаха, разбира се.
Днес се замотах из владенията на Столичен куклен театър с идеята да гледам "Синята стрела" на формация "Айда" (Верона, Италия). Интересно ми беше - по начина, по който са ми интересни и италианските диригенти, дирижиращи италиански опери. Пък и режисьорът се казва Роберто Терибиле - с такова име, можеше ли да пропусна.
Няма да се впускам в много обяснения, останах доста разочарована. Куклите не ми допаднаха, на двете актриси всичко им беше "в повече", акцентът беше изместен, а историята - много нестройна. Оценявам, естествено, факта, че момичетата бяха научили текста на български и едната от тях се справи повече от отлично с нашия език. Другата обаче имаше повече текст, за жалост - и компенсира невъзможността да се пребори с българския с много истерия и пищене...
А после ме валя дъжд... И гледах "Дуенде". Не съм писала за тоя спектакъл, няма и да пиша - защото каквото и да кажа, ще е малко. Вероятно всичко се изчерпва с думите: "Обичам Татяна Лолова. Честно."

Етикети:

петък, май 09, 2008

За един малък принц

Да има куклена премиера и аз да не присъствам? :) Ще оставя Робърт Янакиев да каже вместо мен онова умно "да, да", изчерпващо смисъла на живота и света.
И тъй, днес се озовах на премиерата на "Малкият принц" в СКТ, изпълнена с доста мрачни предчувствия, които, уви, се оказаха съвсем оправдани. Ето защо пиша тази вечер - утре, под влиянието на времето и на актьорите, някои от които са ми големи любимци, може и да смекча нещата дотам, че да решите, че спектакълът е бил добър.
Най-напред, да не пропусна нещо много важно - не мога да не честитя дебюта на Димитър Тодоров (aka Митко Змея) в спектакъл на СКТ. Много се радвам, че тъкмо той се качва на тази сцена (при това - не като гост), защото по скромното ми мнение, бе най-талантливият актьор от онзи клас. Слабост ми е отдавна и разчитам, че ще можем да го гледаме все по-често в ЦКТ.
Но да си дойдем на думата. Не вярвах, че "Малкият принц" може да намери своя адекватен сценичен израз и разчитах, че постановката на Рада Абрашева ще ме опровергае. Уви, това не се случи - спектакълът е поредното заглавие, което ще се върти до болка поради своята популярност, но остава на това, твърде ниско, според мен, ниво. "Малкият принц" не е книга, не е текст, а философия - и, за да посегнеш към нея, трябва да си много сигурен в онова, което искаш да кажеш, давайки възможност на публиката да се докосне до нея. Тази сигурност я няма - има прелитане от среща в среща (нещо, за което критикувах преди време и "Барон Мюнхаузен"), тегавост и мудност (хлапетата около мен буквално пощръкляха), илюстративност и плъзгане по линията на най-малкото съпротивление. Не мога да виня актьорите по никакъв начин - Станимир Гъмов беше великолепен, личеше си, че иска да направи нещо много повече; Здравко Димитров също ми е голяма слабост, казвала съм го неведнъж... Режисьорката обаче носи отговорност, защото е и автор на сценичната адаптация - не мисля, че някое от двете неща й се е получило, а от това страдат и спектакълът, и публиката. За пръв път гледам нещо, което тя е поставяла, но не мисля, че ще се доверя отново, когато видя името й на афиша - може би греша, но мисля, че човек с чувствителността на Теодора Попова, например, би се справил значително по-добре. Но това са спекулации, няма как да разберем дали съм права.
Честно, впрягам се, когато посегнат на нещо толкова значително и го принизят до едно обикновено разказче на сцена с малко повечко патос към края. Да не говорим, че има и елемент на емоционално изнудване на публиката, тъй като Малкият принц се играе от дете на 8-9 годинки, което няма как да не те разчувства. Мда, личи си, че е работено професионално с него, но текстът е безумно много и смятам, че децата на тази възраст имат някакъв предел, който е постигнат в спектакъла и оттам насетне момченцето започва да декламира думички, които е научило перфектно. Няма спор, умилително е, но дали е добра идея? И дали Малкият принц всъщност е дете? Това са си мои въпроси, разбира се...
Като споменах умилително... към края на спектакъла наистина се просълзих - но не от ставащото на сцената (Лисицата, на която залагах най-много, беше рахитично подобие на животинка от Ice Age или пък точно копие на кожата, която учителката ми по пиано замята величествено през зимата, но пък беше обиграна относително добре), а от това, че родителите, довели децата си на спектакъла, довършваха на глас репликите преди актьорите. Ето, за това говоря - "Малкият принц" е философия, която всеки от нас носи в сърцето си и която е безкрайно трудно да бъде овеществена по какъвто и да било начин. Най-малко пък по този.

Етикети:

Един майстор

Брилянтен. Беше започнал да ми липсва и снощи, когато имах нужда малко да се поусмихна, си пуснах убийствените: Silence! I kill you! (Achmed, the dead terrorist) и, разбира се, "Jingle Bombs" ("Silence!!! Night"). Ето на този човек мога да се хиля със сълзи, при все, че вентрилоквистите не са ми любимци като цяло:
- Good evening... infidel...
Джеф Дънам наистина е фантастичен, а образите му са изпипани почти до съвършенство. Ахмед ми е любимецът (въпреки очевидната сериозност на темата), затова давам линкове с него, но и останалите са страхотни (Фъстъчко, Уолтър, Хосе Халапеньо), просто напишете Jeff Dunham в youtube и... enjoy the show.

