Ден Трети (well... и Четвърти)

Простете за забавянето. И обвинете (предимно) Андрей Денников. След преживяната емоция не можех да пиша за друго, тъй като всичко изглеждаше дребно и незначително, без, всъщност, да бъде такова.
Но ето, че сега, когато ми остана мъничко време за мен самата и което избрах да отдам на една нова за мен музика, която обаче ме грабна от първата песен, реших да подраскам малко и тук.
Обединявам два от дните не поради мързел (точно пък за куклен театър никога не ме е мързяло), а защото не бяха така наситени откъм събития, а и за някои от тях вече съм писала пространно. "Румето и старият лъв" на ямболии ме върна във времената на онзи куклен театър, който помня от дете и който отеква в душите на възрастните, когато се спомене за това изкуство. Много чаровен спектакъл, всичко си имаше - специално отбелязвам музиката - темата на лъва беше гениална, само не мога да се сетя чий е оригиналът на песента.
За юбилейния албум на арх. Иван Цонев мога да кажа само едно - крайно време беше. Книжката е чудесна, но онова, което бе още по-чудесно бе, че Иван Цонев ме прегърна и... даже май ме целуна. А проф. Атанас Илков падна на колене пред него и се разплака. Повече думи са излишни.
Някой ден ще ви разкажа и за "Приказка за попа и неговият слуга Глупан" - спектакълът е музикален, дело на СКТ и, смело мога да кажа, че е хитов, що се отнася до малката публика. Бих искала да кажа, че същото е валидно и за "голямата" публика по отношение на "Голямото кихотене", но, уви, не мисля, че имам резон да го сторя. Ето тук съм писала за спектакъла, по фестивалному обаче имаше някои гафове в осветлението, малки засечки в репликите и малко по-голямо разводняване на заигравките в текста. Но... на фестивал, като на фестивал. Аз продължавам да държа рекорда и да съм гледала спектакъла толкова пъти, колкото са го играли.
...
И тук ще сложа точката за тази вечер, а утре сутрин ще допълня този (потенциален) чаршаф с впечатленията от Ден Четвърти, някои от които вече споделих тук.

Съвършен!

Той е съвършен, казвам ви, съвършен е, СЪВЪРШЕН! Майната й на хронологията, Ден Tрети ще почака. Съвършенството винаги е с приоритет.

Така като го гледате, колко години му давате? Това е 30-годишният Андрей Денников, актьор и режисьор в театър "Образцов", Москва. Ако името на театъра не ви говори нищо, ще се наложи да ми се доверите. Това е висшата класа в кукления театър. Титани са, и днес сбъднах мечтата си да гледам техен спектакъл наживо. Знаех, че ще е добър - не би могъл да не бъде. Но не знаех точно колко добър е Андрей Денников.
Ами не, не е добър - феноменален е. Щях да ви казвам какво може да прави, но май ще е много по-лесно да ви кажа какво не може. Вероятно единственото, което не може, е да бъде скучен, обикновен или да се случи така, че да не успее да събере енергията на залата в себе си. Няма как да стане.
С крехката си възраст и ей това детско личице, излиза момъкът на сцената и ставаш глух и сляп за всичко наоколо. Истината е, че не смеех да мигна, за да не пропусна нещо - просто седях някъде в тъмнината на 2-ри ред, гледах в захлас и мислено (и май гласно) си казвах: "Господи, това не е възможно. Не може да бъде. Той не може да владее всички магии до задъхване на вниманието, не може да предизвика емоциите да излязат извън теб и ти да се опитваш да ги догониш, а те да ти се изплъзват и да ти се смеят, устремени към него." Беше лудост - спектакълът "Малки трагедии" продължи около 2.30 часа, но бих преместила точката с един знак надясно и бих го гледала 23 часа. И след това - още толкова, вероятно. И няма да ми писне.
Това, уважаеми дами и господа, не се вижда у нас всеки ден. По-правилно ще е да кажа, че за седемте години, в които съм изгледала доста над 100 спектакъла, не съм виждала нещо подобно. Перфектна игра, неусетно преминаване от образ в образ (утре ще го гледам пак и ще опитам да преброя точно колко бяха героите му), ама не само да прехвърчи през тях, ами и да ги изгради максимално убедително чрез слово и жестове, изпипани съвършено до най-мъничкия детайл. Те не бяха кукли. Бяха хора в ръцете му - и, ако ви звуча твърде екзалтирано, то е, защото имам всички основания да бъда в подобно състояние. След седем години чакане, го видях. Съвършенството.

