понеделник, март 31, 2008

Слушам си аз музика и блея

Да са живи и здрави чаровниците, които правят "Ритъм енд блус", задето снощи ми припомниха колко прекрасно нещо са "Manhattan Transfer". Нощта ще е тяхна, усещам. А може и да не е - с текстове като:
It's your refrain,
Keeps returning, as I remain
With all the memories and blue champagne
To toast the dream that was you
I'm bluer than blue champagne...

Какво искат? Да ме депресират? Да пусна някоя свинска сълза? А, не, мерсим, благодаря и моля. Няма да стане.
Направо обърнах нещата на мечопуховщина, което никога не ме е радвало особено. Седнала съм почти като Мислителя (на Роден, да, същият), а дори нямам запек.
Аз пич ли съм, или не, в крайна сметка, а? Съм. Това е най-краткият отговор.
И направо си се чудя на акъла - такова мислене му ударих за едното нищо. Когато изпитваш почти изцяло негативни емоции по отношение на нещо, то, много вероятно, просто не е твоята бира, right? Ама съм глупендер - за домашна: да спра да се коркам за подобни глупости и да спра да се обяснявам на майчето, че тя се впряга за глупости, след като много успешно можем да си ги премерим... глупостите... заради които хабим нерви! А животът е така кратък и прекрасен!
Сега си седя с подуто коляно (не че има връзка с историята, просто това, коленете, са много паянтова работа, както се оказва - хеле пък моите) и залитам леко към Ян Гарбарек. Впрочем, споменах ли? Ян Гар-ба-рек в София на 15 май! Това е втората must see музикална случка през сезона засега (след Петър Данаилов в "Бал с маски" на 5 април). Свирели били само стандарти... та кое, по-точно, е лошото в това, дори ако приемем, че е вярно?
Да си го кажем направо - точно в момента се чувствам a little bit dangerous.
But tell me - did you fall for a shootin' star, one without a permanent scar аnd did you miss me while you were looking for yourself out there?. Тая песен трябваше да стане хит, ама на... Обаче пък е готина. И вокалистът на "Train" прилича на Питър Галахър, ох, на кака...
А що се сетих за това парче... почесвам се дълбокомислено и проникновено по перушинката.

Етикети:

събота, март 29, 2008

Станала съм ревнива

Вероятно заради това не мога да се включа към всеобщия хор на панегириците, които венцехвалят новата постановка на "Турандот". Или пък просто съм видяла нещо твърде хубаво и вече не мога да се примиря с нещо, по-малко от видяното.
Да подхванем изпълнителите - Камен Чанев и Цветелина Василева отвяха всички. Пяха наистина прекрасно, няма какво да се лъжем и да им търсим кусури. Това има кой да го прави, и без това. Оттам насетне обаче като се почне с Турандот, от която чухме може би една съгласна за цяла вечер и минем през Пинг, Панг и Понг, където имаше неизвадени гласове, сериозни разминавания, а високият тенор квичеше в любимата ми динамика "викандо"... драма голяма, честно.
Половината от хора си бяха абсолютни статисти, но това е често използван прийом, така че и да го говорим, и да не го говорим, винаги ще има отварящи се усти, които не произвеждат звук. Не мога да знам дали постановъчният екип е опитал да се справи с проблема, или ги е "пущил да рупат", но резултатите бяха близки до мяукане, излизащо от десетки гърла. Щом успяха почти да съсипят любимия ми хор (мда, "Gira la cote" (започва от 05:34)... но аз затворих очи и си представих, че съм в Русе. По-късно ми се наложи това да го упражня още доста пъти - със сравнителен успех, признавам.
Темпата, които Емил Табаков даде, на моменти бяха убийствено бавни (май истината винаги е по средата, предвид майтапите, че "lasciatemi passare" в Русе звучеше като "lascps", както става винаги, когато в деня на спектакъла има мач от Шампионската лига и желанието на диригента и оркестъра да се приберат възможно най-бързо, се среща със същия мерак от страна на мъжете в публиката). Оркестърът беше много над всичко останало - динамиката си беше forte от-до. Май излъгах. Имаше и доста моменти с fortissimo. Хубавото беше, че очевидно са успели да извадят и мелодии, които не бях улавяла до момента и всичко звучеше много... китайски. Изключвам методичното и много съвестно изтупване на праха от ударните, което обаче си граничеше с чиста жестокост спрямо нещастните инструменти, които, бас ловя, биха пожелали да са навсякъде другаде в този момент, само не и в кошарата на обновената зала на Националната опера и балет.
За режисурата мога да кажа най-много, но ми се ще да говоря най-малко - от уважение към г-н Карталов. Не можах да не си задам някои въпроси, които ще си отбележа и тук и по които и вие може да помислите, ако ви се случи да гледате спектакъла.
Наистина ли Пинг, Панг и Понг са такива... шутове, за чието психическо състояние можеш да се разтревожиш с абсолютно право? Това, че са министри, не значи, че са дебили и не мога да разбера защо в почти всички "трактовки", са ни навирани в очите като такива. Защо те пишат загадките на папируси, които после не играят никъде и защо, ако наистина са толкова... ъъъъм, забавни и с това се изчерпват функциите им... я има цялата огромна сцена с тях тримата и защо трябва да са ни важни, та Пучини се е скъсал да пише музика за тях? То не бе чекнене, то не бе чудо.
Каква беше функцията на червената топка за художествена гимнастика, която Турандот си подхвърляше през половината спектакъл? Ако е заради факта, че си играе със съдбите на мъжете, то, бих казала, е безкрайно илюстративно и звучи изключително грозно, когато в момента, в който Калаф решава, че или ще се мре, или ще се печели и гонгът бива ударен, да се чува тупкане на гумата в пода...
Мога и да продължавам - защо Турандот бе така войнствено настроена в самия финал, щом вече уж е променена и влюбена в Калаф и защо останахме с впечатлението, че май наистина работите отиват на умиране за него (което би бил един отличен финал, още повече, че и Камен изчезна от сцената)? И ако Калаф и Турандот накрая все пак остават заедно, защо вървяха разделени (да, да, да, той е победител, и затова е по-горе, ама нали тя уж се поправи, осъзна се и се влюби - това не я ли издига до него?). А ако са разделени, защото той е осъзнал, че Лиу, която се появява като видение, е била истинската му любов, защо не върви към нея, а се носи в посоката на Турандот?
Много въпроси, много нещо. Детайли, ще кажете вие. Ама изобщо не са детайли - защото като махнем тях, остава само констатацията: "Ах, че беше красивичко и много, много оперно." Има много хора в публиката, които гледат твърде безкритично и за които "красивичкото" е достатъчно. За мен категорично не е, а илюстрацията може да се направи и от всеки не особено добър режисьор, успял да накара едни хора да се движат накъдето им каже. Там мисълта не е задължителна, даже не е и желателна.
Аз обаче съм с други впечатления от работата на Карталов и затова плъзгането по повърхността на текста и музиката много ме изненада. Но стига толкова, поне е красивичко.

