За изгубения пулс и финландските спомени

По принцип съм си обещала, че няма да пиша повече от една публикация на ден, защото човек рядко има какво толкова да казва. Обаче не мога да пропусна тоталното ослънчване днес и, по-точно, тази вечер - ослънчване, последвало напоителния рев около един от любимите ми филми. Ох, да, пак даваха "На брега" по Hallmark и аз пак го гледах - за, има-няма, двайсети път. Излишно е да споменавам, че го знам наизуст, но финалът продължава да ме разплаква, само дето сега ме докосват други неща и откривам детайли, които досега не съм забелязвала.
И, тъкмо когато реших да се оттегля в постелята, макар и с риск утре очите ми да са на понички (а трябва да уча по икономическа социология, че в понеделник ще видим кой кум, кой - сват, и кой на Шумпетер е брат) и... се появи Мауро. Вие не познавате Мауро, но той е едно изключително щуро създание от италиански произход, което прескачаше през терасите на четвъртия етаж на общежитието в Юваскюла, за да пита как е на фински "keys", но, тъй като те нямат дълго [i], аз реших, че пита за "kiss" и му казах и двата глагола за "целувам", а той, осъзнал грешката, прескочи обратно в своята тераса и погна съквартиранта си да го целува, крещейки: "Suudella, suudella!", без дори да му мине през ума да го спрегне. То това бе цяло приключение, което май някога някъде съм описвала, и от което ме болеше коремът от смях, а Аша (полската ми съквартирантка) си скъса тениската на вратата на хладилника - отново в пристъп на неконтролируем хилеж.
Мауро е скица. Мауро е диагноза. Мауро е Многострадалният Геновев, успял да пипне най-коварния грип в цяла Финландия и да пребивава в едно полутечно състояние цяла седмица, заобиколен от кърпички, за направата на които са били изсечени няколко финландски гори и с абсолютно култова скиорска шапка... през август. Жалка гледка си беше, няма лъжа, няма измама. По това време заради него без малко да пребия двама пълни тъпанари, които решиха, че щом той е болен, на мен ми трябва нов партньор за изпита по фински. Sorry, dudes, викам им аз, a friend in need is a friend indeed. Казано по нашенски, приятел в нужда се познава - даже и в грип.
Същият Мауро, с когото сме се смяли до побъркване на пълни глупости и който замина за Вааса в края на август, само за да ме тероризира по Скайп всеки път, когато сложа там цитат от песен на Ricchi e poveri.
Бяхме се забравили с него, не сме се чували от... уф, леле... отдавна беше. Междувременно той си е изгубил пулса (това така и не го разбрах до края на дълбокомисления ни разговор), щастлив е и работи в банка. Ако има човек, когото не мога да си представя да работи в банка, това е той. Мауро. Оказа се, че и той не си се представя да остане там задълго и, подобно на мен, продължава да търси. И също така, пак подобно на мен, още не се е дипломирал. Само дето е с 4 години по-голям от мене. И просто made my day. Или, по-скоро, made my night. Обичал да си говори с мен. Знам. :)
* Впрочем, кой беше казал, че по време на студентски обмен е престъпление да не преспиш с чужденец? Е, аз съм престъпник, явно, но пък си намерих един-двама ценни приятели. Което ми напомня, че трябва да се обадя на Аша.

Недовършен спомен

Този град , в който аз съм роден,

за мнозина навярно е скучен -

разпилява се ден подир ден..

просто няма какво да се случи...

Е, както вероятно подозирате, не съм родена точно тук, а някъде на около 3700 км по-топло място. Terlichko обаче ще ме обвини в издребняване, така че няма да се разпростирам около този факт, който, надявам се, ще приемете за чиста монета (а и, повярвайте ми, днес толкова дъжд се изваля тук, че едва ли е останало нещо мръсно наоколо - с уговорката, че не говорим за души, а само за подметки, монети и всякакви други подобни прозаични необходимости).

***

Ама майка ми хубаво ми казваше да не слушам толкова силно музика. Ей го Бетовен, да не е сам... Аз обаче - не, дете-инатче. По едно време наистина реших, че съм оглушала, толкова е тихо тук.

Да чуеш някой да вика... абсурд!

