Приятелство

... между момче и момиче... Като Умната Блондинка или Дядо Коледа. Не съществува, викате, а?
Е, съществува. Независимо дали ви се вярва, или не. Такова едно, по мъжки обсъждащо, по женски разбиращо... човешко и хубаво, и топло, и истинско...
Онова лице, което ти се иска да видиш, когато се прибираш у дома след половин година на сумати хиляди километри от него. Онзи човек, когото искаш да гушнеш - да го прегръщаш, докато не му изкараш въздуха (или, по-скоро, той - твоя). Същият, който ще те замъкне да пиете бира още същата вечер, направо от летището, и с когото ще продължите разговора, сякаш не сте се виждали от сутринта. И докато вървите, ще те хваща за ръка, сякаш за да се увери, че ти наистина си там, а когато, пресекли улицата, пусне ръката ти, ти ще улавяш неговата. Ей така, просто защото ти е хубаво.
И нищо повече. И всичко повече. Някой ден ще ви разкажа още за това единствено приятелство - сега мога само да ви пожелая да имате и вие такъв един човек до себе си, дори когато, всъщност, той не е до вас.
Сега не е моментът. Нещото, което провокира това детинско излияние обаче, е случка от днес - едно своеобразно потвърждение на ценността на единствените неща.
Имам аз едно другарче. Отскоро се познаваме и аз, странно защо и как, разпознах в негово лице възможност за някакво приятелство (изобщо не го сравнявам с онова горното, което датира от години, при това много, и което, без само да се усети, премина през един страшен огън - до ден днешен даже не може да разбере точно какво се случи тогава, но бе там и бе там в най-черните моменти). За момче става дума - и то за момче, с което си позволих да бъда достатъчно директна и откровена по много въпроси с безумната вяра, че ще бъда разбрана правилно. Уви, не бях.
Толкова ли е трудно да не приемаш всяка усмивка като флирт? Наистина ли желанието на някой да бъде твой приятел винаги се тълкува като желание да те превърне в свой сателит? Така изпаднали ли са днешните мъже, та смятат всяко внимание, което жените им обръщат, за опит за свалка? И жените все още ли са притежание и символ на значимост, обект на властване? Е, не. Явно аз живея в друг, малко по-шарен и пълноценен, свят.
И съм невероятно благодарна, че в този мой свят все още има и други, които мога да нарека "приятели", без да се налага да им давам обяснение защо не съм си вдигнала телефона, защо това е било така, а не другояче и които ме обичат заради това, което съм, а не въпреки него. Защото тъкмо случките като днешната, ме карат да ценя все повече и повече онова приятелство, другото (а колко съм сигурна, че този човек не се е и замислял върху него!) - защото постоянно се убеждавам, че е единствено.

* Посипвам си главата с пепел! Днес се навършват 16 години от смъртта на Единствения - Фреди. За всички, които го помнят и обичат:

Bohemian Rhapsody

Една от най-великите песни на всички времена, философия и болка.