Преди много години

Миналото ме застига. По много линии, по много начини - всъщност, дори по начини, които не бих си и представила тогава.

Не ми се иска тази публикация да бъде за мен, но отсега усещам, че така ще стане. Преди години (леле, наистина станаха толкова!) ви разказвах за Борис Априлов, който - без изобщо да ме познава - е написал един текст, който някога ме отнесе от сцената. Текст, който - честно! - не е сложен за разбиране, дори напротив. Обаче се искат сетива. Хората не го разбраха, спектакълът бе свален от сцена след малко повече от половин сезон, през който аз го бях наизустила от гледане и изтръпвах всеки, всеки път.

Става дума за "Хиляда и вторият". Тогава Борис Априлов бе само име от афиша за мен (признавам го не без известен срам), но невъзможността ми да науча повече за него по онова време, му придаваше още по-особено обаяние и истински притегателен чар. После го свързах с Лиско, а по-късно - и с известен брой творби за възрастни, които обаче така и не успях да намеря (докопах се само до "Деликатно настроение"). Останаха в паметта ми като заглавия.

Но "Хиляда и вторият" бе текст, белязал битието ми по-нататък. Защото това бе първият миг, в който си дадох сметка, че съвършенството е постижимо и е напълно по силите на човека. И никак не преувеличавам. След това "Малки(те) трагедии" на Андрей Денников затвърдиха това мое усещане, но... трябваше да минат години, докато това се случи.

Защо се връщам към тази история? Защото днес, 13 години по-късно (специално проверих, пиесата се е играла през сезон 1998-1999, помня, че падна от сцена през февруари), притежавам не едно, а две копия от текста, който пари в ръцете ми. Толкова сериозна не съм била, усещането е съвсем... физическо. Пари ми.

Две различни версии (по-кратка и по-дълга), които дъщерята на Ахото - художничката Джина Василева, която за мен е чест вече да познавам и лично - ми подари на проведената днес конференция, в чийто фокус бяха Борис Априлов и Станислав Стратиев. Първата ми мисъл бе, че трябва да кажа на Петя, защото тя съпреживя всички емоции, в които горях тогава. На моята си клада. Обаче се уплаших. Ами ако не помни? Прииска ми се да разкажа на баба, защото тя интуитивно знаеше, че този текст е истински важен за мен и ми намери афиши за спектакъла, един от които вися на стената в стаята ми дълги, дълги години. Обаче не мога. Затова пиша тук, след като вече прочетох едната редакция. Удивително... минали са 13 години, а аз още помня интонацията на Ивелин Керанов. И не само.

Ето, виждате ли - казах ви, че това ще се завърти около мен. Но наистина е твърде лично. Лично беше и за много от участниците в конференцията, които представиха доклади за творчеството на Борис Априлов - Джина (момиче! Ако четеш това - да знаеш, че си прекрасна. Ако не го четеш - пак.), Юлиян Жилиев, Светлана Стойчева (много, много ми допадна нейният текст), Петър Стефанов, Росица Чернокожева, Вихрен Чернокожев.

Мнозина разказаха спомените си за Ахото и у всеки от тях прозираше една особена тъга не само за него, а и за всеки един талант, оставил света малко по-тъмен, тъжен и скучен след отпътуването си. Но в думите им се открояваше и споделената от всички ни радост, че има хора, които помнят; хора, които искат да помнят; хора, които искат да разкажат и на други, за да не се забрави.

В крайна сметка, това, че човек е жив, докато са живи онези, които го помнят, не е казано случайно. И намирам, че е много вярно.

А моето минало ме застигна отново в много точен момент. И, заклевам се, никога не ми е хрумвало дори, че някога ще държа в ръцете си това съкровище и ще мога да върна часовника дори и за миг назад. Ама на'... Неведоми са пътищата...