Етикети:

четвъртък, март 27, 2008

Последно за ИКАР тази година

Е, как да не се зарадваш, когато си бил прав, напълно прав. Ни повече, ни по-малко - на-пъл-но. Само дето аз не се радвам, а се радват театър "Никои". Отбелязвам, че благодарение на коментарите на членове от журито - имената, смятам, са без значение - още преди 4 дни знаех кой печели и споделих носителите на наградата тук. Не разбрах само кое му беше неприемливото (цитатът е точен) на "Лазарица"...
Знам и кой (вероятно) се е застъпил за спектакъла, но очевидно не е било достатъчно. Пък и да благодариш на Румен Тосков за вдъхновението, при условие, че той абсолютно случайно е в журито, е нещо, което е почти смешно, ама само почти. Поне да бяха си мълчали. Както и да е. Не е моя работа - просто прави лошо впечатление. Отбележете си го за следващия път, "Никои".
Честно казано, мен не ме бърка на кого са дали наградата, дали ли са я изобщо и кой-кого в театрото като цяло. Неприемливо обаче става тогава, когато и за изкуството трябва да се пази ред - почти като за "Лади"-те в ония мрачни времена на комунизЪма. Ама, моля ви се, обяснете ми - възможно ли е един актьор да направи цели 2 (две!!!) истински стойностни представления, които да заслужават да бъдат отличени? И, при това, само в рамките на 4 години? Абсурд! И как не го е срам да има претенцията, лелеееее, нахалство, светотатство и кощунство! Просто престъпление. То, да не би Ал Пачино и Робърт де Ниро да се събуждат все с ИКАРи, пардон, Оскар-и, под възглавницата?
Мда, ама статуетката събира прах, а талантът си тече по сцените и хората му се радват. Факт. Пък и, като гледам, с последните заглавия заявката вече е дадена - дано Румен Гаванозов си дочака реда (отново) с все такъв ентусиазъм.
Видин беше мястото, guys. Но нищо - догодина. Или когато им дойде редът, всъщност. Търпение и талант, както се видя, има достатъчно. Здравето и устремът им ги пожелавам аз.

Етикети:

Накратко за Хитър Петър

"Ариел"-ци можеха да си кръстят най-новата продукция и така. Това, в рамките на шегата, разбира се.
Но да почнем отначало. Тези дни тук ще се пише много, предимно по оперни и театрални теми (честит празник, впрочем), така че ако не ти се четат такива, не се появявай из тия владения поне до понеделник, когато, надявам се, цялата еуфория, яд или горчивина, ще са отминали и аз пак ще хапя съвсем кротко. Дотогава обаче Музите ме насъскват да се занимавам само с техните болежки.
Когато директор на театър, пък бил той и частен (ще кажете вие), се сети да те покани на единствената за сезона премиера, ти става мило, мило, чувстваш се направо важен. А когато те наобиколят всичките ВПФи - да се чете Слави Маленов, Румен Рачев и едно-име-което-няма-да-кажа, за да не му съсипя алибито - кеф. С една дума. Може и с повече, ама наистина бързам, че изоставам с няколко текста, упражнения и усмивки.
Ах, да, пропуснах Петьо Калчев, който ме гледа около минута с поглед от друг свят, но най-сетне успяхме да си кажем "здрасти" (Сис, специално за тебе пояснявам - онзи-с-хубавите-очи-от-Шейкспир-дето-обаче-ти-бил-нисък :)).
Много народ. И много се радваха. И имаше на какво. Като се почне от Рубен Гарабедян, директорът на "Ариел", който обърна хода на премиерата, започвайки с едно очарователно (и доста безкрайно :)) слово, мине се през леко абсурдните текстове на някои от песните, които обаче пък си бяха забавни, ако и да бяха твърде дълги, и се стигне до текста и актьорите.
Огромните плюсове на спектакъла, поне така, както ги видях аз снощи, са два. Първият е свързан с текста и неговата многопластовост. Да си призная честно, цялата тая работа с Хитър Петър щеше да ми се стори малко out of date и леко скучновата, ако не знаех предварително, че ще има още нeщо. Нещо, което да разсече възела на колебанието по въпроса дали Петър е от отбора на "добрите", или пък Дяволът (ах, леле, каква Дяволица е Михаелаааа!) трябва да си го прибере.
В този смисъл, много се радвам, че Петър и неговите хитрини бяха само един пласт в текста и, при това, бих казала, че имат относително "помощна" функция на илюстрация на вечната битка, която Ангелът и Дяволът водят у всеки от нас. А като намесим и Господ, който не щади и двамата, и прибавим онези две същества, хванати за ръце, които остават, щом дяволската опашка и ангелските крилца бъдат отстранени, се получава текст, достоен за ИКАР много повече, отколкото драматизацията на "Ян Бибиян" на Тодор Вълов. Просто пример, не че нещо...
Другият огромен плюс е продължителността на спектакъла, който нямаше и 40 минути. Една от ония "случки", които свършват точно на мястото, където вътрешно възкликваш почти с копнеж: "Ех, ама няма ли повече!", rather than "О, Боже, ама то кога ще свърши?" Пак с малко думи - не може да ти доскучее дори и за миг.
Изобщо, спектакълът е направен с много мисъл и дори е намерен начин директно изказаните поуки да не дразнят - нещо, което се случва така удивително рядко, че си струва да се отбележи.
Е, това е - "Сънят на Хитър Петър" в "Ариел" театър. Може да се поразчувствате, но няма да се разочаровате. Гаранция.
И, като говорим за разочарования, тия дни ще пиша за "Турандот". Гледах го във вторник и, честно казано, още чакам да ми размине, за да пиша по-полека.