Да чуеш звук на клаксон, малтретиран жестоко от изнервен шофьор... в някой друг живот.

Да видиш чуеш майка да се кара на детето си, че се е изцапало, докато се е ровило (ама наистина ровило, досущ животинче) в калта на двора (с толкова дъжд и най-коравото сърце би се размекнало, а какво остава за обикновената финландска земя...) - никога.

Тук даже си имат ежегоден конкурс за най-мръсно дете, сериозно ви казвам. В България от "Tide" са се опитали да направят такова състезание и са получили, познайте... 3 писма. После социалните науки били излишни...

Но да се върна на думата си - тихо и подредено, шарено, усмихнато... Обаче дали са истински тия усмивки, които хората раздават наляво и надясно, никой не би могъл да ти каже. Дали не ти теглят по една наум всеки път, когато те гледат с безумно разбиране... познай, ако можеш. И дали наистина всичко им е така подредено и животът им е толкова прекрасен, та са в челото по брой самоубийства в Европа? Нация-загадка, обвързала ежедневието си, целия си живот, всичките си действия със своя епос Калевала. Език, пълен с гласни - ама гласна до гласната, ви казвам... А хората всички - съгласни. Един не съм чула да ми каже нещо напреки. Душици. Страна-машина, в която всички чаркове сякаш са смазани перфектно... Дали?

(случайно намерен в папката с чернови спомен от Финландия, писан преди много време там (преди точно 1 година и 1 ден). Нека остане недовършен...)

Когато се сбъдват мечтите...

Ама как се познаваааам… колко добре се познавам! Знаех си аз, че спортният дух и жаждата за рекорди (Citius, Altius, Fortius, сеш’те се), които дремят летен сън, маскирани нейде у мен, ще се събудят с бойни викове още щом първата снежинка, отпусната от Началството, ги докосне.

След като стана болезнено ясно, че от мен скиор няма да излезе (така де, нито ще съм новата Магдалена Форсберг (не я обичам, ама си я биваше…), нито Михаела Дорфмайстер), реших да се преориентирам спешно. И какво, моля ви се, роди болният ми мозък, както си кибичих под един надпис, който казваше Lavaan/Till fartyget/To the ship... Неволно се присетих за дамите, поставили рекорд по най-много…кхм… партньори в един „сеанс”. Подобни амбиции аз нямам, но думата ми бе за спането (кой както го разбира). Установих, че вероятно държа рекорда по най-много места, където човек е спал (в най-буквалния смисъл) в рамките на едно денонощие. Бърза рекапитулация – след 2 безсънни нощи поради емоции и крайни срокове, успях геройски да заспя в 3 различни финландски влака и едно такси във Вааса, а онова, което предстоеше да се случи, включваше блажено захъркване и в чакалнята на ферибота, 3 шведски влака, една гара, за която ще стане дума по-късно и още едно такси.

Като стана дума за Швеция, вероятно тук е моментът да се зачуди що съм дирила там (самоцензурирам се, вероятно някои от вас си задават въпроса по друг начин ;)). На, мечти… И онова чудовище, дето ми крещя, заглушавайки всичко, докато не му угодих и не миряса: „Заведи ме в Оооостерсуууунд, иначе ще направя такаааа, че да съжаляваш вееечно…” (представете си кукла-призрак с обработен глас и напръскана с фосфоресциращ спрей) И тъй като не исках да съжалявам вееечноооо, какво можех да направя – поведохме се двамата на разходка (при все, че 26-часово пътуване в едната посока трудно биха могли да минат за „разходка”).

В такива моменти усещам, че номерът с Търговецът на кристал няма да минава още дълго, тъй като онова чудовище ме повлече за косите право в посока към Мека. Впрочем, номерът вече не минава и пред мен самата, но пък за сметка на това осъзнах какво всъщност е имал предвид Коелю с този герой. Знаех си, че не може да бъде толкова просто…

Сега като се замисля, само много лудо същество може да се юрне само по нощите в страна, която не познава и да чака 3 часа влак на самотна гара в средата на нищото в 3 сутринта. Така де, не беше и съвсем само, понеже точно като във филмите на ужасите, се появи някакъв черен сомалиец (ама много черен, казвам ви), дето смяташе, че ще уговори въпросното същество да не се страхува от него, щото имал жена и 3 дъщери. Айде де, не на мене тия. Ама се прежалих, де (то не че имаше къде да ида) – в резултат на това си лафихме с него над час и половина, обсъждайки гражданските войни, емиграцията и световния мир, както и проблемите на международната журналистика. И всичко това, в 3 сутринта на световноизвестната шведска гара Онге.