In Memoriam*

Днес цял ден съм като болна - меко казано. Не знам дали помните една публикация, която пуснах седмица преди Коледа - пожелах си коледно чудо, ама не за мен, а за човек, който очевидно отчаяно се нуждаеше от него. Уви, развръзката е в две части и е от тъжна по-тъжна.
Научих за втората част снощи - по толкова нелеп начин, че ако не бе толкова трагично, щеше да си бъде направо смешно. Само дето изобщо не ми е до смях, напротив - цял ден ходя в несвяст, главата ми дрънчи като празна тенекия, не знам на кой свят се намирам и ми иска да се щипя силно, силно, докато се събудя. Или докато въпросният човек се събуди. Обаче нито аз ще открия, че е било лош сън (цяла нощ сънувах, че всъщност не е бил той, но на сутринта получих потвърждението), нито той ще се върне.
Казано накратко, има двама души, които успяха да бръкнат в характера ми и да му понаместят чарковете след пубертета. И двамата са хора, спечелили искреното ми, неподправено, абсолютно възхищение - ерудирани, интересни, очарователни, качествени личности. Личности. Хора със знания и мисия. Хора, които знаят как да предадат тези си знания по начин, който би накарал околните да слушат в захлас, да помнят и да приемат разкошните петъци като подарък, който чакат всяка седмица - да бързат да си легнат в четвъртък, за да дойде по-скоро утрото на следващия ден. Съвсем по детски.
Единият от тях - онзи, който ни изпрати с думите "Благодаря ви за усмивките" - си отиде. Само хората, които го познаваха, могат да осъзнаят мащабите на тази загуба, а аз безкрайно съжалявам, че не можах да помогна коледното му чудо да се случи. И макар да ми се иска да продължа да се щипя, съм убедена в едно - вече е успял да размени няколко думи с Рембранд (коментарът му за тази негова картина още ме боде). :)
А аз ще го помня винаги и ще бъда вечно благодарна, че съм имала честта да го познавам. Уникална личност.

Ироничното в случая е, че снощи публикувах тази песен по повод годишнината от смъртта на Ал Бартън, любимият ми вокалист на Smokie. Кой би могъл да предположи...

"I'm gonna live my life like every day's the last.
Without a simple goodbye - it all goes by so fast...
Now that you're gone - I can't cry hard enough,
No - I can't cry hard enough for you to hear me now.
Gotta open my eyes, and see for the first time
I've let go of you like a child letting go of his kite.

There it goes, up in the sky
There it goes, beyond the clouds
For no reason why - I can't cry hard enough
I can't cry hard enough for you to hear me now.

And I look back in vain, see you standing there
When all that remains is an empty chair...
And now that you're gone,
I can't cry hard enough
No, I can't cry hard enough for you to hear me now..."

Често се шегуваше, че тъй като много от гениите са починали на 37-годишна възраст, той разбрал, че не е гений, щом навършил 38. Е, вероятно това бе единственото нещо, за което не бе прав.

* Умишлено не пиша имена и ще помоля, ако има коментари на хора, които знаят за случилото се, да бъдат възможно най-деликатно формулирани.

Явно не е имало нужда да спестявам името: Светлин Русев успя отново да ме разплаче, защото знае за какъв човек пише... Днес точно си мислех, че Николай Бошев не беше нито от, нито за този свят. Дано почива в мир.