Етикети:

неделя, март 23, 2008

И отново предИКАРно, но и с предистория

Казах ви, че и вчера ще празнувам и не ви излъгах. Едно от най-скъпите ми същества имаше рожден ден. В подробности няма да се впускам, нито пък ще ви редя лиготии - разчитам, че той всичко си го знае, все пак годините не са малко, нито пък изпитанията. И си знае, че го обичам заради това, което е; заради онова, което не е и не се и опитва да бъде; заради онова "Искаш ли да дойда?". Заради всичко.
Та по тоя повод снощи отворихме "Маската" (лелееее, P.I.F. наживо са страхотни, бе, хора! Все съм слушала записи, обаче да ги чуеш на метър от теб, отдавайки пламенно де що енергия им се намери, си е изживяване от съвсем различен калибър. А някъде към последното рам та ра ре ра ра ру ра ре ра... (любимият ми български клип, впрочем) гласът ми окончателно и кротко полегна удобно поне октава по-долу. Who cares, anyway? А Димо наживо е в пъти по-привлекателен, интересен и каквото още ви дойде на ум).
После пък затворихме "Строежа", където почти на зазоряване пуснаха песничката от абсолютно култовото детско филмче "Плодчетата". Дива радост, разбира се.

След снощните преживявания, едва час и половина сън и с мнооого секси глас, се отправих към салона на Столичен куклен театър, защото имах билет за спектакъла на ДКТ Бургас - "Ян Бибиян", последният номиниран за ИКАР в моята категория.
Не, не, не, не, бе, хора, не! Все още не ми е ясно как може да се случи подобно куклено преживяване в сладко-кисел сос. Честно.
Абстрахирайки се от цялата ИКАРена работа, ще ви кажа само едно - ако имате дете, не го водете на този спектакъл. Говоря абсолютно сериозно - ще почне я да заеква, я да сънува кошмари, я нещо друго ще му се сбърка. Толкова насилие и страхотии досега на бях виждала на сцена. Ама той текстът бил такъв. Не, не е така - нали затова е драматизацията? Ако тогава не се изчистят тия неща, се случва онова, което стана и днес. Песни за кланета и убийства, кукли, от които те побиват тръпки, бой... и разплакани деца... и дете, което казва на висок глас, че повече няма да стъпи в кукления театър и че "това ще го запомни". Не си е работа.
Аз гледах спектакъла с други очи - с очи, които видяха изумително разнообразие от фантастични кукли - е, Мирилайлай ми скри шапката, гледах с почти отворена уста. Страховито си беше. Обаче аз съм на 22, а спектакълът е за деца. И колкото и да ми харесаха куклите, колкото и да обожавам бургазлии (невероятно симпатична трупа са, няма две мнения по този въпрос), не трябва да се забравят социалните задачи, които стоят пред кукления театър, не трябва и да се пренебрегват. Поуката не достига до детските ушички, запушени за всичко лошо, което се случва на сцената. Пък то друго не се и случва.
Повярвайте ми - оценявам уникално добрите кукли от всевъзможни типове, които са по-рядко експлоатирани днес. Оценявам и отдадеността на актьорите. Но с това достойнствата на спектакъла се изчерпват.
И стигаме до темата за ИКАРите - Тодор Вълов е номиниран за драматизация и режисура. Тази драматизация обаче не само, че не трябва да бъде награждавана - тя трябва да бъде забранена. Ех, да, аз, вярно, че не разбирам от куклен театър. Но пък виждам кога децата около мен са ужасени и знам, че това не трябва да се случва. И блогът си е мой, така че мога само да предупредя родителите, решили да заведат децата си на спектакъла от 17.00 днес - не го правете. Все някой трябва да поеме отговорност и да ви предупреди. И много, страшно много се надявам, че макар никой да не коментира тук, писанията ми все стигат до човек, от когото нещо зависи. Ей така, като виртуално едно на ум.
Ах, да, и последно - опасявам се, че този ИКАР, за който говоря тук от толкова време, вече е решен. Една случайно изтървана реплика днес, ме кара да мисля с голяма сигурност, че "Студено" и "Никои" печелят наградата. Т.е. те не я печелят, а ще им бъде дадена, поради, така да се каже, липса на алтернативи. Не съм съгласна.

Етикети:

петък, март 21, 2008

Чакам да ми честитите, чакам...

... ама никой се не сеща.
Казано накратко, от 2003 година насам, 21 март е официално обявен за Международен ден на кукления театър. И аз днес празнувам. И утре ще празнувам, но за това - по-късно. Ама на мене няма кой да ми честити. То и аз къде ли се слагам, наистина... ама си го чувствам толкова празничен тоя ден, колкото и Коледа, Великден, рождения си ден и още няколко други дати в календара и околовръст.
Мислех да обобщя след-спектакълно и пред-ИКАРно, но май ще се наложи да избързам малко и да изпреваря събитията.

