вторник, ноември 20, 2007

500.

Обичам да се чувствам комфортно, когато пиша. В противен случай, изобщо не се захващам. Обаче сега трябва да наредя няколко думи, за да честитя един юбилей, а се чувствам некомфортно, защото се опасявам, че няма да бъда разбрана правилно и че танцът ми с думите този път ще има твърде сложни стъпки, които може и да не налучкам. Но... какво пък? Нито ще ми бъде за пръв, нито ще е за последен път.

500. Сериозна бройка, особено когато става въпрос за секс. И за наркотици. За рокендрол – съвсем. А когато ги съберем и трите и поставим под прожекторите Андрей Баташов, положението е неспасяемо.

Колкото повече задълбаваш в спектакъла (т.е. колкото повече Баташов те задълбава, защото отдаването на моменти е почти насилствено), толкова повече започваш да си задаваш въпроса дали на сцената е актьорът или неговото его, защото то, повярвайте ми, е огромно. И сега стъпих върху тънкия лед, който заплашително пука под ботушите ми. Не ме разбирайте погрешно – тази роля не може да бъде издържана (не изиграна) от емоционално по-слаб актьор, от по-безличен актьор или от актьор с ниско самочувствие и самооценка. Баташов тези проблеми ги няма – и ги няма до степен, която може да вбеси мутрите и мутресите, отишли на спектакъла, защото е модерен и въобразяващи си, че са най. Е, не са. И не е лошо някой да им го припомня, макар и с усмивка (или не съвсем) и макар и от сцената.

Преди насреща ми да ревнат феновете на Ивайло Христов, който играе същото заглавие на сцената на Армията, бързам да уточня, че не ангажирам никого със своето мнение. Очевидно е обаче, че Ивайло Христов не може да понесе тежестта на текста, не може да напълни сцената сам – ето защо има нужда от подпорите Дони и Калки и от всички ония символи на американската култура, с които сцената е пълна.

Баташов, от своя страна, се нуждае само от уредба, стол и костюми, защото, колкото и да се преоблича, под дрехите отново е То – безграничното му его, което всъщност прави този моноспектакъл наистина моно-. То е само, голо, но и неуязвимо, допълнено от сякаш съпътстващите думи, написани от Богосян и които, в един момент, стават безкрайно излишни, и от истински майсторските импровизации на Баташов, които могат да озадачат, разсмеят или обидят – в зависимост от почвата, върху която попадат. То води спектакъла, то беснее в ритъма на рокендрола, то е така силно, че в един момент става една почти видима аура от енергия и самоувереност.

Неслучайно Баташов има толкова малко заглавия в репертоара си в момента – на сцената трудно се намира място за него самия, какво остава за други. Но пък, колкото и малко да са заглавията и колкото и себичен да изглежда той, аплаузите не стихват, публиката не намалява, а билети за спектаклите му няма. Ще ми се да вярвам, че това не е само заради синьо-зелените му очи, на чиито поглед няма смъртна, която би могла да устои – и на въпроса защо не го поставям сред любимите си актьори, мога да отговоря само така: Андрей Баташов не играе (поне не в конкретния спектакъл) – той живее.

Ще чакам представление № 1000, защото знам, че дори и след 15 години, онази аура, която (почти сигурно) би ме подразнила в реалния живот, ще вилнее из сцената, изпълвайки я с наситена, почти нагла, самонадеяност - която обаче е втъкана в основата на написаното от Богосян и без която текстът остава постен и, едва ли не, жалък и лишен от смисъл.
* И, за всички фенове, специален поздрав с една от най-любимите ми песни, която, освен всичко, е част от гениално подбрания саундтрак на "Секс, наркотици и рокендрол":
http://youtube.com/watch?v=M3T_xeoGES8 (започва на 0:27, преди това върви "Bad Reputation")

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home