Провокирано

И аз, подобно на Мечо Пух, понякога седя и мисля, а понякога просто седя. Настоящият момент е от първите. Не че съм се умислила тежко и мъчително върху смисъла на екзистенцията („Да пием за която, колеги!” – това е лаф на Змията на Мая Бежанска), размишлявах върху Съни Сънински, снобите и добрия вкус.

Повод за това ми дадоха проф. Стойков и няколко девойки, с които ходихме на театър онази вечер. Та те, милите, много го харесаха (не професора, при все, че и той, без съмнение, е готин – а спектакъла - и с право).

Заглавието беше „Шекспир – пълни съчинения” – за пореден и, категорично, не за последен път. И, в отговор на въпроса на Петьо (какво правя с тоя Шекспир), мога само да кажа: „Забавлявам се”. Сис после си каза, че се е разплакала от смях, Акулката искаше „пак”... после разбрах от Бел, която не го е гледала, че Тони (наша бивша колежка, която се премести след първи курс), която също е била на представлението, се е влюбила тотално и почти умряла от смях.

И тук идва въпросът – как, аджеба, всеки, който е гледал „Шекспир”, е останал изключително доволен, а, същевременно, Съни Сънински отнася всички негативи, които критиката може да избълва в целия си снобизъм и претенции. Дори и с колеги съм говорила – и те не могат да го понасят... обида бил за добрия вкус, правел елементарно забавление за масите...

Чакайте малко, бе, хора! Не съм му адвокат, няма и да се превърна в такъв... но на вас не ви ли писна от пудра, дантели и патетични слова, които преливат от сцената в опит за изграждане на високо психологизирани творения, които да са максимално отстранени от елементаризма? Не ви ли омръзна да се играят чувства и състояния (в стил "Бъди влюбен") и актьорите да се обясняват на картоф в любов под светлините на прожекторите? Не ви ли дотегна самоцелното смислово претоварване и търсенето на теле под волове, под които то просто не съществува? Е, аз съм се нагледала на такива „високо художествени прояви за елитна публика”. А единственият посредник между театралния текст и снобизма е елитарността, която, впрочем, ме плаши, защото никой вече не се осмелява да каже „Това не ми харесва” за нещо, което е очевиден боклук. И не го казва не защото няма мнение, а защото се страхува, че ще го обвинят в елементарност – хората ще си кажат, че той просто не е разбрал гениалната идея на режисьора, който, видите ли, е прокарал една тънка, достъпна само за посветените, нишка, осмисляща целия спектакъл. Това пък, от своя страна, развързва ръцете на режисьорите, които използват тази несигурност, за да държат публиката в шах и гордо развяват поредните си безмислени извращения.

Александър Иванов (aka Съни Сънински) не е такъв. Той показва другата страна на режисьорите – прави смешни, достъпни, напълно гледаеми спектакли, на които хората отиват, за да се разтоварят и ги натоварва, само ако те доброволно го позволят. Не им отнема правото да се усмихнат, без да искат да убият жена си с брадва след това. А това днес е ценно. Даже, бих казала, безценно.

* Ако се чудите за ролята на проф. Любомир Стойков, той, всъщност, днес провокира тоя ферман с един цитат на фотографа Хелмут Нютън, който казва: „Ако има нещо, което наистина мразя, това е добрият вкус, защото той поставя ограничения. За мен вкусът е мръсна дума.” Аз не мога да се подпиша под тези думи, най-малкото, защото ги е казал друг. Обаче пък дават повод за размисъл. Добрият вкус не е мръсна дума – но не трябва да бъде и маска, оправдание и средство за шантаж на публиката.