Погледнете вляво. Този красавец заминава с автобуса за Видин (образно казано, де, иначе си остава в София по местожителство :)). Безапелационно. Комисията, естествено, трябва да изгледа и "Ян Бибиян" - аз, вероятно, също. Но и преди неделния спектакъл на бургазлии, този ИКАР е от мен.
Снощи гледах "Студено" на "Никои" и ужасно ми се искаше да ми хареса. Обаче такъв куклен театър са ми разигравали и у дома, когато бях малка, а родителите ми са много далеч от НАТФИЗ като цяло. Да, извънредно мили и отлично намерени детайли (прасето, което гледа Луната, почти ме просълзи), но те бяха така единични, че не би трябвало да се говори за награда, let alone ИКАР. Усещане за амбициозно читалищно дело, направено с желание, но без особени претенции. На "Пиеро" съм виждала значително по-изпипани, във всяко едно отношение, спектакли, които обаче не са и помирисали награди...
Хубавото е, че актьорите са млади и симпатични, хубавото беше и че си имаха "агитка" клакьори, които почти играеха заедно с тях. А най-хубавото е, че днес дойдоха в ЦКТ, за да гледат колегите си от Видин, номинирани за "Лазарица".
Имаше какво да се види - имаше, имаше, имаше. А аз трябва най-покорно да си посипя главата с пепел и да си взема назад много от "лошите" думи, които изписах през декември за тоя спектакъл.
Тогава обаче си имаше и повод, докато тази вечер Лазар се случи на 100% и малко отгоре. Самият Румен Гаванозов казва в едно интервю (за сп. "КуклАрт", за което ще ви разкажа след седмица), че спектакълът ще става по-хубав и по-хубав и след тази вечер съм склонна да му вярвам. А също и че е сериозна драматургия - или, както казва Жоро, "тежка металургия" и на мен политическата сатира наистина ми дойде в твърде - миналият път. Днес, вероятно, успях да се абстрахирам - или просто спектакълът наистина расте и се чисти, придобивайки индивидуалност, което може само да ме радва.
ВПФи (нали вече се уточнихме, че това значи "висши партийни функционери") в залата имаше колкото си щеш. Но впечатление ми направи един мъж, който седеше точно до мен и говореше с дамата от другата си страна. Без да искам да подслушвам, чух, че не е ходил на "куклен" театър от много, много години, но някога това е било любимото му неделно забавление. Той беше първият, който скочи на крака след края на спектакъла - всъщност, не, май бяхме двама.

Етикети:

вторник, март 18, 2008

Кой ден сме днес?

Вторник. Въпреки, че не ходих на лекции, можех доста категорично да твърдя, че вторникът е обективен факт.
Сега обаче не съм така убедена - а дали и вчера не беше вторник? Ама така става, когато те запратят 400 години назад във времето, разкажат ти за близнаците на Фелипе (обаче, да знаете, той не им е баща, но пък има куче)... И когато Дулсинея е нещо страховито, Санчо - ужасно чаровен и умилително напомнящ ми за Джак Лемън, а Човекът, когото чакат, не идва.
Не, Дон Кихот го няма и не, няма да дойде. Обаче няма да ви кажа защо няма да дойде - едно, че ще съсипя и съспенс, и всичко, и второ - романтичното ми съзнание отказва да приеме, че подобна развръзка е възможна. А, всъщност, в консуматорското общество, за което толкова тръбим, но което, за жалост, е факт, е напълно мислимо това да се случи. Пък и случилото се би било едно много правдоподобно обяснение за изчезването на идеята "Дон Кихот" , на идеалите, любовта и всичко онова, което което спира времето и не ни позволява да затлъстеем душевно и да остареем.
Голяма работа е "Голямото кихотене" (ако и за мен "истинският" финал на спектакъла да бе 2-3 минути преди сценичния и енергията в края да спадна излишно).
Нещо като "Пинокио", нещо като "В края на ноември" (ааа, не...), изобщо нещо като нищо на света. :) И въпреки, че майка ми се сви от ужас в червеното кресло, когато видя Дулсинея, смело мога да ви уверя, че всичко "грозно" бе съвсем оправдано и нужно. Единственото, което ме подразни в спектакъла, бяха пипкавите промени по декора, които до голяма степен успяват да разколебаят истинността на онази реалност, която актьорите с такова отдаване и толкова успешно, творят.
Дойдохме ли си на думата, а? Не знам в какво ще ме обвините, не ми и дреме, но името е едно - Румен Гаванозов. Не казвам, че Мариета Петрова и Мая Бежанска не заслужават суперлативи, напротив - Дулсинея е достатъчно сложна и се радвам, че "борбата" с куклата не бе очевидна. Е, не стана ясно докъде стига Мая и къде започва Мариета, но това не може да се избегне.
И остава Румен. А той наистина "остава" - остава в съзнанието, когато излезеш от салона и осъзнаеш, че, ей, чакай, ама Санчо беше кукла... Пък никак не приличаше на кукла, знаете ли... Санчо беше много жив - толкова жив, колкото само един човек от плът и кръв би имал правото да бъде. А Румен е просто свръхестествен, когато стане дума за живота на куклите в театъра - гледала съм много негови роли и той никога не е подчинил куклата на своята воля "насилствено" - Джони оставя усещането за равностойно партньоство и безкрайна обич - играе с куклата, но това "с" има съвсем друг смисъл. Понякога се чудя - раздал толкова много емоции и живот на своите "партньори", какво остава за него? Надявам се да е достатъчно. Няма да говоря повече, има неща, които наистина трябва да се видят - а аз кротко чакам втория ИКАР.
Забелязвате ли, че не говоря за текста? Съвсем умишлено е. Не защото не заслужавате да ви разкажа това-онова, а за да не убия щастието ви от първия досег със спектакъла, който, не се и съмнявам, ще видите някога. Невероятно качествен, предизвикателен и смислен - не е нещо, което можете да пропуснете.
Само ще ви кажа, че оковите падат тогава, когато сам разбереш, че всъщност никога не са съществували. И че докато има надежда, няма свобода, колкото и парадоксално да ви звучи това. Едва днес, благодарение на "Голямото кихотене", успях да стигна до истинността на това твърдение - когато мостовете бъдат изгорени и няма на какво да се надяваш, можеш да бъдеш наистина свободен. Защото често, губейки другия, откриваш себе си. Но и все по-трудно успяваш да си отговориш на въпроса какво остава зад гърба ти.

