Рождени дни, "Барон Мюнхаузен" и една загадка

Ей това се очертава да е дълго, така че ако ще се отказваш, сега му е времето.

(Не мога да подмина факта, че по Радио 1 върви едно от любимите ми парчета - Money For Nothing на Dire Straits - ако трябва да сме честни, предпочитам повече Walk of Life, така че вероятно ще се самопоздравя с нея след малко)

Голям празник тия дни, голямо нещо. Ей, вчера рожден ден имаше едно друго остаряващо и много любимо мое създание. Петя! Не бях се забавлявала така на "купон" (слагам го в кавички, щото думата ми навява социалистически асоциации и хич не ме кефи) от много, стряскащо много, време. Шоуто стана, запознах се с нови хора (впрочем, беше ми интересно да се запозная с две момчета, набор '85. Някакси нямам реална представа за наборите си, защото виждам такива твърде рядко - че то дори и колегите в университета си виждам от дъжд на вятър, при това - не по моя вина. Пораснали изглеждат... дали и аз изглеждам така?).

Днес пък са рожденици двама бивши съученици - Златен и Танко. И на двамата ми се ще да пожелая всички ония прекрасни неща, за които те мечтаят, а аз дори и не подозирам, да им се сбъднат (за Танко само ще добавя да внимава в Х'Америката, че сме го изгубили много здраво от поглед (респ. от контрол) и хич и не го знаем какви ги върши там (хубавото е, че още не е влязъл в новините, разбира се). Пък за Златьо - повече театри, духовна храна и всякакви други прекрасноти.

Много дни рождени, че и още се задават... да са ми живи и здрави всичките рожденици и за да не го обърна на Именника на българските ханове и царе, се подпирам на юмруче и се чудя за какво още щях да ви редя. Ааааааааа, да, разбира се! Театър? Почти.

От ден-два съм се отдала на едно забравено удоволствие до степен, която застрашава принципната ми отдаденост на икономическата социология. Филми. Ами да. Обаче български и стари (от новите харесвам само "Рапсодия в бяло" (оценка 10/10), "Опашката на дявола" (7/10, но заради Крикор Азарян и Мариус бих дала и 8.5), "Суфле д'аморе" - с цялата му наивна невинност, обаче пък и с трогателна, макар и леко патетична, история (6/7-10, без финала бих дала и 8), а също и "Клиника на третия етаж" (оценката ми варира все около 8, но на епизода с Малин Кръстев ("Крадецът") давам десятка, без уговорки). Та, като изключим тия филми, новото ни кино нещо хич не ме радва... Да, знам - "Писмо до Америка", "Откраднати очи", "Бунтът на L", "Пазачът на мъртвите"... добре де, ама като не са мойта бира, да ги пия ли? "Рапсодия в бяло" е филмът, който трябва да се гледа и толкоз. След това може и да не се снима нищо друго.

А за онези, които са стигнали дотук, ще дам една загадка, която пуснах и в Скайп, но никой не ще да ми отговори (или пък не може...) - от кой (безкрайно известен) български филм е цитатът от песен: "За нас морето е море - със своя мъдрост и медузи..."? Филмът е стар, година - не казвам, пазя я като жокер. Надявам се да не ви трябва, много ми е иска някой да познае заглавието от раз :) Наградата, уви, се състои само във виртуално почесване зад ушичките.

Та такива неща напоследък. Ще ми се да ви разкажа и за "Барон Мюнхаузен", обаче ми е едно такова... тегаво. Трябва да има някакъв начин да се получава т.нар. фийдбек от публиката - обратна връзка, за да се знае дали един спектакъл е успешен. Не може (и не трябва) да се разчита само на пълна зала и награди от фестивали. И, всъщност, обратната връзка се получава - реакцията на децата в залата е най-доброто мерило. А те днес бяха много (ей,Богу, нямаше места, честно - така се зарадвах!) - повече, отколкото ще бъдат зрителите довечера в същата тая зала, например, но това е друга тема. И от един момент нататък се разшвъкаха бясно, разплакаха, заразхождаха и, изобщо, правеха всичко друго, освен да гледат.

Спектакълът е дълъг - много дълъг. И то не толкова като времетраене - да надвишава "Храбрият шивач" с 5-10 минути - а като темпо. Енергията се вдига, пропада, губи се, послед пак се вдига, появяват се едни персонажи, особено в началото, които са много красиви като изработка кукли и... дотам. Изчезват също така внезапно и увисват някъде в текста. Спойката между отделните небивали истории почти отсъства и у зрителя остава усещането за "нащърбеност", ако щете, при все, че самите истории са прекрасно разказани, картинни.... Актьорите са от най-висока класа, в това спор няма; декорът е от любимите ми, но няма да се впускам в описания, които, така или иначе, няма да ми се получат... Куклите, както вече отбелязах, са красиви, ефектни; Буцефал е измислен гениално - с него се забавляват и малките, и големите деца в залата - всичко е сякаш прекрасно, но... тъкмо когато трябва да дойде финалът, развръзката, "най-интересното", или както там бихте го нарекли, децата не го чуват, просто защото вече им е "саклетно" (ей, че готина дума е това), не ги свърта на едно място и просто не им се гледа повече.

Гледам "Барон Мюнхаузен" за втори път - първият път беше точно след като се върнах от Финландия и отдадох впечатленията си на странични фактори, затова и не съм споделила нищо за тази постановка досега. Сега обаче виждам, че явно (поне за себе си) не бъркам - има нещо, което липсва в преходите и превръща иначе изключително замисления спектакъл в изпитание за родителите към финала (и това стана много явно днес).

Разчитам, че тотално добрите чувства в изказаните впечатления са били усетени, защото иначе цялото това писане би се обезмислило.

Бягам, махам се, макар че имах още да говоря, ама на... като ме хване логореята, се налага да си въвеждам ограничение откъм символи...