Нещото, в което ме бива най-много...

...е да си усложнявам живота. Честно, много съм добра.

Хубавото е, че хората, които ме обичат, са свикнали с тази ми особеност и като че ли вече го очакват от мен. Това е нормата, правилото. 

А не мога да ви опиша как се ядосвам, когато видя друг да го прави това същото: толкова ли не знае по-добре, така ли не се е научил? Ами не, явно не сме. Има си неща, които просто СА, а и то това си е особен талант. Да не мислите, че е лесно!

Което ми напомня, че замислям един потресаващо готин подарък за рожден ден - ама от тия, дето само аз мога да ги измисля (понякога музата дреме някъде и ме оставя да отбивам номера с глупави подаръци, обаче като реши да намине, ръси качествен мат'риал!) и дето отнемат време, усилия и впрягат цялата ти енергия в името на добрата кауза. Тя моята енергия не е и много, де, но ще се пробвам, пък каквото стане. Жалко, че няма да присъствам, когато човекът го получи, но пък се надявам да стане добре. Със сигурност ще знае, че е правен с много обич. Надявам се, де. Обич. 

Онзи ден на едно друго място попаднах на въпросът "що е любов". Ето и моят отговор:

Любов е... когато му пожелая да е щастлив с друга и наистина го мисля. Макар че това може да е и бунаклък, тайм уил тел. После рева под душа, после рева и на клипчета от HIMYM, после рева и на песни. Абе, рева(х, всъщност). Но е за добро.
Любов е... когато е последното нещо, за което мисля, преди да заспя и мисълта, с която се събуждам.
Любов е... топъл шоколад с бонбони Линд (ама червени!) и разкошен филм в 3 през нощта.
Любов е... когато започнеш да се страхуваш от собствената си смърт, защото искаш да прекараш м-н-о-г-о време уид хим бай йор сайд и не искаш подобна глупава подробност да ви раздели.
Любов е... когато намериш не човека, с когото можеш да живееш, а онзи, без когото това би било трудно.

Обич е... когато изпитвам панически ужас, че може да го разочаровам. Имам предвид... наистина получавам паник-атаки.
Обич е... да гледаш някого във влака и да не можеш да му се наглеждаш, защото ти е напомнил така поразително на другиго, когото никога вече няма да видиш. А когато този човек слезе на гарата, да го проследиш с очи, докато го изгубиш от погледа си и да усетиш, че нещо ти е влязло в окото. Уж. Но ако сълзите преливат, то е от радост и благодарност. Защото той е намерил начин да се върне при теб дори и за малко, именно по време на пътуване, на което не може да не си "взела" спомена за него със себе си. 

 

 

 

Последните 2 неслучайно започват с "обич". Нали си давате сметка, че може да обичаш човек от противоположния пол и без да си влюбен в него с любовта Ерос? Е, аз имам страхотен късмет в това отношение. А във всяко едно многоточие има заключен по един човек: седят си кротко там и хич не буйстват. Много е приятно така. 

Depress-a-me mode...

...on.

Не, бе. Или поне не точно. Не обичам екзистенциалните въпроси. Това не е съвсем свързано.

Истината е, че всъщност - изключвайки семейството си - не съм се чувствала толкова сама от много, много време. Най-важните хора от обкръжението ми просто ги няма. Една част от тях наистина си отидоха и не минава и ден, без да мисля за поне/всеки един от тях. Друга част са си у дома, в България и... мда. С всеки един от тях отношенията ми претърпяха промяна в посока, която не желаех, която не търсех и - съвсем егоистично признавам - която не ме устройва. Преди да дойда тук, си имах едни 5-6 души, на които можех да звънна, за да ми платят гаранцията и да ме измъкнат от затвора. В момента - поради различни причини - май ми остана само Петя, но чуването по Скайп за по десетина минути през седмица не е като да си висим всяка сутрин пред театъра. В общи линии, ситуацията е такава, че е най-добре да гледам да не попадам в затвора. Моментът на осъзнаването на тая истина е малко кофти, that's all. В рамките на едно лято. В рамките на месец и половина, копеуе: всеки един от тях реши да прее*е отношенията ни, все едно се бяха наговорили. Това сигурно е някакъв рекорд, трябва да проверя.

