Дизайн на сценичното осветление

В рамките на Панаир на куклите бе представена и книгата на Славчо Маленов и Иван Иванов "Дизайн на сценичното осветление" - едно незаменимо помагало, обединяващо в себе си търсенията и знанията на двамата автори в областта. Казвам "незаменимо", макар че то е такова по подразбиране, защото за момента е единствено. Това от една страна е малко тъжно, тъй като досега сякаш ролята на сценичното осветление бе леко маргинализирана - "Я дай малко повече тук, пусни малко там, уууу, че красивичко стана" (това съм го чувала някога в една опера, няма да назовавам имена). А всъщност сценичното осветление може и трябва да бъде пълнокръвен партньор на актьорите на сцената, неизменна част от сценографията и да влиза в диалог с идеите на режисьора. Използвано правилно с и мисъл, може да рисува картини, да разказва истории, да подчертава емоции, вместо да бъде просто... красивичко.

Книгата има 5 части : сцени и сценични пространства, в която се прави исторически преглед на развитието на идеята за сценично пространство; светлина, оптика и възприятия; видове сценична техника; теория на сценичния светлинен дизайн (приложение, аспекти и др.) и сценични осветителни практики (с акценти върху различните сценични изкуства и светлинния дизайн в тях). Към книгата е приложен и речник на използваните термини на 5 (пет!) езика, който несъмнено е изключително полезен на всички, работещи в бранша.

Все още не съм дочела книгата, но впечатленията ми дотук са, че тя е едно четиво, което би било от полза на всеки, който се занимава с театър на практическо или теоретично ниво, защото обединява дългогодишен опит с богата теоретична информация от разнообразни източници и синтезира резултатите от търсенията в една област, която е колкото пренебрегвана, толкова и основна за създаването и протичането на един успешен спектакъл.

The Watcher in the Shadows

Хич няма да се впускам в подробности защо, аджеба, не съм писала половин година - просто междувременно животът ми стана достоен не за блог, ами за книга, последвана от филм(и), само дето жанрът все още не е съвсем ясен.

Обаче. Сдобих се с новата книга на Сафон - The Watcher in the Shadows. Тя не е и нова, де - The Watcher in the Shadows e третата от серията новели за младежи/юноши/тийнове/както-ви-се-харесва, които излизат за пръв път в началото (до средата) на 90-те. Просто чак сега я преведоха на английски, а за българското издание ще има да почакаме.

Като казах това, та се сетих - много се надявам да преведат оригиналното заглавие (Las luces de septiembre), че с тоя, дето дебне в сенките ще стане мътна и кървава.

Истината е, че книгата Е мътна и кървава и че ако я бях прочела във възрастта, която Сафон препоръчва като оптимална за целта, поне щях да знам защо в момента сънувам такива бесни кошмари. Страшничка е... даже доста. Абе, кажи го почти-ужасяваша и няма да е твърде преувеличено.

Стилa на Сафон си го знаем, не е мръднал и на йота от разкошните, богати описания, огромния брой герои и мрачните образи, които са или признак за гениалност, или основание за потенциална диагноза. Или и двете.

Аз, като върл фен на Сафон, разделям творчеството му на Тетралогията (за Гробището на забравените книги) и Всичко останало. Може да се каже, че дотук The Watcher in the Shadows е книгата от раздел Всичко останало, която ме впечатли най-много и вероятно ще ми остане и като най-траен спомен.

На първо място, части от историята ме докоснаха, трогнаха, видяха ми се блики и познати, или пък просто ги възприех като метафора (когато нещата ставаха твърде свръхестествени за моя вкус). После, не мога да не отбележа, че много се надявах да не повтори разочароващия удар, който ми нанесе с "Марина" и се радвам, че не го стори. Имаше всички предпоставки да намери най-лесния изход и да закърпи набързо историята с бели въжета (щото в "Марина" не са бели конци, ами направо моряшки въжета), но все пак е избрал да даде някакво разумно обяснение на събития, които принципно нямат такова.

Другото, което нямаше как да не ме впечатли бе многото действие в книгата. Екшън отвсякъде: определено не си е почивал, трупайки страници за норматив. Даже на моменти въпросният екшън ми идваше леко в повече, но като добавим и страховитата атмосфера и обстановката, в която се случваше по-голямата част от действието (няма да ви спойлвам, обаче много бих се радвала да видя това място на живо), страниците си се отгръщаха откровено сами.

Нещото, което ме изненада, бе внезапната (ама наистина съвсем неочаквана) поява на герой от тетралогията, излязла много по-късно. Още не мога да преценя как гледам на подобно решение. От една страна, ги е понавързал малко като свински черва и ми се струва, че е направил нещо като donkey bridge, както тук в академията наричат създаването на насилствена връзка между определени епизоди, колкото да не е без хич. Не знам дали го е домързяло да създаде нов герой, понеже явно вече е разполагал с този, обаче пък уважавам постоянството му. До края на поредицата за Гробището тоя герой предстои да се превърне в нарицателно, та може би не е чак толкова лошо, че знаем за съществуването му от по-рано. Даже има логика, като се замисля.