Хич няма да ви говоря за прекрасните кукли - не съм се и съмнявала, предвид факта, че става дума за "Образцов". Онова, което ме отнесе окончателно и, съответно, второто нещо, изумило ме у Андрей, бе завършената фигура на един изключително интелигентен творец - не само като актьор, певец (превъзходен контратенор, но покрива много и различни партии и може да се похвали с отлична постановка), но и като режисьор (да не говорим за прекрасната музика, подбрана от него). Почти невъзможно е да направиш нещо толкова стойностно и категорично като режисьор на такава възраст (имайте предвид, че премиерата на спектакъла е през далечната (вече) 2000 година, когато Денников е бил на 22, а с новите кукли представлението се играе от 4 години насам). Но да го изиграеш по подобен начин, означава само едно, и аз го повторих многократно - съвършенство. Идея нямате как се радвам на мислещите актьори - а Денников, няма две мнения, е сред най-мислещите от тях.
Утре спектакълът ще се играе отново - часът е 19.00, мястото - Столичен куклен театър. Може би трябва да предупредя, че говорят изцяло на руски, но това съвсем не пречи да разберете какво имах предвид по-горе. Ако Омир би се въртял в гроба заради днешния "Одисей" на американците, Пушкин несъмнено би се гордял със стореното от Денников на сцената.
И, като казах по-горе "говорят", та се сетих - представлението не е моноспектакъл - в него участва и Максим Мишаев, но, с цялото ми уважение към отличната му игра, никой не може да изтръгне от мен усещането, че станах свидетел на изумителен, потресаващ като времетраене и качество, моноспектакъл.
Какво да ви кажа... поне трима души ме чуха по телефона непосредствено след финала. И тримата ми казаха под някаква форма, че не ми разбират. Е, как се събира толкова всепоглъщаща емоция в 2-3-минутен телефонен разговор?