За Малката черна блуза и Асен Спиридонов

Предупреждавам. Това ще бъде дълго.
Сещате ли се за тази песен на Брайън Адамс? Е, днес с дружни усилия се случи една нова версия, която бих нарекла Let's Make a Day to Remember. Особено в частта "let's do something amazing", поне що се отнася до емоции, които никак, ама никак не липсваха.
Когато те измъкнат от уютния дом, който споделяш с любимия си певец, макар и виртуално, се чувстваш някакси ограбен. Но когато инициаторът е толкова скъпо същество, каквото за мен е agent Pete, се измъкваш почти скоростно от пижамата и, за да не караш Pete да чака излишно, зарязваш леглото във вид, който предполага бурни креватни изпълнения, случили се на него преди съвсем, съвсем мъничко (уви, такива не се бяха случвали всъщност), със захвърлени върху него пуловер и 2 книги, със сокоизстисквачка, която плаче за почистване и изобщо, оставяш дома си в състояние, което би хвърлило в потрес всяка проектосвекърва (за тяхно успокоение мога само да кажа: по принцип не правя така, честно).
Мотането за дрехи по магазините ще го спестя, защото си беше наложително. След като обиколихме около стотина (така де, може да разделите числото на десет, но на мен ми се видяха като поне сто), най-сетне намерихме черно боди, което ще играе главната роля на Черна блуза на фестивала по народни танци на 22.03. Не, аз няма да танцувам (и не, аз не мога да танцувам, пък народни танци - хич), обаче Петя и Цвета бяха закъсали за черни блузи, така че нямаше начин, трябваше да се подбиват петички...
Ей, Богу, не съм предполагала, че е толкова невъзможно трудно да се намери обикновена черна блуза с дълъг ръкав из софийските магазини. Явно модата съвсем се е извратила. От цялото това обикаляне обаче аз успях да си харесам един чуден бял тренч, който иначе никога, ама никога нямаше да видя, установих кои са магазините, в които повече няма да вляза и кои са онези, в които евентуално може да има хубави неща... някога... И, което е най-важното, взех подарък за едно друго безобразно скъпо за мен създание, с което си спестих много нерви и чудене през идната седмица.
***
Ако не сте чували кой е Асен Спиридонов и/или не харесвате биатлон, тук може да спрете с четенето. Емоциите по-долу ще ви останат непонятни. И ви предупредих, че е дълго.
***
Импровизирана среща на Ели, Теодор и Боян в "Happy" на "Раковска" с цел гледане на преследванията от последния кръг за СК по биатлон. Уточняваме, че Ели е фен на Рико Грос, Теди - на Томаш Сикора, а Боян - на Мартина Глагов. Били сме си среща в 13.50, защото стартовете започват в 14.00.
13.45. Ели е там. Сама.
13.50. Ели все още е там и все още е сама.
13.55. Идва Боян. Познаваме се веднага, въпреки че сме се виждали само на снимка. Търсим маса. Няма маса. Гонят ни учтиво.
Излизаме навън, чакаме Теди. Теди го няма. Състезанието започва, но ние продължаваме да се чудим какво да правим, тъй като на екраните в Хепи се мотае мацка по бански и изглежда, че Евроспорт днес там няма да видим. Ясно ми е, че като се зазяпват по мацката, хората няма да гледат какво ядат, ама ми се струва малко нечестно като концепция.
Теди продължава да липсва. Минава ми през ума да гледаме стартовете у нас, но се сещам за състоянието на моя иначе-толкова-симпатичен дом и ме обзема тих ужас. Няма да го бъде.
14.05. Ура! Има маса. Ще се яде (и двамата с Боян умираме от глад). Правим нещастни опити да издействаме да ни пуснат "Евроспорт". Чарът на Боян минава пред една сервитьорка и се уреждаме с възможност да гледаме състезанията. Междувременно се появявява Теди.
Тук е моментът да уточня, че в периода 13.55-14.05 Боян упорито ме убеждава да ходим да гледаме състезанията в студио "Доли", т.е. все едно в самия "Евроспорт" (България). Режа го с идеята, че е луд.