Иначе някои от диалозите в книгата звучат доста наивно, малко клиширано дори - но това е болест на всичките му книги за юноши. Някои образи и символи ги дои до изтощение (но той и Шекспир е дестилирал доста от сюжетите на своето съвремие, та не бих могла да го виня) и има думи, дето ако му забранят да ги ползва, ще му вържат ръцете, устата и въображението, струва ми се. И - честно ви казвам - ако не беше толкова успешен писател, Сафон определено би бил много всеотдаен сериен подпалвач.

Та така... не ме разбирайте грешно, много съм доволна от книгата. Такава мрачна, дяволски страховита атмосфера е успял да създаде, че преди малко подскочих, когато се затръшна входната врата на блока. Екшънът е на ниво, не липсва и все пак известно обяснение, стилът му си е все така прекрасен, ако и да я има младежката инфантилност тук-там. Просто си мисля, че след "Сянката" и "Играта" вече не е успял да ме изненада с нищо кой знае какво, което не е непременно лошо, защото поддържа висок стандарт, но бих се радвала да видя, че може да пише и ако му забранят да използва идеите за крийпи имения, чиито собственици крият мрачна тайна, сенките, ангелите, пожарите и образите, които уж са невинни, но всъщност всяват ирационален страх у възрастните. Искам... искам да видя, че подобно на Енгр, има много различни четки.

Защо не чета съвременна българска литература

Имахме предмет с подобно име във ФЖМК - и макар да бе воден от Бойко Пенчев, който ми е много, ама много, много симпатичен, изпадах в потрес, щом си помислех за съдържанието на конспекта. То не бяха кръв, пот, сълзи, а от зората на демокрацията насам - и други телесни течности. По много. И хайде, това как да е, ама претенцията вече ми идваше в повече. Усещаше се един комплекс за малоценност, за недостатъчност, който неминуемо избиваше в посока "да хванем дедо Боже за шлифера", откривайки колелото, топлата вода и новото двайсе' в литературата наведнъж. Пък аз, както пееше Мариус, "не мога такива неща".

Ето защо така и не се обикнахме с новата българска литература - постепенно спрях с опитите и теглих една черта. Ще си чета испанци, пък! Последният ме разочарова, но това е тема за друга публикация, която вероятно така и няма да напиша.

Обаче. Малко преди Коледа ми попадна "Виенски апартамент" на Радостина Ангелова. Едно съвсем непознато за мен име - признавам - което обаче ме спечели с посвещението, което притежателката му бе написала специално за мен, без никога да ме е виждала. Макар че е лично, ще го споделя: "На Ели с пожелание приказките никога да не страдат". Все едно шамар ми заши тая жена, ама от хубавите.

Тааааааа... седнах аз да чета с идеята да се запозная с човека, който намери какво да ми каже, без да знае почти нищо за мен: и попадна право в целта с думите си.

И се оказа, че тя има да сподели ужасно много неща. Ако не бяха многото околоколедни ангажименти, които ме караха да оставя книгата, бих казала, че се чете на един дъх. Историята е подредена и се следи лесно, сама ти отваря вратите на повествованието, а не се налага да влизаш с взлом, какъвто беше случаят с предната книга, която четох. Обаче хем е подредена, хем структурата й наподобява мозайка от образи, повечето от които се появяват за съвсем кратко, но въпреки това имат не само собствена история, но и собствен глас - оценявам усилието той да бъде намерен, честно. Освен това, във "Виенски апартамент" нещата се случват: събитията си имат ход и вървят напред, без авторката да се страхува какво ще прави с героите си и без да й е жал за тях. И - съвсем не на последно място - липсва претенцията и пудрата, към които толерантността ми е на практика нулева напоследък. Дантелите и финтифлюшките все по-често скриват несъвършенства в текстовете и никой не смее да извика, че царят е гол. Ето защо се радвам на един откровен, изчистен, интересно структуриран и грамотно написан текст, който има какво да каже. Такъв текст е "Виенски апартамент".

Има обаче нещо, което много ме цапардоса в него - свръхсетивните кратки текстове в края на главите. Определението ми е съвсем грешно и го съзнавам, затова ще обясня: те разказват мини-истории, които привидно нямат нищо общо с основната сюжетна линия; истории, които атакуват всички сетива по един възхитителен начин; истории, извадени сякаш от сънищата. От моите сънища. И тъкмо си мислех, че Радостина Ангелова трябва да издаде книга само с такива текстове, и си дадох сметка, че са колкото разкошни, толкова и натоварващи, та във "Виенски апартамент" балансът е чудесно намерен.