*снимките са от официалния сайт на Андрей

Day 2

В рамките на час казах на 5 души, че ей сега си лягам. Което е вярно, защото емоциите, които ме заливат от всички страни, са не само фестивални, а се опитвам да се справям с тях по фестивалному, т.е. в движение и това, честно казано, изморява. Обаче пък не мога да легна, без да ви разкажа за вчера - втория ден от програмата на Панаир на куклите тази година.
Само момент да си издиря някой подходящ саундтрак, за да разсея една насъбираща се тъга, породена от нефестивални причини, защото вчерашният ден бе светъл във всяко едно отношение и бих искала и вие да го видите като такъв (ако и да ви направя съпричастни само към театралната светлина).
Стартирахме със спектакъла на ДКТ Кърджали - театър, към който имам сериозен сантимент, свързан със "Съкровището на Силвестър" преди години у дома. Вчера заглавието бе "Малката фея" и установих, че както е казал народът, мечката наистина се жени 3 пъти. Ако "Сънят на Хитър Петър" привлече вниманието ми към Валентин Владимиров, а "Храбрият оловен войник" затвърди впечатлението ми, то драматизацията и режисурата на "Малката фея" окончателно оправда промяната в листа с любими режисьори, който съм си създала с годините. Името на Валентин Владимиров категорично има заслужено място там - той прави не само гледаеми спектакли, той прави спектакли, които наистина те докосват, без да залага на помпозни слова или да бие на чувства (не, не се подвеждайте, "Храбрият оловен войник" бе всичко друго, но не и това, и може би поради тази причина успя да си проправи път с подобна мощ). Струи обич от сцената - от режисьора към текста, от актьорите към публиката, от текста - пак към публиката, която, на свой ред, удавена в толкова любов, неизменно отвръща със същото. В подробности за самия спектакъл няма да се впускам, ще ви кажа само едно - името е Валентин Владимиров. Не го пропускайте - аз не бих.
И, тъкмо когато мислех, че не може да стане по-хубаво, се оказа, че всъщност можело. Съвсем като в оня виц. Влюбена съм. Влюбена съм не в един или двама, а в седмина мъже... и една жена. В трима от тях - особено силно. :) Става дума за Ополски театър на куклата и актьора (Полша) и спектакъла "Drums for dance(s)". Игра се пред Народния театър, но всяка минута, изстудувана там в захлас, си струваше на повече от 100%. Тримата, които спечелиха сърцето от пръв удар по празната кофа, са перкусионистите, които сътвориха уникална музика с помощта на само 3 кофи и невероятен талант. Те "подложиха" на предстоящото представление толкова добре, че прогониха и съмненията, и студа. Фен съм им, какво да ви кажа... Вълшебници. Също като останалите момчета (и единственото момиче), които разказаха историята на сътворението на човека от неговите "части" с помощта на висшата сила, която има правото и способността да вдъхва живот. Куклите (пардон, хората) се срещаха, обичаха се, сменяха маски (а дали вечерта преди това не проведох среднощен разговор за маските, или имам странно deja vu?), създаваха деца, разпадаха се... И всичко това, прдружено от онази ключова дума, белязала целия вчерашен ден - обич. И майсторство, и прекрасна музика, и тотално отдаване на актьорите - ама напълно, казвам ви, без остатък.
След финалът, който дойде сякаш разочароващо рано, реших, че няма да си го простя, ако не отида да нагушкам тези слънца и да им благодаря за удоволствието, което ми доставиха с чудесата, които правят на сцената и с музикалните си инструменти. Те го могат, разбирате ли - могат го! И им го казах, след което продължих с една тирада от хвалебствени слова, които, както видях, ги шашнаха доволно много. Но това не ми попречи, де - трябваше да го кажа.
Сладкишите от Полша обаче направиха и една беля - толкова бях премръзнала, че не успях да се принудя да се отправя към "Сфумато" за спектакъла на холандския театър "Дуда Пайва" - "Утринна звезда". Предвид онова, което чух по-късно, не знам дали да съжалявам.
Но пък изгледах от-до очаквания с огромен интерес нашумял спектакъл "Аз, Душата" на "Фондация за Родопите" и Родопски драматичен театър. Специално отбелязах, че съм го изгледала от-до, защото на някого това може да му се стори като особено постижение. Истината е, че моноспектакълът е замислен изключително добре, но фатално плоският на моменти текст, му пречи също толкова много. То са едни драматични слова, които се редуват с доста не/успешни опити за шеги, то е едно чудо, свят да ти се завие. В цели откъси осъзнаваш, че авторът не е знаел какво иска да напише и накъде ще го отведе случващото се, но е продължил да твори. Разбира се, възможно е да съм в огромна грешка, но си мисля, че по-скоро не съм. Ето какво казват за въпросния текст на сайта на Центъра за изкуства за Родопите: "“Аз, Душата” е комична пиеса за младежи и възрастни, написана на един дъх от Петър Тодоров през 1993 г. след драстични житейски перипетии". Оттук можете да изтеглите текста и да проверите за себе си дали съм права, но ще изтървете особената истеричност, която лъха от сцената. Дори и прекрасно намерената музика ("Стабат матер" на Перголези) е оградена от дует на Миро и Анелия, който отваря и затваря спектакъла, да не говорим и че изведнъж, от нищото, вероятно под влияние на спонсорите, се прокрадва народна мелодия, чието място категорично не е в постановка, която би могла да бъде решена много сполучливо само чрез Перголези, идеален за целта. И, за да не решите, че съм зла, ще ви кажа, че финалът беше разкошно направен, искрено се забавлявах със ставащото на сцената в последните 3-4 минути, както и на поклоните. Огромна заслуга за това има Ханна Шварц, художник на страхотната кукла. Признавам, изучавах я през половината спектакъл. И плясках много - за усилието и желанието.
"Лудостта на деня" на театър "Хеликс" (Гърция) и какафонията, която мимовете сътвориха в началото на спектакъла пред НДК, както и студът, сковаващ съществото ми, особено във времето след 21:00, когато представлението започна, ме отказаха напълно и не го догледах, признавам - затова и не би било етично да коментирам.