Трябва да призная - късметлия съм, че стигнах изобщо дотам, като се има предвид, че Интернет ми изигра лоша шега и ме прати да чакам несъществуващ влак още в Умео. Там шоуто го спестявам, само ще кажа, че малко преди полунощ бях започнала да си търся хотел и ще споделя едно име – Агнета. Евалла й правя на тая жена, за нея е писана песента на Богданчето Карадочева: „Дано, дано, даноооо…” Та така, тя беше въпросното добро същество, което ме хвана за ръка и ме качи на един алтернативен влак, който в крайна сметка, ме отведе до Остерсунд по същото време и ми спести поне 3 бели кичура в косата. Не стига това, ами ми връчи и визитка, за да я търся „винаги, когато имам нужда”. На въпроса ми дали се очаква да й звънна в 2 през нощта и да и кажа, че съм in trouble, тя ми каза, че очаква точно това… Сами разбирате за какво говоря.

И така, сутринта на 30 ноември 2006, няколко минути след 7, смъкнах сака си на гарата в Остерсунд, а катедралата ме посрещна, обвита в мъгла и излязла сякаш от любовен роман от началото на миналия век.

Точно в този момент, застанала пред гарата, ухилена и безумно щастлива, осъзнах, че този блог неслучайно се нарича „В края на ноември”…

(to be continued later in the evening)

Петроград, Ленинград, Санкт Петербург...

Много имена, много лица, много хора и много живот. Ама живот, ви казвам. Няма нищо половинчато - да ти се усмихнат наполовина, или да те напсуват наум или да живеят назаем нечий чужд живот...

Тъжни, мрачни, умислени, изстрадали и героични, обикновени, одухотворени, с мъртви лица и живи очи... Не, това не е поредната фотоизложба "Да нахраним децата на Сомалия". Това е онзи реален, "жив", див и груб живот, за който Западът знае само от филмчетата на Discovery и който винаги ми се е струвал така удобно далечен. Обаче не е. Той си е и наш, и ние, колкото и да не ни се ще и колкото и да го отричаме, забили поглед в мечтаната Европа, носим част от него. Друг е въпросът, че отрекли всичко, сме в средата на нищото, и дори не чакаме Годо, а вече и не гоним Михаля. И, което е най-страшното, си вярваме, че дискът, върху който стоим, се движи нанякъде, докато всъщност светът се върти около спрелия диск и едва-едва ни хвърля по някой пренебрежителен поглед.

Там не е Европа. Там не е и Русия, която мислим, че познаваме от идеите ни за Москва. Петербург е един съвсем автономен свят, със свои закони (на привличането, на движението, на търговията, на общуването... закони да искаш) и собствено сърце, попиляно на хиляди късчета от бомбардировките, но използвало разрушенията, за да се вмъкне във всяка една сграда, във всеки един монумент, във всеки един спомен...

Няма да ви говоря за архитектурата, няма да ви говоря за историята. Така или иначе, нито ще ми стигнат думите, нито пък вие ще забравите всички предразсъдъци, които имате (което ми напомня, че скоро трябва да ви разкажа и за Истанбул). А и истината никога не е само една - всеки си има своята истина. Всеки си бяга след своята мечта, всеки си търси своето късче земя, което да плаче заедно с него, когато той си тръгва и което да може да почувства като дом, макар и за една нощ. А когато го намери, не се чувства просто щастлив. Изпитва облекчението, присъщо на слепеца, почувствал познатите контури на онова, което му е известно, близко, скъпо; разбира, че неговият свят съществува дори извън онази тебеширена черта, която е теглил около себе си... И се чувства свободен.

***

"За мен ти беше като някаква благословия. А ето че днес разбрах следното: всяка отхвърлена благословия се превръща в проклятие. Аз не искам нищо повече от живота. А ти ме караш да съзирам богатства и хоризонти, за чието съществуване никога не съм подозирал. И сега, когато знам за тях, когато знам за огромните възможности, които се откриват пред мен, ще се чувствам по-зле, отколкото преди. Защото знам, че мога да имам всичко, а не го искам."