Етикети:

понеделник, март 17, 2008

Еклектично минало

Не стига, че не ми се спи, ами и с пилешкия си акъл гръмнах и един черен чай (който, не се шегувам, оправда името и с цвят). Та, като няма да се спи, поне да дращя, както казва еМ - и без това от сутринта ми се върти в главата идеята за моята лична музикална история.
Хрумката ми хрумна, докато слушах с небивал кеф "Everything I do". Спомних си за ранното ми детство, когато скучаех у баба и дядо и се чудех какво да правя, докато чичо ми не откри въздействието, което тая песен има върху мен. А той пък я имаше записана на една касетка (т.е. цялата касета само с тази песен) - от камбанарията на 22те си години подозирам, че това си беше "касетка за секс", трябва да го питам някой ден. :) И аз си слушках (без)крайно послушно от-до, прехласната, със слушалки на малките ушета, а възрастните забравяха, че има дете наоколо.
Това са ми първите спомени, свързани с музиката.
Втори спомени - аз и София в хола у тях, а баща й пуска "Radio Ga Ga". Израснала съм с Queen и Фреди беше първият ми "близък" човек, който си отиде. Помня деня, в който мама ми каза.
После започвам се дивя (да не стават грешки, идва от диванЕ, а не от дивене) на ABBA и Boney M. И продължавам.
С първи клас идва времето на Elvis и Сарафово и "Ace of Base" - песен, която пеех в стил, сходен с този на Валентина Хасан.
Откривам и едни касетки със "Saragossa Band", Don Gibson и други golden oldies. По това време ме зарибяват и със "Smokie" - любов, която с времето се засилва и днес "Smokie" често лекуват подкастрените ми крилца. Да не говорим, че само аз в гимназията знаех какво значи "nonchalant", любимата ми пишман-английска дума. През 1995 Ал Бартън умира, аз научавам за смъртта му години по-късно.
Около шести клас, на сцената се появяват "Eagles", обаче не, не познахте. "Hotel California" не е любимата ми тяхна песен. Все още продължавам да се размазвам от кеф на тази и тази. Но и "Хотелът" не е лоша (а и имам познат, който е бил там и се върна!)...
Седми клас. Хората кандидатстват, аз слушам касетка от Сан Ремо'84 и един славен запис на Съдърланд и Павароти в "Травиата". Денонощно. Ах, как се смее тази жена!
В края на седми клас в картинката мощно се намесват "Ricchi e Poveri", а "Che sara" и до днес е сред най-любимите ми песни. В този период откривам Joe Dassin.
В осми клас вкъщи се слуша само Joe. А, и DJ Bobo. Ама той май беше под влияние на една съученичка от основното училище, така че по-скоро е бил някъде по-рано, вероятно в компанията на "Eagles".
В девети клас, влюбена и загубена, се захласвам по Тони Димитрова и по-конкретно по една нейна песен, заради която се купуват 2 албума. Ама песента така добре описва Обекта! Лекувам се от ЛибоФФта със "Savage Garden" - глупав избор, really. Изгрява звездата на Bon Jovi и целия албум "Crush" - няма слаба песен в него!
Единайсти и дванайсти клас пак го раздавам влюбена, ама тоя път "споделено" и слушам каквото ми падне, стига да е романтично, красиво и т.н.т. Стабилно в тоя период обаче доминират "Сигнал", само дето докато ги слушам, мисля за друг човеееек... Едва сега си давам сметка за това. Weird, huh? Да не пропусна и Leonard Cohen.
Първи курс. Яд ме е на света. Слушам "Manowar" - откъде, мислите, идва Dixieland? Диксиленд джазът е едно от малкото направления в джаза, с което не се спогаждаме. :) Понамесват се и "Хелоуин", "Аеросмит" (ама аз тях си ги слушам от по-рано)...
Втори курс - кашата става пълна. Запознавам се със Стефан, покрай когото откривам редица фантастични мюзикъли, по същото време откривам и любимия си певец... да, онзи канадец, чието име няма пък да ви кажа. Ох, въздъхва тя... бива ли да е толкова прелестен?
Финландия - Фредериииик! И "Mamba", Antti Tuisku и разни други мушмороци. От един момент започвам да слушам преимуществено "Black Sabbath". Време ми е да се прибирам.
Миналото лято преоткривам джаза и установявам, че вкусовете значително се променят. Посвещават ме и в босанова и установявам, че съм пропуснала певица като Bebel Gilberto. Наваксвам с концерта й във Варна в края на август.
А днес... днес слушам всичко това плюс още малко... или още много.
* Нарочно съм пропуснала периодите при класическите композитори, защото те са лесни - до 1 курс - Верди, Росини, Бизе, Чайковски и Шопен. В първи курс (даже май още в 12ти клас) залитам жестоко по Пучини. Втори курс нещата излизат от контрол, миналата година се озовавам в подстъпите към Вагнер, стигам само до Рихард Щраус. Но продължавам да обичам все така силно белкантото.
** Идея нямате колко интересно ми беше да седна и да напиша нещата в този им вид - много от тях помня, все едно са били вчера, включително и "Radio Ga Ga" и количките, които бащата на София събираше и ни показваше толкова гордо.
Една подобна ретроспекция винаги е от полза. Пък и думите "откривам" и "преоткривам" са ми любими, както става видно от крайно нестройния текст по-горе.