А този чаршаф е огромен...

Първи ден на фестивало...

Това горното е лаф на Супер Любо и има продължение, ама няма да ви го кажа, ПЪК!
С известно закъснение поради обективни и субективни причини, да драснем някой и друг ред за видяното в деня на откриването на Панаир на куклите 2008.
Ядосаха ме. Ядосаха ме, бе! За театър "Цвете" иде реч и тяхната история със зелено чудовище (Дино, вече ви споделих за топлите ни отношения с него), 2 големи розово-бели птици и лилава гад, която безуспешно опита да изплаши малки и големи. Да изплаши ли казах? Че той студът не ги изплаши, пък едно лилаво чудовище на кокили ли ще успее? И, говорейки за студа, да споделя и повода за раздразнението си. При уличен спектакъл с обявено начало 14:30 часа и зверски студ навън, е кощунствено да се започва строеж на сцена в 14:40 и спектакълът да отпочва в 15:05-15:10. Да, беше жив, весел, пъстър, много, много забавен, енергичен и ангажиращ и, за щастие, не твърде дълъг. Но чакането дойде в повече, признавам.
Обявеното от 15:30 часа откриване на фестивала обърка генерално движението по "Гурко", най-малкото защото през прозорците на спрелите на светофара коли надничаше безименният плюшен (всъщност, не, не беше плюшен, но аз така го реших) кон и цвилеше, с надеждата да бъде приютен на топло. Може да се каже, че го огря, защото започващият в 16:30 спектакъл привлече отклони интереса на публиката от разкошно красивите актьори, покатерени върху безкрайни кокили, коня, когото най-безскрупулно гоних и зеленото чудовище, което след спектакъла пред Народния театър си хареса ареала около СКТ и се настани досами кръстовището с "Раковски", будейки откровена почуда у шофьори и пешеходци. За протокола - до ПТП не се стигна, което, предвид ситуацията на почти неконтрулируем интерес, си е абсолютно постижение.
Първи в спектакъл "на закрито" излязоха поляците от Познан със спектакъла "Музикалната кутия". Въпреки твърде ограничените познания на публиката в областта на полския език и затрудненото проследяване на сюжета в резултат на това, и въпреки откровено противоречивите мнения, които чух след финала, при това от хора, на които нямам причина да не вярвам, аз знам какво видях. И то бе един изключителен спектакъл с невероятно професионално отношение към детайла. Това, съвсем отговорно го заявявам, е постановката с най-съвършено художествено осветление, която някога съм виждала (не само в кукления театър, говоря за сценичните изкуства по принцип) - а, повярвайте ми, аз съм изключително критична в това отношение. Въпреното осветление, заедно с костюмите, притичали до сцената на СКТ от 20-те години на XX век, създадоха ефекта на ретрокартичките толкова убедително, че аха-аха да реша, че искам да се върна в младостта на прабаба ми. За постоянно.
Брилянтно изпипана хореография, сценичното движение бе отработено до съвършенство, музиката бе много и все прекрасна - така де, за всички, които си падат по суинга, разбира се. Сценографията бе атрактивна, актьорите - отдадени и готови... да, липсваше известен синтез между отделните елементи, и да, почти нищо не рабрахме от историята, но бе толкова майсторски направено и така увлекателно, че съм повече от склонна да им простя дребните пропуски, сред които, реално, има и мои - да съм учила полски, когато живях с Аша, ааа!
Въпреки колебанията ми относно евентуално повторно гледане на спектакъла, реших, че "Моцарт препостеросо" на Нола Рей в Малък градски театър няма да мине без мен и се отправих натам под звуците на суинга, който още властваше над съзнанието ми. Моцарт обаче го изтри с един удар и няколко усмивки.
Моноспектакълът е невероятно трудоемък, изисква чудовищно количество енергия от актрисата и съчетава в себе си пантомима, буфонада, изключително чаровни кукли и, разбира се, прекрасната музика н детето-чудо. Напомни ми на "Шекспир - пълни съчинения" - направен с истинско майсторство, с много хумор и намигване към цялата свръхсериозност на образа, но и с много уважение към гения, който твори още от люлката (буквално) и дъвче перата, за да чеше поникващите зъбки. "Моцарт препостеросо" е вихрен. Това думата. Детството на композитора, екплоатацията му от страна на баща му, годините на първите успехи, отношенията му с жените, алкохола и публиката, ранната му смърт - всичко това, изживяно на сцената от очарователната Нола Рей, която оставя впечатлението за странна смесица между Бени Хил, Роуън Аткинсън и гениалния Моцарт.
Уви, пропуснах огненото шоу - както вече казах, забавянията в програмата са неприятни, а когато часът минава 21:00 и усещаш как лед обвива вътрешните ти органи, решаваш, че колкото и огнено да е шоуто, здравето и благосъстоянието май са по-важни - и, в резултат на това, поемаш дългия път към дома с подвито опашле. Все пак, на другата сутрин ме очакваха ДКТ Кърджали с "Малката фея", а след тях и актьорите от театър "Ополе", Полша, в които се влюбих безмерно от съвсем пръв поглед. Но за това - по-после...

