петък, ноември 16, 2007

Проф. Волф Лепенис в Червената къща

Пропуснах Филип Шнитер заради поет ангажимент, но нямаше начин да пропусна и проф. Волф Лепенис, чието гостуване, по думите на Светла Маринова, е „равносилно на слънчево затъмнение” и който, в книгата си „Трите култури”, не само говори за Франция, Англия и Германия, но проправя път и на социологията като третата „наука” – редом с хуманитарните и природните такива.

Та, поведохме се със скромна част от „колектива” след лекциите по История на социологията към Червената къща (по ирония на съдбата, текстовете, които изучаваме по въпросния предмет, са събрани в сборника „История на социологията” тъкмо от Лепенис. Но за иронията ще стане дума тепърва).

Няма да бъда твърде обстоятелствена, защото едва ли всички, които посещават тази скромна, но уютна моя обител, се вълнуват от идеите, изложени от немския социолог (който, няма лъжа, няма измама, се оказа много харизматичен лектор). Вярвам обаче, че тази лекция можеше да бъде полезна и на колегите-журналисти, дори и вън от контекста на предметите, които води доц. Нейкова, тъй като бе посветена основно на взаимоотношенията между Европа и САЩ, за историческите обстоятелства, бъдещите развития и иронията. Онази здравословна ирония, която е така необходима в политическите отношения между Стария континент и Новия свят; иронията, която въплъщава в себе си комбинацията от надеждата на хората и техния цинизъм; политическата ирония, за която пръв говори Томас Ман и която трябва да бъде възприета в умерени количества като форма на вътрешна политика, защото, погледната като нещо сериозно, тя може да работи за решаването на общи дилеми.

Според проф. Лепенис, политическата ирония е полезна, защото оставя след себе си известна мистерия, като, същевременно, насърчава и опитите за по-добро разбиране на другия. Иронията е своеобразен начин на живот, а според Т.С. Елиът, тя е „добродушен скептицизъм” (свободен превод на Yours Truly).

Интересни бяха примерите, които лекторът даде и източниците, от които е черпил своите доводи. Публиката се влюби в метафората, представяща Европа като „страната на Хамлет” (а по-късно в лекцията – направо като Хамлет, който умува твърде дълго, когато трябва да се действа) и САЩ като Фортинбрас, който действа, често безразсъдно смело, убеден, че правото на силния ще бъде на негова страна за пореден път.

Според Лепенис, житейските философии на Хамлет и Фортинбрас днес трябва да се приближат една към друга – Европа трябва да действа по-категорично, а САЩ – да мислят повече, преди да действат и, веднъж приложили груба сила за решаването на даден въпрос, да изпитат и мъничко вина в резултат на решението си – или, казано с други думи, САЩ никога няма да спрат да бъдат Фортинбрас, докато Европа все още се прави на Хамлет.

Аз си отбелязах като много точна забележката на Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии, че не можеш да бъдеш Фортинбрас на собствена сцена, защото този персонаж, всъщност, се появява едва в края на пиесата. Както казах обаче, въпреки това важно, според мен, уточнение, метафората се хареса и веднага се поде от публиката (виждате колко място й отделих и аз).

В лекцията на проф. Волф Лепенис имаше и още редица акценти, на които си струва да се отдели внимание, но аз ще ги изпиша графично само като пунктове, по които си струва да се помисли или върху които има смисъл да се наблегне, за да се знаят (и припомнят), защото иначе ще изгубя и малката си аудитория:

- "американците" са били разпиляни из Европа много преди да бъде основана тяхната собствена държава и, впоследствие, поставят началото на една нова Европа, освободена от бремето на миналото.
- след 50 години обаче, днешните малцинства в САЩ (латинос и др.) вероятно ще бъдат мнозинство в страната и тогава вече европейците няма да имат основание да говорят за Америка като за „Европа вън от Европа”
- експанзията, целяща да разпространява принципите за програс, свобода; да „изнася цивилизация” всъщност не са американско „откритие”, а водят началото си още от времето на ВФБР (Великата френска буржоазна революция)
- отбелязвам си като NB да прочета есето на Reinhold Niebuhr “The Irony of American History”, което е публикувано през 1952 година и се е превърнало в своеобразно пророчество и в което авторът говори за трите характеристики на човешката история – патосът (към който причислява природните бедствия, поради безмислието да питаш природата „Защо?”), трагедията (каква по-голяма трагедия от опитите на човечеството да сеят мир чрез атомни бомби?) и иронията (в случаите, когато добродетелта се изражда в порок и когато надценяването на собствените възможности издава потискана слабост); още - сравнението на комунизма с исляма – методите, с които западният свят тогава (1952 г.) се изправя срещу комунизма, според Niebuhr, напомнят онези, присъщи на кръстоносците някога. Но! Следва и уточнението, че не бива да се спекулира с подобни аналози и, като правило, трябва да избягваме твърде близките паралели.

Със сигурност пропускам и още важни моменти, но впечатленията ми са твърде пресни, а и обемът вече ме тревожи. Вярвам, обаче, че най-съществените пунктове са обобщени – в случай, че някой стигне до края, разбира се.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home