Етикети:

неделя, март 16, 2008

В какво се превръщат мечтите

Мислех, че няма да пиша тук в следващите поне 3-4 дни, ама на... Не се превръщам в емо, категорично не, обаче Робин Уилямс има странната способност да ми скача върху сърцето с абсолютно всеки свой филм. Съвсем непонятно ми е как го прави, обаче го прави с невероятен успех.
Снощи гледах "В какво се превръщат мечтите" ("What Dreams May Come")

Вероятно е излишно да казвам, че плаках през първата половина, през голяма част от втората половина и половин час след края на филма - поради 3 различни причини. И вероятно това ви изглежда като емо-вщина. Не ми пука, честно казано.
Обаче филмът е много катартичен - най-добрият, който съм гледала в този смисъл. Показва ми докъде съм стигнала, т.е. показва ми докъде все още очевидно не съм стигнала, колкото и да твърдя обратното. А и дава надежда, че не всичко е безсмислено и изходът може да бъде различен - нали знаете за думите на Блез Паскал ("Бог или съществува, или не. Аз мога да вярвам или не. Губя единствено в случая, че той наистина съществува, а аз отричам това")... т.е. искам да вярвам, за да има смисъл и искам онова място, което изглежда така прекрасно във филма, да съществува, пък макар и в друг вид. Нелепо ли ви се струва? Възможно е. Обаче това е моят избор.
Back to the movie... Филмът е толкова красиво направен ("Оскар"-ите не са случайни!), че всякакви анимации, sci-fi и други ленти с претенции за ефекти, могат да се скрият и да не се показват повече. Но това е най-малкото. Филмът е a must see, защото наистина дава надежда - а кой би оспорил необходимостта от нея? С една дума, най-подходящото определение за него е филм-терапия.
Сънувах, че съм му нарисувала един подобен рай. Да, сънят несъмнено се е появил под влияние на филма. Така ще кажат всички рационални твари, които не могат да се съгласят с Блез Паскал. Аз обаче мисля, че сънищата явно наистина отразяват нашите желания, защото само аз си знам колко отчаяно силно бих искала той да бъде на мястото, което също толкова отчаяно исках да му създам.
И се мразя, задето си позволявам да напиша нещо толкова лично. Неподозирано много.

Етикети:

събота, март 15, 2008

За Малката черна блуза и Асен Спиридонов

Предупреждавам. Това ще бъде дълго.
Сещате ли се за тази песен на Брайън Адамс? Е, днес с дружни усилия се случи една нова версия, която бих нарекла Let's Make a Day to Remember. Особено в частта "let's do something amazing", поне що се отнася до емоции, които никак, ама никак не липсваха.
Когато те измъкнат от уютния дом, който споделяш с любимия си певец, макар и виртуално, се чувстваш някакси ограбен. Но когато инициаторът е толкова скъпо същество, каквото за мен е agent Pete, се измъкваш почти скоростно от пижамата и, за да не караш Pete да чака излишно, зарязваш леглото във вид, който предполага бурни креватни изпълнения, случили се на него преди съвсем, съвсем мъничко (уви, такива не се бяха случвали всъщност), със захвърлени върху него пуловер и 2 книги, със сокоизстисквачка, която плаче за почистване и изобщо, оставяш дома си в състояние, което би хвърлило в потрес всяка проектосвекърва (за тяхно успокоение мога само да кажа: по принцип не правя така, честно).
Мотането за дрехи по магазините ще го спестя, защото си беше наложително. След като обиколихме около стотина (така де, може да разделите числото на десет, но на мен ми се видяха като поне сто), най-сетне намерихме черно боди, което ще играе главната роля на Черна блуза на фестивала по народни танци на 22.03. Не, аз няма да танцувам (и не, аз не мога да танцувам, пък народни танци - хич), обаче Петя и Цвета бяха закъсали за черни блузи, така че нямаше начин, трябваше да се подбиват петички...
Ей, Богу, не съм предполагала, че е толкова невъзможно трудно да се намери обикновена черна блуза с дълъг ръкав из софийските магазини. Явно модата съвсем се е извратила. От цялото това обикаляне обаче аз успях да си харесам един чуден бял тренч, който иначе никога, ама никога нямаше да видя, установих кои са магазините, в които повече няма да вляза и кои са онези, в които евентуално може да има хубави неща... някога... И, което е най-важното, взех подарък за едно друго безобразно скъпо за мен създание, с което си спестих много нерви и чудене през идната седмица.
***
Ако не сте чували кой е Асен Спиридонов и/или не харесвате биатлон, тук може да спрете с четенето. Емоциите по-долу ще ви останат непонятни. И ви предупредих, че е дълго.
***
Импровизирана среща на Ели, Теодор и Боян в "Happy" на "Раковска" с цел гледане на преследванията от последния кръг за СК по биатлон. Уточняваме, че Ели е фен на Рико Грос, Теди - на Томаш Сикора, а Боян - на Мартина Глагов. Били сме си среща в 13.50, защото стартовете започват в 14.00.