По фестивалному

Ако не сте ставали неотменна част от живота на някой фестивал, трябва да се впусна в уточнения за съвсем прозаичните неща, които следват от участието (пряко или косвено) в него. Времето тече по различен начин и се измерва не в часове по принцип, а в начални часове на спектакли, както и в брой представления дневно. Освен това, никога не знаеш дали е сряда или събота, но знаеш, че днес играят "Drums for dance(s)", следователно е денят между "Моцарт препостеросо" и "Голямото кихотене" - т.е. избираш си по един спектакъл, който е водещ за теб за съответния ден и така подреждаш времевия континуум. Удобно е, а и спестява излишни чуденки за неща, които хич не те и вълнуват (дреме ми дали е сряда или събота! Освен ако не е вторник, разбира се - май казаха, че ще вали... Който разбере това прозаическо отклонение, ще получи подарък, говоря сериозно - време е да се поизпитаме малко).
Потърпевши от фестивалното време са и хранителните навици, но те се променят взависимост от фестивала - на "Пиеро", например, се яде като в казармата - в определен ред и час, а между зъбите ти хрупа пясъкът от неизмития спанак. Тук, на Панаира на куклите, се яде тичешком - забърсваш някакъв кроасан в полета си между СКТ и Малък градски театър и пишеш закуската минала. Разбира се, няма нищо ненормално да се закусва в 16.00, при условие, че обядът ти се пада около 23, нали? Вече се разбрахме за странния ход на времето, надявам се.
Друга особеност е, че сетивата ти се ориентират в една посока. Мислите ти - също. Всичко нефестивално - питанки, забележки, планове - всичко това ще чака. Приоритетите са други. А и когато има 9 събития за по-малко от половин деноношие, времето, дори и разтеглено по фестивалному в една удобна непрекъснатост на случващото се, пак не стига за глупости.
Но така е - на фестивал, като на фестивал. До понеделник тук ще се пише само за това, така че може да спрете да четете още сега.
...
Обаче ако го сторите, никога няма да разберете как се казва зеленото чудовище, което целунах (ъъъ... неколкократно), лилавото чудовище, което ме гони, плюшеният кон, когото пък аз гоних, за да го плесна по задника и който се обърна с идеята да ме сръфа, но аз го умилостивих, потърквайки буза в неговата... живото дърво, което ми поднесе цвете и 3-метровите и ужасно красиви момче и момиче, качени на кокили за радост и почуда на случайните минувачи. Като казах всичко това на Ангел, той предложи да спра с халюциногените. Като го казах на Николай, той само ме предупреди за възможните странични ефекти от целуването на зелени чудовища. Сигурна бях, че ще ме разбере!
...
Та така... карам на лоша храна и добро настроение, а селекцията, която ме тревожеше отначало, вече надминава и най-смелите ми очаквания - спектаклите са невероятни. Сега обаче ви оставям, защото трябва да се размразя достатъчно добре, преди да отлетя пак навън - студено е, много е студено и, уви, дори моят герой, който вчера спря дъжда заради мен, днес не можа да направи нищо по въпроса със студа, уви.

