Home is anywhere you are

Вижте. Ако не разбирате една подобна любов към група, с която буквално свързваш живота си от най-ранните си спомени (а вероятно и дори преди тях), по-добре не четете нататък.
Когато Smokie са идвали през 2002, аз дори и не съм разбрала - голяма реклама ще да е било. Пък и да бях разбрала, нямаше да отида - през 2005, когато пяха на площада навръх Нова година, аз все още бях сърдита на Майк Крафт, задето е заменил Ал Бартън. Не обичам промените; още повече, че никой няма харизмата и гласа на Алън - а като добавим и трагичната му смърт... хем исках Smokie да продължат, хем ме беше яд на новия им вокалист. Отне ми 11 години да свикна с идеята за него - и когато се наканих да отида на третия им концерт у нас, се оказа, че по това време трябва да бъда във Финландия. :) Шанс.
Концертът в Румъния обаче не стоеше под въпрос. Толкова исках да ги видя, че бях готова и пеша да тръгна (слава Богу, не се наложи, де).
...
20 декември. Тая дата ще я помня винаги.
Обаче ми е трудно да разказвам, защото емоцията наистина беше свръх. И отгоре. Още след първите 2-3 песни се озовах на 3 ред (мястото ми по принцип беше на 13-ти) и толкова, ама толкова много ми се танцуваше... и пееше... и викаше... А темерутите му с темерути си седят по местата и пляскат възпитано. Ужас! Добре, че на предния ред седеше една жена (някъде на възрастта на мама), която очевидно се чувстваше по същия начин. Не знам телепатия ли беше, или да, но се обърна към мен и само като се погледнахме, скочихме и като се почна... Танци, танци... Мик веднага ни видя и ни даде знак да отидем в средата пред сцената - а докато стигнем там, първите редове вече също бяха на крака.
Моя милост, разбира се, бе с тениска с щампована емблемата на групата - и, отново разбира се, бях единствената. :) Майк Крафт като ме видя, си свали очилата и пак ги сложи, примигвайки много невярващо. И оттам насетне се почна същинският купон - пях ли или виках не знам, защото не се чувах. Обаче скачах толкова много, че накрая щях да се пребия. И пищях - ама не за да се правя на интересна, а защото просто трябваше да изпищя, за да не се пръсна от емоция. А мацката, с която станахме да танцуваме, ме прегръщаше почти постоянно и ми джомолеше нещо на румънски - явно много ме хареса. :)
И... и... и... накрая на концерта Мартин ми стисна ръката. :) :) :)
Ето и песните, които изпяха (с обещание, че ще се видим отново догодина). Редът е доста разбъркан и няколко ми се губят, но след преживяванията от онази вечер, е цяло чудо, че помня и толкова:
Something's Been Making Me Blue
Tomorrow (тя е от последния им албум, май още я няма из нета, но е брилянтна - настоящият цитат в "He said, she said" е от нея и ще се позадържи)
Baby It's You
Medley, включващо Mexican Girl, For A Few Dollars More и Needles And Pins
Lay Down In The Arms Of Someone You Love
Don't Play Your Rock'n'Roll To Me
I'll Meet You At Midnight (дали не откачих, м? Ама то да беше само на нея...)
Take Good Care Of My Baby (тая не ми е сред любимите, та имах малко почивка :))
If You Think You Know How To Love Me
Една от коледния им албум
Home Is Anywhere You Are (която беше поздрав за всички фенове и която ми е особено любима, защото чувствата са взаимни - когато чуя тяхна песен, съм "у дома", без значение къде съм и колко шибана е ситуацията към настоящия момент)
And The Night Stood Still
Wild Wild Angels (която преоткрих тази година - преди не я харесвах особено :)
Oh Carol (любимата ми! И тук шоуто беше пълно, защото аз го играех малко в стил Каръл точно пред Майк и той по едно време си забрави текста. Нарочно или не, се получи ужасно забавно, а докато пееше "oh you would have died or you'd just skinned me alive if I said what I wanted to say" се беше навел към мен и ме гледаше право в очите)
Have You Ever Seen The Rain (беше предпоследна, чак се уплаших, че няма да я пеят, а я о-бо-жа-вам - ама какво пищене беше на неяяяяяя... И цялата зала я знаеше почти наизуст)
Livin' Next Door To Alice (цялата зала откачи - излишно е да го казвам, всъщност :) Макар аз да имам и много по-любими, де)

