четвъртък, ноември 01, 2007

"В лунната стая"

Току що се прибирам – ама можеше ли да пропусна тази премиера, кажете ми! Чист късмет е, че честваме уж народните будители (да се чете – не учим), защото иначе щяхме да бистрим балканските взаимоотношения и речта на Чърчил във Фултън. Вместо това обаче, успях да се насладя, ама наистина да се насладя на един от любимите си текстове, осъществен от един Ударен творчески екип – имената на Петър Пашов, Силва Бъчварова и Пепи Цанков винаги са гаранция за успех на спектакъла и изключително приятно преживяване за зрителите от абсолютно всички възрасти.

Зрители ли казах? О, да, те бяха много – като на премиера. И тук ще направя едно своеобразно прозаическо отклонение. Имам известна представа от отношенията в операта – Русе, Стара Загора, Бургас, София... Работила съм на много места (все в тази сфера) и винаги съм се чудила как е възможно хора, които споделят една съдба, имат една мисия и се борят срещу общи „врагове”, да бъдат толкова подли, притворени и самодостатъчни? Как всеки един от тях е най-добър и единствен и защо, дявол да го вземе, се усмихват на колегите си след всяка премиера и започват да злословят по техен адрес още преди да са завили зад ъгъла?

Вероятно е възможно и в кукления театър нещата да стоят така. Знам за такива изцепки тук и там, но те, за щастие, сякаш са останали изключения, без да се превърнат в общоприета практика (всъщност, дори и да е така, не бих искала да го зная, честно). Оставайки с наивната си (пожелателна) вяра, може би има смисъл да спомена част от познатите лица, които присъстваха на премиерата в ЦКТ, много от които са ВПФ („висши партийни функционери”) – директори на театри (Дарин Петков, ДКТ – Стара Загора, а мисля че мернах и Злати Златев), режисьори (Слави Маленов, Иван Райков), актьори (Венцислава Асенова, Мая Бежанска, Румен У., и др. от ЦКТ, Понко от ДКТ – Пловдив, Митко Тодоров, Станката от ДКТ – Стара Загора, Енчо Данаилов (по-известен като Бате Енчо), театрални критици (по-скоро - критички)... няма смисъл да продължавам поменника :) , пък и не претендирам, че познавам всички. Комсомолът също беше застъпен – „малко НАТФИЗ, но от сърце”.

Та... каквито и да им бяха впечатленията, „впечатлените” бяха достатъчно колегиални и не съскаха нито по адрес на режисьора, нито по адрес на актьорите, които се постараха. Ама много се постараха, честна мускетарска.

И тук, ако забелязвате, идва плавният и майсторски преход към онова, което аз видях на сцената (аааах, леле).

Има точно един български писател, когото обичам повече от Валери Петров и това е Атанас Джавков (оставям на вас да разберете истинското име на кой (известен) драматург е това), но за него (и за пиесите му за възрастни, които остават позорно неизвестни) ще ви говоря някой друг път, защото с всеки ред рискувам да си разбия нервите окончателно.

Затова днес ще ви разкажа само за „В лунната стая” и Валери Петров. Как да не го обичаш този дребничък остарял магьосник, когато той може с едно четиристишие да напълни очите ти със сълзи; да бъде верен точно толкова тук и сега, колкото е бил и преди 20, 30 години, че и отгоре... Да знае толкова много за татковците в Африка, които не пишат писма, за майките, които работят до късно вечерта и за дечицата, които не искат да свирят на пиано в знак на протест срещу всичко онова, което тревожи малките им душички. А най-странното от всичко е как е възможно да познава толкова добре „странните хора”, които се крият в пианото и които никак, ама никак не обичат да бъдат ритани от малки крачета.

Тия „странни хора” са актьорите от ЦКТ – Здравко Димитров, Камен Асенов, Христо Димитров (когото много харесвам и който за пореден път доказа, че има причина за това) и Явор Гигов, който повечето от вас познават като духа на сър Исак Нютон от „Приказки за физиката”. Кой от тях беше по и кой – най, не би могло да се каже. Аз, разбира се, отличих за себе си последните двама , но това по никакъв начин не означава, че другите са се загубили – също като диезите и бемолите, които се появяват тук-там, но които имат неоспоримо значителна роля в строежа на хармонията. Не знам само дали се бяха разпяли изобщо или толкова си могат, обаче определено не бих ги взела да пеят в проекто-мюзикъла, за който мрънкотя отдавна. Както щете, така го разбирайте. Иначе бяха наистина чудесни – готови, убедителни, обичащи (при все, че няма актьор, който да обича толкова много своите герои, колкото ги обича Румен Гаванозов, но това е една твърде дълга тема, за която ще ни трябва една нощ, много шоколад и извикване на спомени от отдавна отминали дни)...

Несъмнено Петър Пашов е успял да надъха своите актьори до степента, в която магията да се получи „без бой” – а той, както вече сме се убедили многократно, това го може. С нетърпение очаквах да видя „В лунната стая”, защото в „Честна мускетарска” ми се стори that he’s losin’ it a bit – че цялата оная привързаност, която изпитва към текста и героите, акумулира повече енергия и над-текст, отколкото сцената може да побере. Това, естествено, са си мои размишления и е съвсем възможно да съм в абсолютна грешка.