13.45. Ели е там. Сама.
13.50. Ели все още е там и все още е сама.
13.55. Идва Боян. Познаваме се веднага, въпреки че сме се виждали само на снимка. Търсим маса. Няма маса. Гонят ни учтиво.
Излизаме навън, чакаме Теди. Теди го няма. Състезанието започва, но ние продължаваме да се чудим какво да правим, тъй като на екраните в Хепи се мотае мацка по бански и изглежда, че Евроспорт днес там няма да видим. Ясно ми е, че като се зазяпват по мацката, хората няма да гледат какво ядат, ама ми се струва малко нечестно като концепция.
Теди продължава да липсва. Минава ми през ума да гледаме стартовете у нас, но се сещам за състоянието на моя иначе-толкова-симпатичен дом и ме обзема тих ужас. Няма да го бъде.
14.05. Ура! Има маса. Ще се яде (и двамата с Боян умираме от глад). Правим нещастни опити да издействаме да ни пуснат "Евроспорт". Чарът на Боян минава пред една сервитьорка и се уреждаме с възможност да гледаме състезанията. Междувременно се появявява Теди.
Тук е моментът да уточня, че в периода 13.55-14.05 Боян упорито ме убеждава да ходим да гледаме състезанията в студио "Доли", т.е. все едно в самия "Евроспорт" (България). Режа го с идеята, че е луд.
И някъде към третата стрелба в мъжкото преследване...
Боян: - Айде да ходим да се запознаем с Асен (Спиридонов - коментаторът, който преди това ни е поздравил в ефир).
Ели: - Ти си луд.
Теди: - Хи-хи-хи.
Боян: - Чакай само да видя къде е студио "Доли", всъщност. (уф, тия нови технологии - носи си Интернета в джоба. Ай, не, намира се на walking distance от "Хепи" - такаааа, сега вече го загазих).
Теди: - Ааааа, ама Сикора ще спечелииии, победата му направо е нарисувана, искам да я гледам (ах, Теди, кога за последно ти казах, че те обичам?)
Междувременно обаче Сикора прави 2 грешки на третата стрелба и губи всички шансове. Нямам спомен как платихме сметката (колко пари оставихме всъщност) и как се озовахме залетяни на улицата, устройвайки си състезание по стрийт биатлон на сухо. Че и коментирахме по пътя...
Боян: - И, Моли Глагов повежда, следвана от Рико Грос и Томаш Сикора, който изостава по време на първата обиколка.
Ели: - Грос предпочита да остане в средата на колоната, защото това му осигурява видимост към задника на Глагов.
Боян: - Ето че водачите настигат с една обиколка изостанала гренландска състезателка (в ролята - баба с пазарски торби)...
Ели: - Време за първа стрелба (на светофара на Военния клуб) - 5-те мишени се изправят застрашително пред състезателите (в ролята на мишени - петима рокери от другата страна на улицата)... Грос пресича първи контролата...
И така, на спринт и заливайки се от смях, се завличаме до "Евроспорт" (България). Коментарите продължават, както и смеха, но вече ви досадих доволно с тях. Глагов печели безапелационно, мисля че Грос бе втори, а Сикора изостана, очевидно задавайки си въпроса: "О, Боже, тия са луди! А какво, за Бога, правя аз и защо се оставих да ме завлекат до тук?"
Боян нагло лъже охраната, че носим на Асен автограф от Оле Айнар Бьорндален, пазачът обаче се връзва. Даже излиза да си говори с нас, докато чакаме предаването да приключи и Асен Спиридонов да излезе. В този момент и аз започвам да си задавам въпроса, който усетих у Теди. Но какво пък - емоцията си заслужава, пък и отдавна щяхме да се запознаваме, и без това.
Боян почти се втурва след възрастен господин, който излиза от сградата. Спирам го навреме: "Бояней, Асен е значително по-млад и има много повече коса на главата си, гаранция!" Охраната ме подкрепя. Измиляваме му и се обажда на Асен, който ни кани да се качим в студиото, защото има още работа.
Че не ни очакваше, не ни очакваше. Че се изненада, изненада се - приятно, надявам се. :) Поговорихме за някои неща, които ни интересуваха (т.е. Боян и Теди говореха - явно съвсем ошашавени, предвид онова, което наприказваха, докато аз кротко изучавах ;)). Запознахме се и с Евгени Ставрев - шефът на българската секция на "Евроспорт", разгледахме и миниатюрната коментаторска кабинка, изобщо - мечта за всеки, израснал с програмата на "Евроспорт".
Приключение отвсякъде, няма спор. Продължавам обаче да твърдя, че Боян не е с всичкия си. Но какво пък, макар и да попречихме на закъснелия обяд на Асен, не се и съмнявам, че му беше приятно да получи признание за добрата си работа, пък макар и от пикльовци като нас. Още повече, че сме първите, отишли да го поздравят лично.
Това не ви беше интересно, бас ловя. Но има някои работи, които предпочитам да си напиша черно на бяло със зелено, както се казва, защото с времето спомените избледняват. А сега отивам да си блъскам главата кога и къде всъщност съм се запознала с Асен, защото аз този човек го познавам отнякъде... и много мразя, когато не мога да се сетя за нещо такова.