Премиера у дома - задължителна!

Съдейки по уебкаунтъра, този блог го четат малко хора. Още по-малко от четящите ме познават лично или достатъчно добре. И на още по-малко от тях им пука. Стеснявайки кръга по подобен начин, май остава само майка ми, а на нея няма нужда да обяснявам какво е кукленият театър за мен.
На другите - няма смисъл. Трудно и невъзможно, понеже те такъви луди нема.
Обожавам обаче спектакли с история, а днешната втора премиера на "Храбрият оловен войник" на ДКТ Стара Загора ме отнесе. Ама ей така, като "Крап" - като стенобитно оръдие, че даже и по-зле. Като героите от анимационните филми, дето летят със задника напред, защото някакво гюле ги е цапнало през корема, нали се сещате?
Та такава беше ситуацията и днес. Няма да разказвам историята на спектакъла извън сцената, защото не съм упълномощена да го правя, а и не мисля, че е редно. Важното е, че въпреки всичко, той се е случил и се е случил по точно този начин. Режисьорът Валентин Владимиров, който има основна заслуга и за "Хитър Петър" в "Ариел", е на път да ми стане любимец - видяното тогава явно не е било никак, ама никак случайно.
Нали знаете колко е тъжен Андерсън? Е, умножете го по много и ще получите приблизителна представа колко опустошителен е спектакълът. Много се надявам, впрочем, да мине към вечерната програма за възрастни, защото не мисля, че е подходящ за детския пояс.
Явно авторът на драматизацията изпитва нужда от фигурата на Разказвача в своите спектакли и много се радвам, че това се превръща в негов почерк на работа, който, вярвате, или не, работи в пълен унисон с онова, което се случва/трябва да се случва по автор. В "Храбрият оловен войник" има онова, което липсваше в "Малкият принц" на Столичен куклен театър - печатът "Вярно с оригинала" като емоция и послание. Затова ви казах да умножите тъгата на Андерсен - чудовищна е. До последно се борих със сълзите и си казвах, че ще е твърде нелепо, ако се разплача и накрая, когато отворих уста да кажа на Ники Тъмното колко прекрасен спектакъл са направили, не можах да кажа нищо, просто си забих главата в осветителния пулт и ревнах. Не като дете, като възрастен плаках и съм благодарна на Ники, че не ме закачи. Впоследствие разбрах, че не съм била единствена - официалната премиера в петък не е оставила много сухи очи, а днес и Цеци гледаше твърде особено на финала. И залата беше тиха, тиха, да не повярва човек. Чак актьорите после се чудиха - не че има за какво.
Нещото, което са направили така брилянтно чаровниците от ДКТ Стара Загора е за хора с големи сърца, но не е за хора със слаби нерви. Не знам дали, при така зададените условия, остава подходяща публика - ако не остава, би било твърде жалко, защото това е най-прекрасната драматизация, която съм виждала от много време насам и си струва да живее максимално дълго.
Странно ми е да говоря за режисурата, за актьорите (Пееепс, запознах се с адашката Ели Стоянова - "Казаха ми в Горна баня, 'фъркам" от "Двубой"!) и за всички символи, които са се настанили така удобно в постановката - много от тях са умишлено търсени, но още повече, подозирам, са случайно намерени. Няма да е честно, нито ще е точно. Простотата на текста, прозаичността на ставащото, липсата на всякаква претенция обаче са съсипващи. Единственият истински сърцераздирателен спектакъл, за който се сещам и който, при това, дори не се опитва да играе на дребно или да ръси общочовешки истини. Просто седиш, гледаш... и плачеш.