Губят ми се една или две песни, но се радвам, че и толкова успях да възстановя.
И, разберете ме - много исках да разказвам за тоя концерт. Е, не се получава. Просто приемете на доверие думите, че Smokie е любов. И че вече нямам музикални мечти. И че догодина с тях ще се видим отново - не знам къде, но ЩЕ!
Защото няма нищо по-мое от тях. :)

Craciun fericit!

Това би трябвало да значи "Весела Коледа", но тъй като румънският ми стига само до знанието, че любимият ми сериал се казва "Ледже ши ордине - интенти криминали" (мога да го напиша и на румънски, де), може и да бъркам. Факт е обаче, че "Коледа" на тоя толкова странен език наистина е "Крачун". Оставяме питането къде е Малчо и ще ви разправям за Букурещ.
А то има доста за разказване, дори ако изключим концерта, на който, както се досещате, ще отделя специален пост. Мнях-мнях.
Тръгваме ние с Илианка от София в четвъртък през нощта. По принцип трябваше да пътувам с мама, но тя се разболя и се случиха едни екшъни по намиране на спътник, защото "не можеш да тръгнеш сама, не ги знаеш какви са там..." Сещате се.
Та тръгваме ние и моя милост отцепва в блажен сън, още преди да сме излезли от София. И добре, че съм проспала пътя - само усетих, че по едно време спряхме. А ние сме чакали на Бяла около час. Навън - люта зима. Пристигаме в Русе с 2 часа закъснение, до Букурещ закъснението расте още. Виелица, сняг безподобен, в Букурещ задръствания, каквито не можете да си представите. И автобусът ни изплюва на един булевард, по който фучат коли (фучат, защото беше почистен. Ама и за румънското чистене на сняг ще ви разправям...). Няма автогара, няма нищо - ясно е, че ще търсим хостела с такси.
Виждам аз едно свободно приближаващо такова и се хвърлям да го спирам - вътре: о, ужас! Дебел, мазен и много съмнително изглеждащ циганин с естествен гел по косата (обаче прилежно сресана назад) и пърхут, сипещ се по анцуга му. Той знае улицата, но не знае номера. Аз знам улицата, но... също не знам номера. Много сложно стана - особено като почна да ни върти из едни особени квартали и нарочно усилваше музиката, докато говореше по телефона (сякаш пък ние щяхме да разберем нещо).
Аз звъня по телефона на хостела, връзката прекъсва - решавам, че са ми затворили и вече окончателно се вбесявам. Криво-ляво го намираме и с това проблемите ни свършват.
Сега ще ви кажа защо. Хостелът се казва YMCA Universitaria Hostel и го препоръчвам най-горещо на всеки, който има път натам. Още с пристигането ни, домакинът Богдан ни предложи да ни даде най-голямата стая, ако сме склонни да изчакаме около час, докато се освободи и я почистят. Ние си оставихме багажа и той ни даде карта на града, като ни разпита къде искаме да отидем и ни начерта маршрута по нея, предупреждавайки ни за всички "опасности", за които трябва да внимаваме. Направо блокирах от толкова информация. :)
Излизаме, за да вземем билетите за концерта, които ме чакат в офиса на Eventim, който се намира на.... абе, далеч си беше. А ние намръзнахме като за световно. Истината обаче е, че каквото и да разправят за румънците, са страшно отзивчиви хора, наистинаготови да помогнат. И не говоря само за Богдан, който е абсолютен бонбон, ами и за случайните хора, които дори не говореха английски, но си умираха да ни показват пътя по картата.
А в Букурещ е трудно да се ориентираш - уличките са едни малки, криви, сменят си имената. Много, много объркано, наистина. накрая си дадохме сметка, че единствено от хостела до залата сме вървяли в някакво подобие на права линия. :)