И някъде към третата стрелба в мъжкото преследване...
Боян: - Айде да ходим да се запознаем с Асен (Спиридонов - коментаторът, който преди това ни е поздравил в ефир).
Ели: - Ти си луд.
Теди: - Хи-хи-хи.
Боян: - Чакай само да видя къде е студио "Доли", всъщност. (уф, тия нови технологии - носи си Интернета в джоба. Ай, не, намира се на walking distance от "Хепи" - такаааа, сега вече го загазих).
Теди: - Ааааа, ама Сикора ще спечелииии, победата му направо е нарисувана, искам да я гледам (ах, Теди, кога за последно ти казах, че те обичам?)
Междувременно обаче Сикора прави 2 грешки на третата стрелба и губи всички шансове. Нямам спомен как платихме сметката (колко пари оставихме всъщност) и как се озовахме залетяни на улицата, устройвайки си състезание по стрийт биатлон на сухо. Че и коментирахме по пътя...
Боян: - И, Моли Глагов повежда, следвана от Рико Грос и Томаш Сикора, който изостава по време на първата обиколка.
Ели: - Грос предпочита да остане в средата на колоната, защото това му осигурява видимост към задника на Глагов.
Боян: - Ето че водачите настигат с една обиколка изостанала гренландска състезателка (в ролята - баба с пазарски торби)...
Ели: - Време за първа стрелба (на светофара на Военния клуб) - 5-те мишени се изправят застрашително пред състезателите (в ролята на мишени - петима рокери от другата страна на улицата)... Грос пресича първи контролата...
И така, на спринт и заливайки се от смях, се завличаме до "Евроспорт" (България). Коментарите продължават, както и смеха, но вече ви досадих доволно с тях. Глагов печели безапелационно, мисля че Грос бе втори, а Сикора изостана, очевидно задавайки си въпроса: "О, Боже, тия са луди! А какво, за Бога, правя аз и защо се оставих да ме завлекат до тук?"
Боян нагло лъже охраната, че носим на Асен автограф от Оле Айнар Бьорндален, пазачът обаче се връзва. Даже излиза да си говори с нас, докато чакаме предаването да приключи и Асен Спиридонов да излезе. В този момент и аз започвам да си задавам въпроса, който усетих у Теди. Но какво пък - емоцията си заслужава, пък и отдавна щяхме да се запознаваме, и без това.
Боян почти се втурва след възрастен господин, който излиза от сградата. Спирам го навреме: "Бояней, Асен е значително по-млад и има много повече коса на главата си, гаранция!" Охраната ме подкрепя. Измиляваме му и се обажда на Асен, който ни кани да се качим в студиото, защото има още работа.
Че не ни очакваше, не ни очакваше. Че се изненада, изненада се - приятно, надявам се. :) Поговорихме за някои неща, които ни интересуваха (т.е. Боян и Теди говореха - явно съвсем ошашавени, предвид онова, което наприказваха, докато аз кротко изучавах ;)). Запознахме се и с Евгени Ставрев - шефът на българската секция на "Евроспорт", разгледахме и миниатюрната коментаторска кабинка, изобщо - мечта за всеки, израснал с програмата на "Евроспорт".
Приключение отвсякъде, няма спор. Продължавам обаче да твърдя, че Боян не е с всичкия си. Но какво пък, макар и да попречихме на закъснелия обяд на Асен, не се и съмнявам, че му беше приятно да получи признание за добрата си работа, пък макар и от пикльовци като нас. Още повече, че сме първите, отишли да го поздравят лично.
Това не ви беше интересно, бас ловя. Но има някои работи, които предпочитам да си напиша черно на бяло със зелено, както се казва, защото с времето спомените избледняват. А сега отивам да си блъскам главата кога и къде всъщност съм се запознала с Асен, защото аз този човек го познавам отнякъде... и много мразя, когато не мога да се сетя за нещо такова.