Инцидентно

То хубавите неща били ставали бавно... при мен обаче стават инцидентно.
Ей така, например, днес Нед се обади съвсем инцидентно, с новината, че инцидентно си е в Стара Загора и иска да се видим (това, последното, не беше инцидентно, ами си беше съвсем нарочно, смея да се надявам).
Инцидентно заваля, но, за щастие, спря бързо, ако и времето да се скофти окончателно, което пък ми даде повод за известни прояви на мръсноезичие, свързани с плановете ми за идните две седмици. Но това са бели кахъри, предвид факта, че инцидентно се озовах на импровизиран концерт (бил част от някакъв фестивал - убийте ме, не знам какъв) на няколко банди на разкопките зад Операта, сред които банди бяха и Perfect Strangers. Въпреки поривите на вятъра, гевезелъците на дъжда и разните му други климатични "екстри", си изкарахме много яко, барабар с още към стотина маймуни, инцидентно дочули за предстоящото културно мероприятие.
Все така инцидентно се видях и с Цеци, запознах се и със сина й (за когото бях проекто-булка в един период от много минало време), даже поговорихме и с Боркото (Тасков - вокалът на Perfect Strangers), с когото все се засичаме при странни обстоятелства и който, заклевам се, е ама и харизматичното копеле - честно. Не само защото съчетава любимите ми музики по уникален начин, но и защото с него разговорът може да е супер лежерен и да си хвърчи, а не да се налага да го тикате в някаква нарочна посока. Пич, бе. И Кокото видях - хем не сме се виждали от повече от година, хем си продължихме лафа, откъдето приключихме последния път. Вече съм спокойна, че е жив, дори ако не го видя още година.
Много инцидентно се озовахме и в Eagles, където си беше тъпо отвсякъде, но пък безкрайно инцидентно (учудвате ли се?), налетях на двойник на Стоян и просто... видях как е изглеждал преди 15 години, когато не съм и подозирала за съществуването му и за всички инцидентни неща, които са щели да ни се случат по-късно.
Все така инцидентно после пак налетяхме на Борко, но се смилихме над него и го пуснахме да си изпие заветната бира, заработена с усилие/усърдие/плам и разни пироефекти на сцената, с уговорката, че ще сквернослови по адрес на общ познат и вместо мен. Така де...
Well, как да не обичаш инцидентните преживявания, импровизирани до степен, изненадваща и теб самия? А Perfect Strangers са много яки, не ви лъжа - и вече имат издаден албум, казва се Soul и от това, което чух тази вечер, всяка песен в него ще си заслужава. Заралии ги знаят, името е кодово и отваря много врати в региона - въпреки че ги видях изписани на един афиш за предстоящо събитие като Perfect Strandjers, всеки знае за кого иде реч.

Дестинация Трявна

Да ме пита човек защо слушам една от най-депресиращите песни в личната ми биография. Т.е. освен поради факта, че съм безнадеждна глупачка и именно поради безнадеждността на въпросното състояние, не си и струва да го коментирам. Ама аз просто така, да ви потопя в атмосферата...
Тоя месец май ми е писано да живея от другата страна на Балкана, какво да се прави. Няма лошо, Трявна е разкошен град - препоръчвам го за фамилни/ романтични/ мозъкоизчистващи/ депресивни/ депресиращи/ приятни преживявания. Предполагам, става за всички тях - в различни сезони и с различна компания. Аз заложих на характеристики 1,3 и 6 - направо комбинация 3 в 1. Даже осигурих и захарно петле на приятел и почти се скарах с продавач на бяло сладко. Обаче той беше обидчив, аз нямам вина, ПЪК!
Някакси не ми се иска да качвам снимки, защото атмосферата винаги се губи и само се ядосвам - затова пак ще трябва да ми се доверите, че е било разкошно и нищо, по-малко от това. Просто приказка (дори ако не броя котарака, който изяде почти цяло кебапче и заспа прав, а после отмърка и в ръцете ми; 15-месечната адашка и близначката й Рая - и двете с бойни рани, получени по различен начин; 4-годишното ужасно устато варненче, което компетентно ми обясни, че има цяла "тулетка" с гердани, "защото много слушала и пораснала, и имала рожден ден, и имала 2 торти, едната с принцеса, а другата с приказката "Снежанка", а утре си отива във Варна, и ще е облечена с рокличка и с белите обувки и с чорапки с Уинки. А, да - и обича да ходи на куклен театър).