Прибираме се в хостела и очаквам да си занесем багажа към стаята и да ни дадат спално бельо. Няма такова нещо - Богдан ни посреща и ни дава единствено ключ. Качвайки се в стаята, установяваме, че багажът ни вече е там, леглата са оправени и в стаята е толкова топло, че спокойно можеш да си стоиш по тениска.
Изобщо, тоя хостел е много славно местенце. Някога е бил детска градина и атмосферата все още е запазена - качила съм много снимки във Фейсбуук, лесно ще разберете какво имам предвид.
Това обаче не е всичко. В деня, когато си тръгвахме, Богдан беше излязъл и жена му е опита безуспешно да ни извика такси. Аз я питах дали ще стигнем до 4, когато тръгва автобусът ни и някакви такива дреболии. Тръгнахме, хванахме си такси и докато чакахме на автогарата (където един дядо държеше под якето си гларус, който го кълвеше настървено), вратата се отвори и влезе... Богдан. Целият зачервен, личеше си, че е бързал, за да не ни изпусне. Аз се шашнах тотално - реших, че сме забравили нещо. Нищо подобно - човекът дошъл (в това адско движение - защото там то наистина е кошмарно) да ни пожелае приятен път и весела Коледа. Е, как да си помисля за друг хостел или дори хотел следващия път, когато в YMCA Universitaria е чисто, топло, евтино и хората са такива!
Че правя реклама - правя. Но тук става дума за нещо повече от печелене на клиенти. Такова отношение се среща много рядко, защото наистина ви говоря за ужасно сърдечни хора, които очевидно обичат това, което правят.
Иначе в Букурещ беше студено (даже с Илианката се будалкахме, че са се родили нови два устойчиви израза:"гостоприемен като Богдан" и "студено като в Букурещ"). Видях се с Рембранд отново (имат 3 негови оригинала в Художествената галерия), Моне, Тинторето, Ван Ейк, Пол Синяк и разни други мои скъпи (буквално) приятели. За пръв път в живота си ядох качамак, научих Илиана да яде шоколад и дори успяхме да се приберем в България навреме, за да се явя на един ужасно важен тест.
А най-забавното беше, че влизайки в таксито на връщане от автогарата, установих, че песента, която върви по радиото в този момент, е "Oh Carol" на Smokie. С Илианката се поздравихме взаимно с нея и знаех, че с теста и всичко останало нещата ще бъдат наред.
Или, с други думи, макар да разбрахме какво им е на чужденците, когато идват у нас, попаднеш ли на правилното място, всичко се подрежда. :) Това е поуката от моята предколедна букурещка приказка.

Please don't tell me how the story ends...

Покрай тия малки и големи радости, които сама си създавам и които съвсем умишлено, нарочно и прочее се стремя да забелязвам, бях позабравила, че животът не е цветя, рози и тук-таме някой неприятен изпит, след който въздъхваш с облекчение и си пускаш плейъра да дъни любима музика на макс, отброявайки дните до събитието.
И точно защото в подобни моменти явно човек се нуждае от шамарче, което да го поосвести малко, си получих моето заслужено такова. Но трябваше ли да бъде за сметка на друг човек? Все едно ме вкараха в 3D филм със сюжет от онези, които са ми твърде любими. Стига да не ги виждам пред себе си в делника; стига да не ги живея аз самата; стига да не ги живеят хора, за които ми пука.
Защото - вие не ме познавате, но да си кажа - аз много, ама страшно много и страшно често рева на филми. За сметка на това, за да се разплача за нещо в реалния живот, драмата трябва да е пълна и, освен това, да става дума за мен самата (егоистче, go figure). Да, ама не.
Майната му на европейското кино, което иначе толкова обичам. Добрите хора не заслужават тъжни развръзки.