Проф. Волф Лепенис в Червената къща

Пропуснах Филип Шнитер заради поет ангажимент, но нямаше начин да пропусна и проф. Волф Лепенис, чието гостуване, по думите на Светла Маринова, е „равносилно на слънчево затъмнение” и който, в книгата си „Трите култури”, не само говори за Франция, Англия и Германия, но проправя път и на социологията като третата „наука” – редом с хуманитарните и природните такива.

Та, поведохме се със скромна част от „колектива” след лекциите по История на социологията към Червената къща (по ирония на съдбата, текстовете, които изучаваме по въпросния предмет, са събрани в сборника „История на социологията” тъкмо от Лепенис. Но за иронията ще стане дума тепърва).

Няма да бъда твърде обстоятелствена, защото едва ли всички, които посещават тази скромна, но уютна моя обител, се вълнуват от идеите, изложени от немския социолог (който, няма лъжа, няма измама, се оказа много харизматичен лектор). Вярвам обаче, че тази лекция можеше да бъде полезна и на колегите-журналисти, дори и вън от контекста на предметите, които води доц. Нейкова, тъй като бе посветена основно на взаимоотношенията между Европа и САЩ, за историческите обстоятелства, бъдещите развития и иронията. Онази здравословна ирония, която е така необходима в политическите отношения между Стария континент и Новия свят; иронията, която въплъщава в себе си комбинацията от надеждата на хората и техния цинизъм; политическата ирония, за която пръв говори Томас Ман и която трябва да бъде възприета в умерени количества като форма на вътрешна политика, защото, погледната като нещо сериозно, тя може да работи за решаването на общи дилеми.

Според проф. Лепенис, политическата ирония е полезна, защото оставя след себе си известна мистерия, като, същевременно, насърчава и опитите за по-добро разбиране на другия. Иронията е своеобразен начин на живот, а според Т.С. Елиът, тя е „добродушен скептицизъм” (свободен превод на Yours Truly).

Интересни бяха примерите, които лекторът даде и източниците, от които е черпил своите доводи. Публиката се влюби в метафората, представяща Европа като „страната на Хамлет” (а по-късно в лекцията – направо като Хамлет, който умува твърде дълго, когато трябва да се действа) и САЩ като Фортинбрас, който действа, често безразсъдно смело, убеден, че правото на силния ще бъде на негова страна за пореден път.

Според Лепенис, житейските философии на Хамлет и Фортинбрас днес трябва да се приближат една към друга – Европа трябва да действа по-категорично, а САЩ – да мислят повече, преди да действат и, веднъж приложили груба сила за решаването на даден въпрос, да изпитат и мъничко вина в резултат на решението си – или, казано с други думи, САЩ никога няма да спрат да бъдат Фортинбрас, докато Европа все още се прави на Хамлет.

Аз си отбелязах като много точна забележката на Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии, че не можеш да бъдеш Фортинбрас на собствена сцена, защото този персонаж, всъщност, се появява едва в края на пиесата. Както казах обаче, въпреки това важно, според мен, уточнение, метафората се хареса и веднага се поде от публиката (виждате колко място й отделих и аз).

В лекцията на проф. Волф Лепенис имаше и още редица акценти, на които си струва да се отдели внимание, но аз ще ги изпиша графично само като пунктове, по които си струва да се помисли или върху които има смисъл да се наблегне, за да се знаят (и припомнят), защото иначе ще изгубя и малката си аудитория:

- "американците" са били разпиляни из Европа много преди да бъде основана тяхната собствена държава и, впоследствие, поставят началото на една нова Европа, освободена от бремето на миналото.

- след 50 години обаче, днешните малцинства в САЩ (латинос и др.) вероятно ще бъдат мнозинство в страната и тогава вече европейците няма да имат основание да говорят за Америка като за „Европа вън от Европа”
- експанзията, целяща да разпространява принципите за програс, свобода; да „изнася цивилизация” всъщност не са американско „откритие”, а водят началото си още от времето на ВФБР (Великата френска буржоазна революция)
- отбелязвам си като NB да прочета есето на Reinhold Niebuhr “The Irony of American History”, което е публикувано през 1952 година и се е превърнало в своеобразно пророчество и в което авторът говори за трите характеристики на човешката история – патосът (към който причислява природните бедствия, поради безмислието да питаш природата „Защо?”), трагедията (каква по-голяма трагедия от опитите на човечеството да сеят мир чрез атомни бомби?) и иронията (в случаите, когато добродетелта се изражда в порок и когато надценяването на собствените възможности издава потискана слабост); още - сравнението на комунизма с исляма – методите, с които западният свят тогава (1952 г.) се изправя срещу комунизма, според Niebuhr, напомнят онези, присъщи на кръстоносците някога. Но! Следва и уточнението, че не бива да се спекулира с подобни аналози и, като правило, трябва да избягваме твърде близките паралели.

Със сигурност пропускам и още важни моменти, но впечатленията ми са твърде пресни, а и обемът вече ме тревожи. Вярвам, обаче, че най-съществените пунктове са обобщени – в случай, че някой стигне до края, разбира се.