Хаотични бележки за едно "R'n'B" шоу (или "Една нощ на гости на Жабите")

На вълка защо му е дебел вратът? Защото сам си върши работата, ето защо. Залисана в безкрайните ангажименти, помолих мой приятел да ми вземе билет за „Ритъм енд блус” в МГТ (това е Малък градски театър „Зад канала”, да знаете). Машинално му казвам да иска „хубаво място”. Изобщо изключвам, че той не го е гледал тоя спектакъл и... получавам билет за 2 ред. Не е истина, казвам ви. За пръв път на спектакъл всички микрофони работиха, даже работиха повече, отколкото бе нужно. В резултат на това, сега музиката се визуализира много фриволно в главата ми и кънти в динамиката на съраунд саунда. Ама аз съм си виновна. Друг път ще уточнявам.

Изобщо няма да се впускам в подробности и клиширани излияния в стил „това трябва да се гледа”. Че трябва, трябва. Обаче трябва да се гледа от хора с отворени сърца, без особено големи претенции и грандиозни очаквания за драматични обрати, завързан сюжет и музикални свръх-заложби (това, че е музикален спектакъл не означава, че всички в него трябва да могат да пеят – тая уговорка трябва да я направим от рано, да няма объркване после) и, за Бога, трябва да се гледа от БАЛКОНА. Категорично. Иначе ще стане като с мене – в главата ми в момента се бият две книги – „Преспанските камбани” и „Гласовете ви чувам” – направо, „Taleff Fest”.

И за да повдигна мъъъничко завесата, ще ви издам, че спектакълът... е правен с много хумор, желание и, ще ми се да вярвам, любов. То не бе „Флашданс”, „Титаник”, „Бодигард”, „Кръстникът”, "Коса"... да не забравя и много чаровния (софийски) Чарли Чаплин, леко глуповатите разкази на оперни сюжети (обаче пък патешките вариации на Петър Калчев на Der Hölle Rache ме изпратиха директно под стола от смях – и без това що сопрани съм слушала да я пеят по сходен начин...), класики от любими мои жанрове (даже в момента слушам с небивал кеф Manhattan Transfer - Operator, а Албена Михова ми скри шапката със своето изпълнение, страхотен и добре поставен глас има, изуми ме), а Христо Мутафчиев, въпреки всичките ми предубеждения, бе просто брилянтен – слушах го зяпнала – едно от най-добрите изпълнения на друго мое любимо парче (“Just a gigolo”, леле, как го обичам), които съм чувала някога. За „Parla piu piano” хич няма и да говоря, че взе да става много лично. Изобщо, Румен Цонев е събрал музиката така, че да обере симпатиите на онези като мен. Пък към края с „ABBA” просто ме довършиха. Липсваше ми само една „Бохемска рапсодия” на Queen и щях да знам, че пеят само и единствено за мен. Но и така не пречи да го вярвам.

Този път няма да обобщя нищо. И няма да заведа никой да гледа спектакъла, защото не мога да гарантирам, че ще се хареса на всеки (необходимите условия ги изложих по-горе). Но и тази вечер залата бе пълна, което вероятно означава нещо. Пък и, в крайна сметка, 2 часа шоу, хубава музика и различно, наистина нестандартно забавление – къде го дават това? Отговорът е: в МГТ. Билетите свършват бързо, да знаете – но, наистина, умолявам ви, търсете места на балкона. Красивите жени се виждат и оттам. Красивите мъже – също.