Хората, които ме познават добре, могат да потвърдят, че някога тези думи ми служеха като огледало. Вече и аз не мисля, че се познавам достатъчно добре, но огледалото се счупи, макар и грижливо да съм прибрала парченцата в шарена кърпа, завързана здраво, така че нито едно от тях да не се изгуби, и скътана в най-тъмното (или, може би, светлото) ъгълче на сърцето ми.

"Ти мечтаеш за овце и за пирамиди. Различен си от мен, защото искаш да постигнеш мечтите си. А единственото, което аз искам, е да мечтая за Мека. Хиляди пъти съм си представял как ще премина през пустинята, как ще пристигна на площада, където е Свещеният камък, как ще го обиколя седем пъти, преди да го докосна. Представял съм си хората, които ще бъдат около мен, разговорите и молитвите, които заедно ще кажем. Но се страхувам да не би всичко това да се окаже едно огромно разочарование, затова предпочитам само да мечтая."

Вече не се страхувам.

Малко хаос за спомен

Бога ми, как ми се искаше да мога да подредя онова, което предстои да прочетете. Няма шанс, съжалявам, затова ако ще се отказвате, сега е моментът.

Предразсъдъците са лошо нещо. Стереотипите - също. Истина, стара колкото света. Факт е обаче, че тъкмо на стереотипи изграждаме огромна част от живота си, поради простата причина, че те обясняват света около нас и го правят по-лесно усвоим. За жалост, го опростяват прекалено - до степен на пълно заместване на ценности и образи. И преди да съм се отплеснала съвсем (ах, как го мога това, чак сама си се чудя :)) , да ви кажа за какво иде реч.

Санкт Петербург.

След 3-месечен ступор (не депресивен, съвсем не - абсолютно доброволен, нужен и желан), подобна гледка може да ти/ми дойде в повечко. Нещо като рязко потапяне в езерото до нас (температурата на водата е съвсеееееем мъничко над 0 по Целзий) след доволно продължителен престой в сауната на последния етаж в общежитието. Казано накратко, истински шок.

А да го изживееш в компанията на самодоволни и крайно самодостатъчни западняци, за които Русия се изчерпва с 3 думи (Ленин, комунизъм и дивотия), си е истинско приключение...

То не бе чудене, то не бе маене... Все едно ги бяхме пуснали в Матрицата. "Ама тези букви какви са? Хаха, колко са странни.." А какво обяснение се наложи да дръпна, когато се оказа, че те всъщност са си български и че ги разбирам, както и че поназнайвам нещо от езика... Съжалих, че си признах (имала глава да пати).

Поне сега енигмата около скромната ми персона тук става все по-неразгадаема, а мъглата се сгъстява (усещам, че скоро ще получа статут или на митологичен герой, или на полезно изкопаемо). Мда, не са много хората, които ще се откажат от посещение на нощен клуб в полза на театър "Мусоргски" и "Фауст" от Гуно. Струваше си. Ама много си струваше.

Като споменах нощен клуб, да ви разправям... Бедният Никълъс (един белгиец, който до въпросното посещение в нощния клуб "Хавана" мислеше, че светът му принадлежи). Оказа се, че не е познал. В света на водката самодържец е Руснакът. На другата сутрин Ник призна с мътен поглед и почти разцепена от болка глава, че "май не е трябвало да пие толкова, ама тия руснаци го подвели". Така и не разбрах дали си намери камерата и телефона, забравени в клуба, но най-важното бе, че никой познат не го е видял, следователно срамът не е пълен. Репутацията преди всичко, реноме имаме да пазим...

Мисля си, че както Алеко е описал Бай Ганьо в "Европата", така могат да бъдат описани и западноевропейците в Русия - нахакани и непохватни, едни истински завоеватели на свят, който не познават и който не желаят да опознаят. Какво значение има другото? Нали водката е евтина?

А Санкт Петербург е там. И е красив. И е шумен. Хората в него са така забързани, че сякаш искат да се откъснат от орбитата си и само грандиозните спомени от отминалите славни времена - дворците и обелиските - ги задържат на земята...

(to be continued)