Етикети: ,

петък, март 14, 2008

С(т)имулатор за чифтосване

Далеч съм от идеята да се гавря с грешката, която направиха в сутрешния блок на bTV вчера – заглавието на пиесата на Джоузеф Скримшоу е „Симулатор за чифтосване” и имах щастието да гледам премиерата на Театър 199, така да се каже, предпремиерно. Стимулаторът идва от това, че текстът, колкото и да е забавен, увлекателен и, изобщо, много entertaining като цяло, те кара и да се замислиш. За брака и семейството, за това какво се иска, за да бъдат двама души заедно – за една нощ или за цял живот… За „лошотията” на момчетата (песента, която ми се върти в главата съвсем тематично), на които им е писнало да заспиват от звука на собствения си глас и да прекарват реалния си живот в чатове за ламартини… За добрите момичета (обаче тази, поне в началото, е още по-най-тематична), които са били наранявани толкова пъти, че са избрали да бъдат майки на 28 котки и да подписват заключителни протоколи в края на своите срещи… За компромисите, за изборите, които хората правят, за последиците… и за плюшените мечоци и техния смисъл. Аз обаче за мечоците ще ви разкажа друг път, когато ще мога да вкарам смисъла им от пиесата в друг, мой контекст. Защото има неща, които трябва да се видят и усетят, за да се разберат - иначе си остават просто плюшени мечоци (или странни хрумки на сцената).
Ако ви кажа повече, ще ви дойде „твърде”. Даже и това май ви е много. Компетентния анализ ще го оставя на „компетентните” пишещи за театър – онези с претенциите. Аз пък претенции нямам – имам чувства, усещания и самосъзнанието на един човек, който присъства днес следобед в ресторант „Блаженство” с всички, произтичащи от това, последствия. И като такъв, мога само да препоръчам спектакъла.
Истината е, че говоря всичко това в едно леко условно if. Искам да вярвам, че интерактивността на спектакъла ще се реализира наистина, а няма да остане само твърдение в афиша. И също така се надявам, че само днес, като привилегирована публика, видяхме всички възможни последици от всички възможни избори, които ние и те трябваше да направим. Дано в следващите представления публиката наистина си „понесе” последствията, за да се почувства наистина ангажирана в съдбата на героите – това ще го проконтролирам след време, защото спектакълът несъмнено трябва да поживее, да подиша, да се изчисти от лапсусите и неудобството. Иска се малко сценичен живот, за да си повярват и тримата, защото днес някои моменти звучаха малко изкуствено – но пък, предвид обстоятелствата в текста и обстоятелствата около тази „репетиция” (смъртта на режисьора Илиян Симеонов, която разстрои Геро дотолкова, че наистина ми се прииска да го гушна), не е неоправдано или нелогично.
Повтарях „те”, „тях”… Те са Герасим Георгиев – Геро, Йоана Буковска и Георги Спасов.
Не ми се иска да говоря за всеки един от тях поотделно, но не мога да отрека, че ми беше приятно да гледам Йоана Буковска наживо. Да, тя е коментирана… и е красива. Ама много, честна мускетарска. И, което е най-важното, не знам дали е добра актриса, но тази роля й подхожда – наистина.
Геро беше интересен избор, но режисьорът Пламен Панев не работи за пръв път с него и бях склонна да му се доверя, още преди спектакълът да е започнал. Така като се замисля, това май е най-важното – очакванията, в повечето случаи, са неизбежни и доверието може само да спаси постановката в очите на зрителя, когато се случи някакъв когнитивен дисонанс между очаквано и видяно. Но това е друга тема, която, надявам се, няма да ми се наложи да подхващам след „Голямото кихотене” на 18-ти.
И Георги Спасов. За много от вас това име е непознато. Онези, които са го чували, пък го свързват неминуемо с кукленото изкуство или гледат на него само като на комедиант. В което няма лошо, разбира се, но на това поприще той просто няма какво повече да доказва – ето защо се радвам, когато реши да се гмурне и в други води и да покаже, че възможностите му не се ограничават само с комедията, където се справя великолепно. Като говорим за сериозни роли, е достатъчно да си спомним неговия Воланд – така де… поне онези от нас, които са го гледали. Моето лично мнение е, че има нужда и от други подобни превъплъщения и днес беше истински празник за мен в това отношение.
За режисурата няма да говоря – така е прочел пиесата Пламен Панев, така я е поставил. Сигурна съм, че има и други възможности, защото текстът наистина дава голяма свобода, ако се отвържеш достатъчно смело. Предвид претенциите за интерактивност на постановката обаче, не мога да се съглася със сценографията – аз лично бих „качила” зрителите на сцената, наистина бих вкарала и публиката в заведението чрез игра с възможностите на залата. Обаче аз не съм сценограф. Както вече казах, аз съм просто чифт живи очи в тъмнината на салона и едно голямо сърце, което, вероятно поради факта, че остарява (или може би расте), е станало много, много впечатлително.
Не, не се вдетинявам. Но с чиста съвест ви казвам, че танцът на Жоро с плюшеното мече (какво ти мече, братче!) е най-умилително-чаровното нещо, което някога съм виждала на сцена… а май и не само. Този, наглед мъничък, детайл ми се отпечата в сърцето неподозирано силно и мисля, че ще остане там дълго след като всеки друг спомен от тази постановка избледнее. Едно от нещата, които те оставят без дъх и ти се иска времето да спре за миг.
Какво да ви кажа… гледайте „Симулатор за чифтосване”, но му оставете мъничко време да се поокърши. И ще бъдете изправени пред трите избора, които Съдбата ви предоставя – аз за себе си май избрах кафенето. Е, не се сблъсках с непознат удивителен човек (аз Бел си я познавам), но пък се „запознах” отблизо с божествена ябълкова торта с орехи и карамел. И, да си призная, прекарах един страхотен ден.

Етикети:

вторник, март 11, 2008

Финландски кавъри (нееее, не е метъл)

Изкушавам се да направя категория "Глупости", за да съм сигурна, че този постинг ще е на мястото си. Опасявам се обаче, че ще се наложи да прехвърля и половината невчесани мисли и среднощни будувания в новата категория, ето защо ще се въздържа от подобни нововъведения.
Принципно, няма сила, която да ме накара да гледам "Шоуто на Канала" (не, дори и заради Вяра Коларова не бих го гледала). Онази вечер обаче просканирах и хванах някакво странно караоке с твърде непознати думички, които неуморно бръмкаха по екрана върху песента на Марая Кери "I Can't Live". Казано накратко, песента бе кръстена "Кенли либу дибу даут ю" (или нещо, близко до това - вярвам, разбирате затрудненията, които срещам при изписването на заглавието).
Че беше глупава, глупава беше. Даже много. Обаче ме подсети за една друга, съвсем сериозна версия на тази песен. На фински. Мда. Бас ловя, че не сте я чували. Е, заповядайте. Поне е по-смислена. А и аз си я харесвам.
И, така и така съм отворила цял постинг за един финландски кавър, нека поне не остава самотен. Предполагали ли сте за съществуването на такава версия на "Dragostea din tei" - песен, която ми покъса и ми покъса нервите едно лято. А баща ми пее фалшиво, ще знаете...
И Boney M обичам... Frederik посегна и на техния "Daddy Cool", макар и не толкова успешно, колкото се справи с "Rasputin". Уви, не мога да ви предложа песента на Tom Jones "Sexbomb" на фински... пак е дело на Frederik и се казва "Seksipommi".
Нищо не е пощадил тоя човек, даже и патешкия танц - сещате се: "Пате може да брои със затворени очи...". Ако не му се радвах толкова много и ако не беше сред най-милите ми спомени от Финландия, направо щях да му се разсърдя.

Етикети:

понеделник, март 10, 2008

Спокойно, момчета

... и момичета.
Не скърбете за мен, ще се върна скоро - още щом компютърът ми бъде реанимиран. Не знам какво му се случи, предстои agent Pete да установи каква е повредата и ш'ъл да го бъде изобщо или не.
Иначе... шантава работа. Първата мартеница тази година ми бе подарена от "Ателие 313", прекарах цяла седмица в Стара Загора и бе слънчево и почти топло.
Чакам премиерите с нетърпение и свиквам отново със студентския живот.
Открих чуден и много, много странен филм на Александър Морфов - "Вълшебна нощ" (с участието на безкрайно чаровния Красимир Недев). И точно тогава компютърът ми даде фира.
С две думи - нищо ново.

Етикети: