Средата на март...

...ми е анти-в-края-на-ноември. Утре пък стават 19 години от смъртта на Алън Бартън - любимото ми Smokie-момче. ♥

...

На 17ти е починал Андрей Денников. Писала съм неколкократно за него тук - моят гений на нашето време. От една страна, новината ме задави дотолкова, че вече 4 дни се чудя дали, какво и как да напиша. Като си помисля, че вече няма да го видя, и буквално въздухът ми сякаш свършва и ми прималява. Не мога да си представя, че никога няма да видя останалите му спектакли наживо и че магията, която преживях на два пъти през септември 2008 година, ще си остане затворена там и тогава и няма да следва продължение. Никога. От друга страна, вестта за смъртта му сякаш не ме изненада. Знаех за двата му инсулта - не знаех, че има рак, но имах усещането, че е ангел, че не принадлежи на това скапано наше измерение и нямах усещането, че ще се задържи дълго в него. И това бе още първото ми впечатление от него, което после само се затвърди. Уви, оказах се права.

И тъй, Андрей си отиде в деня на 36-я си рожден ден и опроверга Ники Бошев, че гениите умирали на 37 години. Мъничко не му достигна, но геният и талантът му не подлежат на коментар. Той просто БЕШЕ. И е редно да сложа точка, преди да опитам да кажа какво точно е бил, защото думите понякога не стигат и не е редно да се празнослови или да се злоупотребява с тях.

Ще ви кажа обаче как извадих късмет да го гледам два пъти. Беше на Панаира на куклите през 2008 година. Знаех, че ГАЦКТ Образцов ще гостуват с "Малки трагедии" и че спектакълът ще се играе два пъти в рамките на два последователни дни. Точно преди първия спектакъл бях гледала един смъртно ужасен "Одисей" на някакви американци и хич не бях в настроение. Тръгнах към ЦКТ, където щеше да се играе "Малки трагедии", взех си един кроасан, но се оказа, че съм подранила с около 40 минути. То нито да тръгна да се прибирам, и да изляза пак, нито да чакам - нервите ми бяха опънати на макс. Хич не бях в настроение за 2.5 часа спектакъл на руски, а и щяха да го играят и на следващия ден. Да, обаче тъкмо бях решила да си ходя и... заваля. Уж влязох във фоайето на ЦКТ, докато превали, то пък почти стана време за спектакъла, мен междувременно нервите ме бяха о'лабили и си рекох: "Какво пък? Образцов по правило са добри." и реших да остана да го гледам. После говорих несвързано с поне трима души по телефона, на следващия ден заведох още двама приятели да го гледат, а ако майка ми не беше на Ивайловград тогава, щях да я привикам спешно от СтЗ и нея. Странно е какви неща помня.

Сега съм много благодарна за онзи дъжд. Повечето хора никога няма да познаят съвършенството в живота си, а аз го видях - благодарение на дъжда, два пъти. Предполагам стига за един живот, би било наглост да искам повече. Андрей беше... беше!

...

По-горе споменах Ники Бошев. На 19-ти пък се навършиха 4 години, откакто реши да си тръгне. Май за пръв път датата ме блъсна толкова жестоко - просто си давам сметка, че все по-яростно го търся във всеки човек, с когото се срещам. И все по-ясно ми става, че няма да го намеря. Знам обаче, че трябва да съм благодарна, задето присъства в живота ми достатъчно дълго, за да остане като мяра в него във всяко едно отношение. А предвид честотата, с която се сещам за него в ежедневието си, всъщност не си е и тръгвал.

 

Та така... средата на март наистина е особено време. Все годишнини и нито една от тях - приятна.