А, куклен театър ли споменах? Днес пропуснах премиерата на "Храбрия оловен войник" в ДКТ Стара Загора, ще наваксам в неделя. Имах по-важна работа. В Трявна наистина беше приказно хубаво - дори мисля, че разреших казуса, който ме тормози още от "Майстори" насам - да, определено бих си "паднала" по по-възрастния майстор, след като доста дълго и напоително съзерцавах слънцата и на двата тавана в Даскаловата къща. Но това, предполагам, не изненадва никого. Пък и дали тогава наистина са гледали слънцата?

Щуротии

Тези дни разправях на двама души, че най-големите щуротии в живота си съм ги вършила заради 1/Опера, 2/Мъже и 3/Идеали - в този ред. Пропуснах обаче кукления театър и се усетих едва когато онзи ден установих, че Румен ще играе "Госпожа Фантазьорка" на фестивала в Пловдив и вчера, въпреки пневмонията (мда, настинката се оказа пневмония), се понесох на поредното пътешествие, за да гоня планина, която рядко избира да отиде при Мохамед доброволно.
Видях Даро и Таня и онова, което наистина ме зарадва, бе, че не се изненадаха да ме видят - сякаш присъствието ми на фестивала е най-естественото нещо на света, все едно съм си у дома на "Пиеро", само дето съм в Пловдив и кашлям. :) Сдобих се и с поредната книжка - "Красотата на грозната кукла" и, честно да ви кажа, имам чувството, че чета повече, отколкото четат онези, които трябва да го правят (да се разбира като "студентите в НАТФИЗ").
Но да се върнем към "Госпожа Фантазьорка". Разчитах, че ще се играе на "Панаира на куклите" в София, обаче разни фактори са осуетили представянето му. Ето защо ДКТ Пловдив ми спести ходене до Видин (thank God for that) и съм им много благодарна (изобщо, интересна селекция, признавам).
Спектакълът започва и... както започва, така и завършва. Изобщо не си усетил кога са изминали 50 минути и в края аплодираш малко объркано, понеже не, не може това да е било всичко. Все си очаквал да се случи още нещо, може би нещо малко по-интересно; нещо, което да "спои" целия текст и да му даде смисъл, който да надхвърли делничността на думите. А може би очакванията ми са били прекалено големи, просто ми се стори, че нещо в текста на Мария Станкова не се е случило по начина, по който тя е искала. Стори ми се и че Румен Гаванозов духом не бе на сцената. Не знам дали заради самата госпожа Фантазьорка или не, но целият спектакъл изглеждаше тежък, тромав и, въпреки тези етикети, които налепих с такава лекота, 50-те минути просто отхвърчаха. Странно, а?
Разбира се, имаше и отлични моменти - такива, които ми напомниха не какво, а по-скоро кого гледам. Сцената със саксофона, например. И ред други, които няма да изброявам. Цялостното ми впечатление обаче е, че имаше нещо недовършено в текста, липсваше спойка и иначе прекрасната идея с много потенциал (пак напомням кой играе и какви чудеса е правил с герои като Старчето и Максимилиан, които носят сходна емоция, ако и да нямат нищо общо като житейска история) не е намерила 100-процентова текстова и, следователно, сценична реализация.
Няма да ви кажа за какво иде реч - тц. Ще го гледам още веднъж, категорично, преди да мога да говоря с усещането за сигурност в разбирането, което ми даде "Голямото кихотене", да речем. Само ще ви подшушна, че официалната анотация се плъзга по повърхността и, честно казано, хич не й вярвам.
На 16-ти заминавам за "Панаира на куклите", ще пиша много оттам. При това - не само тук, хахаха...