Вграждане

С тоя спектакъл се гонихме. Дълго. Дори го препоръчвах на приятели, преди да съм го гледала - защото нямах капка съмнение, че е събитие. Ама събитие от тия, дето ги помниш и след години: не като спектакъл, като театрална форма, а като преживяване. По-скоро като нещо, което си съ-преживял.

Няколко пъти почвах да ви разказвам за него и също толкова пъти се препъвах в думите, защото ми се виждат някак излишни. Веднъж съм ревала като магаре след спектакъл ("Храбрият оловен войник" на ДКТ - Стара Загора), сега беше втория път, когато излизам с насълзени очи от залата, а някой ме стиска ли, стиска за врата.

Първо, да си призная - не съм сред най-големите фенове и познавачи на българския фолклор. Знам, че не е повод за гордост, но като че ли просто така се случи. Все си мисля, че имам време да наваксам.

Две теми обаче са ми любими - змейовото либе и тази за вграждането. Първата, защото винаги съм я намирала за особено романтична (а и от малка сякаш предпочитах "лошите" герои, виждаха ми се по-интересни и много се радвах, когато търпят някакво развитие), а втората - защото ми се струва(ше) варварска. Ама чак немислимо варварска - откъде-накъде пък един човешки живот ще е по-незначителен от някакъв градеж?

Така разсъждавах някога. После си дадох сметка, че градежът не е важен - важно е съзидателното начало; важно е творчеството; важно е да оставиш нещо след себе си; важно е да опиташ да достигнеш Бог, макар обикновено цената за подобна дързост да е твърде висока.

Там е и акцентът на спектакъла на ДКТ - Пловдив и много се радвам, че самото вграждане е максимално деромантизирано, или поне така ми се стори на мен. Толкова варварско, колкото понася цялостната естетика на спектакъла. А той има особени достойнства, които се комбинират по чудесен начин - допълват се, така че нищо не "тежи".

На първо място, текстът е доста обран, сведен е до наистина необходим минимум - а колкото е останало от него, носи максимално много информация и е разтърсващ с простотата си и с емоцията, която предизвиква. Трябва да призная, че напоследък повечето спектакли ми идват твърде "бъбриви" - нещо, за което ще пиша в една следваща публикация и което не ме подразни във "Вграждане", т.е. уцелили са тъкмо "моята" мярка. За пореден път си давам сметка колко интелигентен (емоционално и не само) творец е Веселка Кунчева.

Малкото текст е компенсиран от експерименти със звука на сцената - с ритмиката на човешката дейност, със скритата й музикалност. Една сравнително нова идея за българската сцена (тук, в Чехия, има театрална група, която се занимава основно с това - дори снощи имаха премиера, но това е тема на отделна публикация, която вероятно няма да напиша).

Сценографията за мен има 3 основни достойнства, всяко от които - дори и само по себе си - заслужава внимание. От една страна, се използват свойствата на материала - нещо, което много ми липсва по нашите сцени: камъни, вода, изобщо... материал!!! От друга, "изрязването" на част от сцената води до едно такова особено усещане за воайорство, за това, че ставаш свидетел на нещо интимно; на нещо, което вероятно не би трябвало да виждаш. От трета, сценографията съпътства спектакъла като неразривна част от него, но не се натрапва. Равнопоставена е на режисурата и на актьорското присъствие (а актьорският състав е възхитително млад и вдъхновяващ и - без всякакво съмнение - играе със сърце и душа).

Като го написах това последното и се сетих за нещо, което си мислех, докато гледах спектакъла - в него има нещо.... вградено. Защото това е спектакъл с пулс и душа - събитие, което се случва рядко и което, както казах и по-горе, си струва да се съпреживее. Не се учудвайте обаче, ако видяното ви изправи пред собствените ви (понякога мрачни) избори, защото всеки един от нас е майстор-творец, ако и не всички да строим мостове.

Съдържание

Отдавна не съм писала, наруших даже две обещания, които всъщност ще изпълня, но с голямо закъснение. Просто последния месец се чувствах леко изпразнена от съдържание. Не знам дали можете да си го представите, но не ви пожелавам да ви се случва. Не е безтегловност - тя е яка. Понякога. Понякога е и необходима.

Това е по-гадно, защото истината е - и я осъзнавам - че всъщност целият процес е компресиране, сбутване на някакви емоции, така че да заемат по-малко място и да освободят място за други. И понеже въпросните емоции рядко имат правилна форма, не може да ги подредиш като елементи от Тетрис (или както майка ми подрежда багаж, да речем), а се налага наистина просто да ги натъпчеш на някакво място и да отвориш пространство за нов смисъл, надявайки се, че те няма да се срутят отгоре ти. Честно да ви кажа, точно такова е усещането - чак си се чудя колко добре го обясних.

Някой ще попита, разбира се, за какво ми е ново съдържание, при всичкото налично старо такова. Ми... отговарям аз... то съдържа твърде много питанки, на част от него хич не й се кефя, друга откровено ме тормози и - като цяло - исках малко нов смисъл, в който няма толкова неясноти. Не мога да кажа, че новото начинание - а те даже са две (не, не съм записала още едно висше!) - ме изпълва със смисъл, ама ето - прописах в блога. И ме ентусиазира(т), което не ми се беше случвало от известно време.

Обаче останалите емоции явно не мога да ги компресирам твърде добре, защото почнаха да избиват в неприятни проблеми със съня, бесни кошмари и паник-атаки (последните от които вече са под контрол). По някое време ще оправя и съня - когато си подредя приоритетите по някакъв адекватен начин, който, ако не друго, поне няма да ме тормози.

Междувременно станах на 28. Неутрално число ми е някак. Не ме кефи.

25 беше яка цифра, 1/4 век, ала-бала.

26 ми е едно от двете най-любими числа, та нямах против да остана на толкова известно време.

27 пък е любимо на любимата ми приятелка, а и е пряко свързано с рождената ми дата, та също беше окей.

28, за сметка на това, ми изглежда малко безлично. Затова започнах да работя по изпълването му със смисъл. Въпроса за смисъла на смисъла ще го подмина с мълчание - няма смисъл от него, съвсем затлачва веригата.

Обаче едно ще ви кажа - май за пръв път откакто пиша в тоя блог, нямам любовни терзания от никакво естество. Ама нищо-никой-никого, ниенте, нада! Както казваше любимият ми ехографист: "Нищо не ме дразни, нищо не ме притеснява". Имало Господ, значи. Поне на тоя фронт липсата на новини за момента е най-добрата възможна новина. Нямам необходимата енергия да се занимавам и с това. Философските терзания ми изпиват силичките достатъчно в комплект с битовизмите и ежедневните по-малки и по-големи задачи.