"В лунната стая"

Току що се прибирам – ама можеше ли да пропусна тази премиера, кажете ми! Чист късмет е, че честваме уж народните будители (да се чете – не учим), защото иначе щяхме да бистрим балканските взаимоотношения и речта на Чърчил във Фултън. Вместо това обаче, успях да се насладя, ама наистина да се насладя на един от любимите си текстове, осъществен от един Ударен творчески екип – имената на Петър Пашов, Силва Бъчварова и Пепи Цанков винаги са гаранция за успех на спектакъла и изключително приятно преживяване за зрителите от абсолютно всички възрасти.

Зрители ли казах? О, да, те бяха много – като на премиера. И тук ще направя едно своеобразно прозаическо отклонение. Имам известна представа от отношенията в операта – Русе, Стара Загора, Бургас, София... Работила съм на много места (все в тази сфера) и винаги съм се чудила как е възможно хора, които споделят една съдба, имат една мисия и се борят срещу общи „врагове”, да бъдат толкова подли, притворени и самодостатъчни? Как всеки един от тях е най-добър и единствен и защо, дявол да го вземе, се усмихват на колегите си след всяка премиера и започват да злословят по техен адрес още преди да са завили зад ъгъла?

Вероятно е възможно и в кукления театър нещата да стоят така. Знам за такива изцепки тук и там, но те, за щастие, сякаш са останали изключения, без да се превърнат в общоприета практика (всъщност, дори и да е така, не бих искала да го зная, честно). Оставайки с наивната си (пожелателна) вяра, може би има смисъл да спомена част от познатите лица, които присъстваха на премиерата в ЦКТ, много от които са ВПФ („висши партийни функционери”) – директори на театри (Дарин Петков, ДКТ – Стара Загора, а мисля че мернах и Злати Златев), режисьори (Слави Маленов, Иван Райков), актьори (Венцислава Асенова, Мая Бежанска, Румен У., и др. от ЦКТ, Понко от ДКТ – Пловдив, Митко Тодоров, Станката от ДКТ – Стара Загора, Енчо Данаилов (по-известен като Бате Енчо), театрални критици (по-скоро - критички)... няма смисъл да продължавам поменника :) , пък и не претендирам, че познавам всички. Комсомолът също беше застъпен – „малко НАТФИЗ, но от сърце”.

Та... каквито и да им бяха впечатленията, „впечатлените” бяха достатъчно колегиални и не съскаха нито по адрес на режисьора, нито по адрес на актьорите, които се постараха. Ама много се постараха, честна мускетарска.

И тук, ако забелязвате, идва плавният и майсторски преход към онова, което аз видях на сцената (аааах, леле).

Има точно един български писател, когото обичам повече от Валери Петров и това е Атанас Джавков (оставям на вас да разберете истинското име на кой (известен) драматург е това), но за него (и за пиесите му за възрастни, които остават позорно неизвестни) ще ви говоря някой друг път, защото с всеки ред рискувам да си разбия нервите окончателно.

Затова днес ще ви разкажа само за „В лунната стая” и Валери Петров. Как да не го обичаш този дребничък остарял магьосник, когато той може с едно четиристишие да напълни очите ти със сълзи; да бъде верен точно толкова тук и сега, колкото е бил и преди 20, 30 години, че и отгоре... Да знае толкова много за татковците в Африка, които не пишат писма, за майките, които работят до късно вечерта и за дечицата, които не искат да свирят на пиано в знак на протест срещу всичко онова, което тревожи малките им душички. А най-странното от всичко е как е възможно да познава толкова добре „странните хора”, които се крият в пианото и които никак, ама никак не обичат да бъдат ритани от малки крачета.

Тия „странни хора” са актьорите от ЦКТ – Здравко Димитров, Камен Асенов, Христо Димитров (когото много харесвам и който за пореден път доказа, че има причина за това) и Явор Гигов, който повечето от вас познават като духа на сър Исак Нютон от „Приказки за физиката”. Кой от тях беше по и кой – най, не би могло да се каже. Аз, разбира се, отличих за себе си последните двама , но това по никакъв начин не означава, че другите са се загубили – също като диезите и бемолите, които се появяват тук-там, но които имат неоспоримо значителна роля в строежа на хармонията. Не знам само дали се бяха разпяли изобщо или толкова си могат, обаче определено не бих ги взела да пеят в проекто-мюзикъла, за който мрънкотя отдавна. Както щете, така го разбирайте. Иначе бяха наистина чудесни – готови, убедителни, обичащи (при все, че няма актьор, който да обича толкова много своите герои, колкото ги обича Румен Гаванозов, но това е една твърде дълга тема, за която ще ни трябва една нощ, много шоколад и извикване на спомени от отдавна отминали дни)...

Несъмнено Петър Пашов е успял да надъха своите актьори до степента, в която магията да се получи „без бой” – а той, както вече сме се убедили многократно, това го може. С нетърпение очаквах да видя „В лунната стая”, защото в „Честна мускетарска” ми се стори that he’s losin’ it a bit – че цялата оная привързаност, която изпитва към текста и героите, акумулира повече енергия и над-текст, отколкото сцената може да побере. Това, естествено, са си мои размишления и е съвсем възможно да съм в абсолютна грешка.

Факт е обаче, че „В лунната стая” е реализирана с всички възможни магии (благодарение и на Силва Бъчварова) и абракадабри, заради които толкова обичам кукленото изкуство – не може да не обичаш онези странни кукли, направени от цигулка, виола (или...шпага :), но това отново е друга приказка), пианото, превръщащо се в локомотив; Хитлер, който пие бира и пее тиролски (мммм, дали?) мотиви... малкото Роси (ей, много Роси-та се навъдиха в куклените спектакли напоследък, тц тц тц), което пътува по света, без да напуска стаята, окъпана в лунни лъчи... И не само да ги обичаш, ами и да им вярваш, забравил колко пораснал си всъщност. Ето защо ми се иска да вярвам, че много родители ще изгледат спектакъла с интерес, по-силен и от този на техните отрочета. Защото Валери Петров отново има да им каже нещо.