... уморени глупости по никое време

10 часа лекции и "Самоубийството" на Дюркем, придружена от задача с много неизвестни, но и с огромен хъс да се справя както подобава с нея. Да си имаме уважението! Ще стане ли от мене преподавател, или не?

Това е равносметката за днес. Утре ме очаква същото, а стартът е едва в 8 сутринта. Но пък вечерта ще ходя за круши (ех, че е хубаво никой да няма идея колко смислено нещо казваш, когато пишеш нещо, привидно напълно безмислено) в ЦКТ. Вече имам билети и компания - иначе вероятно щях да избера лекцията на Филип Шнитер за прехода от авторитарно към демократично управление в Южна Европа, Латинска Америка и развитието на постсоциалистическия свят. Не е за изпускане. Ако можете, отидете (в Червената къща е) - на мен ми се налага този път да избера дълга. Почтено момиче съм, бива ли да бъде другояче...

Тракам и се чудя колко ли грешки съм допуснала... заспивам над клавиатурата, I guess I'm gonna call it a night. Имам да чета текст по история на социологията за утре... много ме е яд. Тия текстове ни ги дават, за да остане нещо от тях в главите ни (хеле пък в моята, дето се готви за полу-академична кариера) - боря се всяка вечер с думите на мъдрите мъже, боря се със съня... и складирам всичко, за да бъде прочетено отново през лятото (не е поредната студентска лъжа, амбицията е сериозно понятие и значителен фактор в битките).

Защо ви го разправям това... Не мислете, че се жалвам - ако щях да се жалвам, нямаше да избера да уча толкова неща и да искам да бъда истински добра във всяко едно от тях. Но знаете ли кое е най-странното в цялата история? На фона на цялата умора, от която понякога ми се плаче (особено тази вечер), ми е едно жизнерадостно-хвърковато, усмихнато, пролетно... обичащо. Ама не обичащо някого, а обичащо НЕЩО. Трябва да проверя дали майка ми не слага в гозбите си от ония гъбки, заради които Дерек прекарал една нощ гол, кацнал на едно дърво, защото мислил, че го гонят туземци, които искат да го ядат. Историята е дълга, приемете я на доверие.

Тия дни мъмрих една девойка и се опитвах да й обясня колко прекрасен е животът. Не знам дали ме разбра. Но дори когато зяпаш с празен поглед "Самоубийството" на Дюркем в края на 10-часов учебен ден и се опитваш да не се разсмееш на абсурдността на ситуацията, е важно да не се налага да си напомняш, че "la vita e bella". Защото той наистина е. И когато ходя безпричинно нахилена по улиците, а хората се зазяпват по шала, който сякаш ме следва на почтено разстояние, ми е свободно и диво, слънчево, шарено и непокорно - избирам да бъда щастлива. Животът обаче, освен че е прекрасен, е и голям учител - ако мислите, че имате проблеми, опитайте да ги премислите на разходка в гробищата. Ей така, за вдъхновение. И после пак посмейте да приведете рамене и да завъздишате.

Лека нощ и простете за безмислицата. Нали знаете - поуката е все накрая, но ако го знаете, ще прочетете ли прозаичното начало?

Пазете се.