Безсънна критика

В едно добре позабравено упражнение по литературен анализ (затрупан от статистически, драматургичен, музикален и душевен такъв), не мога да не отбележа, че моето друго Аз снощи очевидно е вилняло над клавиатурата, натраквайки някакви непонятни за мен неща.
Кратка ретроспекция на сти(сме)хотворните му опити показва много ясно някаква странна психологическа незадоволеност, която то очевидно изпитва. Трябва да се отбележи обаче и подчертаното нежелание за контакт, колкото търсен, толкова и избягван. Неслучайно в повечето опити се говори за потенциална раздяла - нежелана от субекта, който обаче е преследван от фаталистичното усещане за нейната предпопределеност и необходимост.
Впечатление прави и топосът, избран за срещите на лирическата героиня с безименния обект на нейните чувства - сънят. В него всичко е позволено, детабуизирано, но, същевременно, нереално. Интимността на чувството се проявява в крайно интимната форма на диалогизирания монолог (диалогизиран, тъй като, макар другият да няма думата, той присъства в сцената във времето на случването й)...
***
Ахахаха, това упражнение трябва да го правя по-често - не съм предполагала, че е толкова забавно. Другото Аз се опитва да мрънка, защото съм се подигравала с чувствата, които то си въобразява, че има, без да си позволи дори да ги адресира към някого, а аз седя и се будалкам с него... с безкрайно обичлива усмивка, намигайки на наивната му невинност.

Без адрес

Иди си. Искам да си тръгнеш.
Да бягаш далече от мен, а аз да затворя очи.
Не. Лъжа те. Стой и ме гледай в съня ми.
ГалИ ме със поглед и просто мълчи.

Не искам да помня, но няма забрава -
спомени сладки, а толкоз горчат.
Раздялата - вечност, а срещата - кратка-
паралелни вселени... а, казват, един бил светът.

Иди си. Искам да си тръгнеш.
Да бягаш далече от мен, а аз да затворя очи.
Не. Лъжа те. Постой и ме погледай в съня ми,
погали ме със поглед, но сетне върви.

Пред-лека-нощно

Хей, чуй ме - искам да ти кажа нещо.
Млъкни за малко, няма да крещя -
макар че ти си все така далече,
макар че нагло ми се настани в съня.

Оставена да си измислям спомени
за неслучилите ни се чудеса -
чертите ти - така добре запомнени -
приписвам днес на чуждите лица.

Но ти не знаеш - аз винаги съм победител,
макар че може много да боли.
Знам, че за теб не съм била аз никоя...
но някоя ли съм за теб, кажи?

Проза-ично

Ще дойдеш ли тази вечер в съня ми?
Отбий се за малко - само за чаша кафе...
Ще помълчим отново, търсещи спомена,
и сетне ти ще си тръгнеш. Добре.

Ще чакам следващата среща в притихналото кафене на моята фантазия. Знам, че ще дойдеш - ще те измисля. С длето от нежност ще те създам, даже знам на кого ще приличаш.

И само наужким, и само насън
ще се престорим, че тя съществува -
онази могъща, нежна и свята любов;
онази любов, заради която всичко си струва.

Романтико-ръжено

Слушай, в цъфнал'тъ ръж веднага
да земиш ти да съ явиш.
Чи като 'фана 'тъ пупържам,
вярвам, много шъ съ възмутиш.

Ам'чи писна ми, байгън, бе, честно!
Дека си сига?
Да знайш, че мене 'ич ни мий лесно -
ни ям, чи даже и ни спя.

Затуй си фащай дърмите и идвай,
да'н зема аз да дойда окол' теб;
със влака бърз йощ днес пристигай,
пари ти пращам за билет.

Ни ми съ пръй на шушумига -
разсеян, работлив, зает.
Чи Ганчу 'зе да ми намига,
'ма язе гу ни щъ - сърце той няма на пует.

Затуй ти казвам - 'фащай влака,
страната прекоси.
Във цъфнал'та ръж тъ чакам -
ела мъ намери.

(Вдъхновено от Калина)

Кандидат-студентско

Още помня с умиление
как треперех в нетърпение
да науча резултата,
мир да има за родата.

Ала днешната младеж не чака,
флъди форумите, вряка...
Далчев, Йовков, че и Крум -
изпитание за бъдещия правен ум.

"Журналистите" и те роптаят,
почват вече да ругаят.
Искат Стефанов на кол
(други искат да го видят гол...).

Някои тръгнаха към плажа (да не скочат на паважа)
и оставят нощна стража...
Не е Рембранд тоз агент,
а измъчен кандидат-студент.

Жегата не им прощава,
мозъците разтопява -
не сънуват вече мацка гола,
виждат само протокола.

И семейството нещастно
гледа своето отроче бясно -
тез оценки ги влудиха,
Хайд извикаха, а Джекил скриха.

Лудост пълна е това,
осъзнайте се деца.
Ако знаехте какво ви чака,
леле.., ма*ата си трака...

(оригинална дата: 25.07.2007)

... по френски

Баба Пена от Мъглиж
реши -
ще се мести
в Париж.

Унуката Мая там
е художничка май
(не си бе идвала отдавна
по родния край).

Продаде бабето
къща, магаре, козичка
(отдавна бе Пена
самотна вдовичка).

Билета си купи,
съобщи на децата -
потресени бяха:
"Ах, срам за родата!"

"Стига съм чакала
тази Европа
на вратата ми селска
да дойде да тропа -
Айфеловата кула, Нотр дам дьо ПарИ...
изобщо, баби, виж ПарИ и умри."

На "Орли" скоро
я свали самолета,
Пена ченето намести,
вкара в ред силуета.

Мая не бе там -
и как да отиде?
Баба й искаше
физиономията й да види
като отвори врата
и я види отвън
с куфар в ръка,
ах, прекрасен сън!

Спря такси бързо,
адреса му даде,
но щом стигнаха там -
само административни сгради.

"Станала е грешка",
помисли си Пена,"
тая смачкана бележка..."
и извади жи-си-ема.

Преди обаче още да натисне Unblock
(английски не говореше,
но за туй не бе нужен специален урок),
го зърна от раз(сякаш в мъгла) -
с мека филцова шапка,
с вестник "Monde" във ръка.

И с мустачки извити,
с ясни сини очи -
шейсетте попрехвърлил,
но без много да му личи.

Приближи се до нея,
ах! целуна й ръка!
Продума на френски,
Пена хич не разбра.

(Сърцето обаче аха да изхвръкне)

"Бонжур!" - промълви
баба едва
и напълно забрави
да отдръпне ръка.

Той се наведе,
куфара взе
и тръгнаха двама
по Шанз-Елизе.

"Прощавай, Иване,
но тоз френски ерген",
баба си рече,"
е чакал цял живот мен..."

(оригинална дата: 06.09.2007)