Истината е, че за да си върна вярата в българската литература, се иска (ужасно) много. Не съм сигурна и че усилията си заслужават, предвид несигурността на крайния резултат. Обаче "Виенски апартамент" е разкошна книга.

Литературна дрога

Няма как да не се похваля, че получих поредната си доза от нея. 

Знаете ли, открих "Сянката на вятъра" съвсем случайно - беше в деня, когато ми писаха оценка "Гениален (7)" в книжката. Ден, който исках да запомня и благодарение на някаква материална придобивка. Глупаво е, знам, но се радвам, че се спрях на една от масите на Славейков и погледът ми бе прикован мигновено от корица на порядъчно дебела книга. Корица, върху която имаше изобразен фенер. Не ми трябваше много, разбирате ме - пък и краткият тийзър от задната корица ме впечатли допълнително.

И така се започна. После си купих "Играта на ангела" на английски от Лондон, после и на български тук, в София. След това дойде "The Prince of Mist", която си взех от Флоренция, "Марина", която се оказа доста голямо (но пък, за сметка на това, единственото) разочарование, после "The Midnight Palace", а преди 2 дни се сдобих с най-новата му книга, "The Prisoner of Heaven" - третата част от тетралогията за Гробището на забравените книги, излязла на английски преди едва 5 дни. Шапки долу пред бързината на Amazon! 

Сега се чувствам малко глупаво, защото се очертава да се повтарям, но това е неизбежно. Разберете, аз не търся откриватели на топлата вода в литературата. Искам просто красиво и интелигентно разказана история, която да е достатъчно интригуваща и която да чувствам близка. Това е моята литературна дрога. И това е Сафон. Моят дилър на литературни емоции от най-високо качество, без дразнещи примеси и прочее боклуци в стоката. 

"Сянката на вятъра" и "Играта на ангела" бяха свързани почти съвсем косвено. Появиха се 1-2 героя, общи за двете книги, но припокриването бе кратко. В The Prisoner of Heaven обаче се забелязва тенденция към "събиране" на историята, подреждане на случилото се и наместване на част от нещата, наред с поставянето на нови въпросителни знаци в края на сюжетните линии, отварянето на нови такива и заплитането на една история, която ще промени живота на героите, които Сафон толкова яростно обича, до степен, в която вероятно ще им бъде трудно да съхранят доброто у себе си и да не се поддадат на желанието за мъст и разплата. 

Като един от големите фенове на Сафон вече имам хипотеза за част от нещата в последната книга, но му вярвам безрезервно и просто знам, че пак ще ме изненада. Още повече, че с финала на "Играта на ангела" забърка едни чудесии, дето предполагах, че ще ги остави там за по-удобно. Нищо такова, явно и те ще се нищят в последната книга, за която толкова добре (и толкова умно, защото точно това е думата) "подложи" с The Prisoner of Heaven. И се надявам да доразвие образа на Салгадо (не ви говори нищо, знам), защото беше ключов за последната книга, а остана малко недовършен, сякаш. Макар че - предвид неразрешената мистерия покрай него, останала за последната част от тетралогията, вероятно Сафон умишлено е избрал да скрие част от биографията му и да не повдига съвсем завесата около неговата личност. 

Ако ви се струва, че пропускам да споделя две думи за стила му... е, той е непогрешим и прекрасен и не смятам за нужно изобщо да го коментирам. Факт е, че дори в "Марина" - книга, която не би ме накарала да посегна към другите негови творби, ако ми бе попаднала първа - разказва повече от възхитително. Просто там историята много, ама много издишаше.

Та така. Надявам се да ме разберете - не мога да говоря за Сафон хладнокръвно, обективно и дистанцирано. Все едно да ви разкажа стройно и подредено за концерт на Smokie. Абсурд. За сметка на това, мога да ви говоря за тях с безпределна любов, която, надявам се, компенсира липсите в нестройните ми текстове по съответните теми.

Пък Сафон трябва да се заеме по-скоро с четвъртата книга от поредицата, защото липсата на  литературната ми дрога води до абстиненция. И да вземе да ги пише по-дълги, че тия 290 страници ги опосках за нула време, въпреки съзнателните усилия, които полагах да чета бавно и да правя достатъчно дълги почивки, в които да не мисля за Даниел, Фермин и Давид Мартин и да не си представям гадната усмивка на Валс и безчинствата на хората на Франко.
А едно пиленце ми каза, че "Затворникът..." предстои да излезе на български по Коледа. Отсега ви казвам, че е чудесен подарък - заедно с първите две части, разбира се.  

Продълженията обикновено не струват

... с изключение на "Шрек", разбира се. Ами преддълженията?

Това, което следва по-долу, е онова, което прегърнах на страниците на "The Angel's Game". Част от него. Нефелно облечено в хилави думи, за които почти съжалявам. Сафон заслужава повече. А, да - и преди няколко дни го пуснах в една тема в един форум, та не се чудете дали ви е познато. Все е то. Все съм аз. