петък, ноември 09, 2007

"Пинокио - забранено за деца"

Никога не съм била всеядно добиче (от малка мразя спанак, например) и обикновено подбирам спектаклите, които ще гледам. Така си бях набелязала „Пинокио – забранено за деца” на ЦКТ още през миналия сезон, но моя колега, дето също ще става режисьор, успя да го гледа преди мен и ми каза: „не става за нищо, нищо няма вътре, не се лъжи”. Пък и в петък вечер все бях на лекции и така и не стигнах до залата на „Гурко”.
Да кажа, че Елена не беше права – ще излъжа. Ако обаче кажа, че е била, ще излъжа много повече.
Ето защо. „Пинокио – забранено за деца” е спектакъл, който, ако има начин, трябва да се гледа от втория път нататък и, по възможност, да се пропусне първата „среща” с него. Единствен по рода си в това отношение. Когато го гледах в залата на ДТ „Гео Милев” в Стара Загора (в рамките на фестивала „Пиеро”) в края на септември, впечатленията ми бяха изключително противоречиви и до днес не можех да реша „Да” или „Не”.
Тази вечер обаче „Не”-тата се бяха оплели някъде из интересната сценография, бяха се скрили тотално и единственото самотно противоречие, което се шляеше безпризорно из главата ми, бе дали всъщност идеята за човека-марионетка и неговия (опит за) бунт не се е изтрила от скречове по всевъзможни сцени, арени и трибуни. Твърде вероятно е отговорът да бъде положителен. Онова, което спасява „Пинокио – забранено за деца” обаче е решението да не се говори за проблема „по принцип”, а да го въплътим в една до болка позната ни история – там, където не сме си и представяли, че той може да съществува: в историята на Пинокио. И веднага следва въпросът: ако аз познавам приказката и в книжката това не го пише, не е ли възможно да съществува и в моя собствен живот, без дори да подозирам.... Като излизах от салона, се заслушах в коментарите на другите. Не говореха за видяното – нито дума. Обаче погледите им шареха по ръцете на околните в неосъзнат опит да видят „конците”. Така идеята сработва.
Но дори и това да не се случи, дори и само да се дивим на декора и „чудесата”, които се случват на сцената (препоръчвам представлението да се гледа от 5-ти ред назад), спектакълът е достатъчно кратък (едва час), за да не досади никому.
И, на последно място (не по значение, а тъкмо заради акцента върху значимостта), „Пинокио – забранено за деца” ТРЯБВА да се гледа заради феноменалната актьорска игра. Точно такъв спектакъл ми липсваше напоследък по куклените сцени и аргументът, предоставен ми в подобно щедро изобилие (:)) от петимата на сцената бе основното „Да”, когато везните още се колебаеха.
Румен Гаванозов (когото по-натам ще наричам Джони, за да не се налага все да изписвам фамилии), Румен Угрински, Станимир Гъмов (пристрастна съм, признавам - градски сме с него, в едни и същи училища сме учили даже), Мая Бежанска и Марий Росен (интересен Пинокио, но може би ще открия още нещо, което си струва да се коментира при следващото гледане - добър е и тук поставям точката засега). Тази комбинация наистина е a must see.
Фитилчо - една от най-прекрасните кукли, които съм виждала (и на която Джони дава живот по онзи негов начин, дето после те кара да се чудиш дали човек може да сподели душата си, дъха си, с парче дърво); Змията (на Мая Бежанска), която се надра като смок и зае иронично позицията на „разбиращите от изкуство” и която е една чудесна и много пъстра хрумка за страничен поглед, разведряване, история в историята и маска за необходимите сценични промени; татко Карло, за когото можех да се закълна, че отново е Джони, но днес, макар пак да не бях много близо до сцената, започнах да мисля, че всъщност Румен У. е онзи, който отива за круши (комплименти, комплименти!).
В обобщение – да, да, да! Много пъти да. Трябва да се види. Но задължително трябва да се види повече от веднъж.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home