Факт е обаче, че „В лунната стая” е реализирана с всички възможни магии (благодарение и на Силва Бъчварова) и абракадабри, заради които толкова обичам кукленото изкуство – не може да не обичаш онези странни кукли, направени от цигулка, виола (или...шпага :), но това отново е друга приказка), пианото, превръщащо се в локомотив; Хитлер, който пие бира и пее тиролски (мммм, дали?) мотиви... малкото Роси (ей, много Роси-та се навъдиха в куклените спектакли напоследък, тц тц тц), което пътува по света, без да напуска стаята, окъпана в лунни лъчи... И не само да ги обичаш, ами и да им вярваш, забравил колко пораснал си всъщност. Ето защо ми се иска да вярвам, че много родители ще изгледат спектакъла с интерес, по-силен и от този на техните отрочета. Защото Валери Петров отново има да им каже нещо.

Етикети:

8 Comments:

Anonymous NeeAnn said...

Борис Априлов?!

02 ноември, 2007 09:41  
Blogger Dixieland said...

Мдам. Браво и... добре дошла на скромния борд на моята фантазия и пъстро-сивото ежедневие.
Яд ме е, толкова ме е яд, че (почти) никой в България не познава творчеството му (аз самата съм се борила със зъби, нокти и библиотеки, за да се добера до нещо, различно от "Чими", "Лиско", "Яйцето" и "Шестте пингвинчета" и не мога да се похваля с особен успех. Защо ли? Ами защото той просто не е издаван в България).
Ето тук: http://forum.skycode.com/topic.asp?whichpage=3&topic_id=59620 (малко по-надолу на страницата) има разказ на приятел на Ахото за него и за последните му дни.
И аз искам да отида в Хавай. Заради него.

02 ноември, 2007 09:53  
Blogger Foxe said...

:) радвам се много на този пост, току що открих блога Ти :)
Борис Априлов ми е много, мноого любим, вече забравих на кого ми напомняше и още по-добре, диалозите в книжките му са уникални :)

ще ми се да имам възможност да гледам постановката за която разказваш :)

one can only hope

02 ноември, 2007 18:18  
Blogger Dixieland said...

Ммм, истината е, че не се сещам Борис Априлов да ми напомня за стила на друг автор, което ме и радва. Той е безподобен.
Интересното е, че като малка гледах някакъв филм, който много ме беше грабнал и до ден днешен си спомням сцени от него, както и музиката. Опитах се да опиша онова, което си спомням от въпросния филм в един форум, 12-13 години по-късно, в търсене на филма, но никой не можа да ми помогне. И един ден, решена да изровя всичко, сътворено от Борис Априлов, което може да се открие, реших да си намеря филма "Петимата от Моби Дик", чийто сценарист е той.
Мда, познахте. Това беше филмът, който търсих толкова време. Обичам такива "съвпадения", защото за пореден път се убеждавам, че всъщност няма нищо случайно, когато става дума за нещо истинско.
Май наистина ще трябва да обобщя всичко, което знам за Атанас Джавков в една публикация. Някой ден.
За онези,които познават и обичат дори и само детските му книжки, ще кажа - адмирации. Посоката е вярна (доколкото изобщо може да има грешна, при условие, че говорим за крайно субективни неща).

02 ноември, 2007 22:01  
Blogger Dixieland said...

http://www.vbox7.com/play:a4c2435c

Поздрав за всички усмихнати (и недотам) хора, отбили се тук (особено пък ако харесват този.... странен... филм) с пожелание за нежна нощ (tender is the night, I know, I know...) и прекрасен утрешен ден.

02 ноември, 2007 22:12  
Anonymous leeann said...

Дикси, не можах да кликна върху заглавието на статията, за да генерирам ринк към нея. Затова си позволих да си "дръпна" цитат и да го постна при мен - ето тук:
http://www.leeneeann.info/blog/?p=876
Благодаря, че нямаш нищо против, макар и да не съм те питала предварително ;)

14 ноември, 2007 10:16  
Blogger Dixieland said...

Х'апсилютно нищо против, мадам.
Дори Ви благодаря покорно. :D
(А това с кликването върху заглавието... бе то... и аз не го мога... :) а уж трябва да познавам параметрите на виртуалното си жилище...)

14 ноември, 2007 21:49  
Blogger Boryana said...

Ели, здравейте!
Казвам се Боряна Живкова и съм драматург на Столичен Куклен Театър. Заинтригувана съм от Вашите текстове, относно нашите постановки. Пиша Ви с конкретно предложение - съвсем скоро Асоциацията на куклените актьори в България ще издаде специализирано списание за куклен театър. Предложих Вашите текстове пред редакционния съвет на списанието и те проявиха интерес към тях. Бихме се радвали,ако се съгласите да напишете статия за нашия първи брой. Надявам се предложението ни да Ви допадне и ще очаквам да се свържете с мен за повече информация.
С пожелание за една наистина вдъхновяваща 2008 година!
Боряна Живкова
Столичен Куклен Театър
ул. "Ген. Гурко"14
02 / 981 71 61

08 януари, 2008 13:20  

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home