Търси се лирически герой за тая песен (онзи от "Към" на Стефан Вълдобрев вече не е available):

 

За един от тях пророних някоя и друга сълза, докато си дам сметка, че промяната дойде от него и че от него зависеше да върне статуквото, без това да му причини особено неудобство. Не би. Напоследък съм се научила да приемам решенията на другите, без да ги подлагам на особено задълбочена дисекция. Всеки е отговорен за своите избори: включително и аз за моите: затова, че бях първата, която наруши статуквото, като си би камшика. Като гледам какво се случва в България, не мога да кажа, че съжалявам. Давам жокер, за да не бъда разбрана грешно: не става дума за О.

Друг ме ядоса много, ама наистина много тия дни, но хората са такива, каквито са и толкова. Не мога да ги виня, но мога да се подразня. Пак е по-добре от никаква емоция. Бях на ръба да му кажа някои неприятни неща, но броих до 26 (не питайте, просто ми е любимо число), поех дълбоко въздух и се отказах. Което не значи, че се е разминало - хората имат навика да настъпват една и съща мотика по много пъти.

И въпреки това обичам/х и шестимата (по изключително различен начин) и се радвам, че ги имам в живота си, ако и аз да съм по-скоро в периферията на техния; ако и да ми късат нервите, ако и да са ме разплаквали, ако и да ме чака безсънна нощ заради единия от тях (там вината за отдалечаването до голяма степен беше моя, та сега ще има damage limitation).  

А може би простo циклофренийката се обажда, както обичам да се будалкам. Понякога се чудя... ако преди 8 години и половина не бях загубила един човек, как ли щеше да изглежда живота ми сега? И нямам дори и приблизителен отговор. Ей сега, след по-малко от седмица стават точно 8.5 години и, честно ви казвам, все едно беше вчера. Помня няколко поредни дни минута по минута и все едно от тях ме дели едно мигване, а не почти цяло десетилетие, в което ми се случиха сумати неща.

А тая песен се появява тук за втори път - отново във връзка с него. Сигурно много щеше да се смее на терзанията ми - едно нещо трябва да се признае: бяхме изключително различни:

Сериозно обмислям да стана принцеса. Честно. Но ще изчакам до лятото, че сега е студено. :) А сега ще си направя едно 3-в-1 за захар, вдъхновение и компания. Дееейм, това прозвуча жалко. Вярвам обаче, че за някои връзки човек си струва да се бори. Но не за всички - особено когато той е единственият, който се хвърля в битката.

Такъв рошав текст не бях писала отдавна: вероятно няма и да се повтори скоро. Да обвиним хормоните и толкоз. Smokie лекуват всичко и вървят отлично с 3-в-1, което обаче има леко метален вкус. Или са го развалили, или аз съм отвикнала от него. Пфу!

СъвпадЪк

Случайно попаднах на един блог. Много странна работа. Блогът е на момиче от другия край на света, което - в един определен аспект - живее моя живот, има същите колебания, същите отношения с някого, почти същите случки и разсъждава за тях по абсолютно аналогичен начин. И реагира на ситуациите по начина, по който реагирам аз. Май само имената са различни.

От една страна, ми се иска да й кажа кой е най-вероятният вариант за развитие на нещата, предвид собствения ми опит. Един вид, аз съм малко по-напред с материала от нея - been there, felt that. От друга... като че ли ми стига просто да чета, без да се обаждам (леко воайорски, признавам), защото това момиче е в най-хубавите години от развитието на ситуацията и ме връща към моите си спомени оттогава.

Просто съвпадението е странно. И много забавно. Донякъде и мотивиращо, защото покрай нея си припомних собствената отдаденост и си дадох сметка, че тя като че ли е едно от нещата, които ми липсват в момента. Не, че си е отишла, просто дреме някъде наоколо и сега предстои да я разръчкам малко.

Друго... нищо ново. Чудесен концерт на Electric Light Orchestra, запознах се с много приятен датчанин, а тия дни - и с един симпатичен словенец, но в момента едва имам сили да ги отбележа като присъствие, камо ли нещо повече. И имам нужда от вдъхновение, ох... Тая публикация ще си я препрочитам пак - заедно с някои от по-ранните. Изобщо, моят блог крие много зайци в шапката си.