Етикети: ,

четвъртък, май 08, 2008

Щях да пиша хубави неща

Щях да ви разкажа какъв интересен разговор проведох днес, щях да ви разкажа за дисковете на Нина Симоне и Едит Пиаф, които си купих, както и за онези, които просто набелязах. Щях да ви кажа и че срещнах Ники (НикРу) и че много й се зарадвах. Както и че тръгнах към СКТ с идеята да си купя билет за "Малкият принц", чиято премиера изпуснах покрай празниците.
И като стигнах до Кукления, всичко това се изпари. На 22 април е починала Сивина Сивинова, едно от най-чудните лица на СКТ - прекрасна актриса, млада, чаровна... Само на 35. Последно я гледах във "В лунната стая", където беше просто феноменална. И още - в "Свободно съчинение за слънцето", "Рике с перчема", "Златка - златното момиче", "Кой има магарешки уши", "Баба ми е върхЪ!"...
В такива моменти за пореден път ми става болезнено ясно, че човек трябва да прави онова, което му е на сърцето днес, защото може и да няма утре. Обаче защо трябва да си го припомням по подобен начин? Тя беше толкова сладка и талантлива!
Защо ли ви занимавам? Терсене ми е. Отивам да се разсейвам с икономическа социология - поне да мисля, че правя нещо, уж полезно - и без това няма никакво време до семестриалния тест.

Етикети:

вторник, май 06, 2008

Загубих се

Много се загубих тия дни, и още подлежа на намиране. Бях си у дома и правих срамни за мен неща - говорих за политика и гледах "Music Idol". Цели 2 пъти. Обаче хлапетата пеят много добре и, което е по-хубаво, върнах си надеждата, че в България може да има мъж, който да ми спре погледа. Ясен. Казано съвсем накратко, най-чаровният мъж, когото съм виждала и изобщо не преувеличавам. Ама наистина. Мернах го, когато пя Take It Easy на Mika, но едва на тия 2 концерта сега се загледах и... уау. Особено снощи (любима песен и феноменално изпълнение, много вдъхновяващо и с невероятна енергия) ми скри шапката - той е един от участниците, които наистина знаят какво правят там. Хм. А за външния вид - не, не е само заради трапчинките. Просто има излъчването на много чист и истински човек - с тия искрящи очи... Както казах снощи, когато Нора и Деница започнат да пеят, забравям да ги гледам. Когато Ясен излезе на сцената, забравям да го слушам. Не съвсем, но... :) Бе, да е жив и здрав и дано кариерата му върви нагоре (щото е ясно, че няма да спечели, и може би това ще бъде по-добре за него).
И за политика говорихме - как БСП и Бойко тикнаха един биберон на Евгений Желев под формата на министерство, та да не мрънка за невалидността на изборите и резултатите от тях в Стара Загора. Очевидно, както се казва, трудно са го убедили и сега градът ни е оставен на грижите на говедовъд от Кнежа. Да са живи и здрави и те.
Продължаваме с анонс за предстоящ "Макбет" в Стара Загора с Петър Данаилов. Прекрасно. Ако ви се слуша, хвъркайте натам - 22.05. Аз няма да ида - дори и заради Петър, тъй като с тази опера вече не ме свързва нищо. Отказвам да платя на нещастника, който я управлява и да доставя удоволствие на онези, които "много биха се радвали" да ме видят там. Не ми дреме. Тъкмо имам повод да ида до Германия (или до Националната опера, тъй като през юни Петър Данаилов вероятно ще пее пак тук). Свърши се вече - добрата Ели я няма, писна й да я правят на маймуна и си каза "Стига", съвсем като в оная реклама с Елена Йончева.
Дрямането у дома продължи и с безкрайно много снукър - Рони О'Съливан взе титлата, размазвайки Али Картър с 18-8 на финала. Принципно издивявам от кеф, когато Рони призове наказателните отряди, но мисля, че изпълнението снощи беше излишно. Ясно е, че Ракетата е на светлинни години от всички останали в тоя спорт и го обожавам, защото е истински гений; талант, какъвто рядко се ражда на земята - да не кажа, че е единствен... обаче това вчера беше прекалено, истинско унижение за Али, който изглеждаше толкова нещастен, че ми идеше да го гушна. Е, как да е мотивиран Рони, след като, когато играе с желание, няма никой, който да си помисли, че може да му се опре... То просто е скучно. Както и да е. Много ме радва.
И още, и още... Косьо, който разказваше мискински вицове в едно кафене, Стефан, който съвсем изненадващо ми дойде на гости онзи ден (и с когото обикаляхме безуспешно ресторанти, докато не се набутахме в "Маската" в Кукления и не направихме сервитьорката на луда), хот-дог, Бебел, страчатела, един любовен петоъгълник (да не кажа шестоъгълник), за който се оказа, че май знам твърде много, желание да се грабна и да замина за Ямбол, което премина в желание да се грабна и да ида в Търговище, което пък накрая се трансформира в необходимост да се прибера в София. И ето ме. Здравейте отново.

Етикети: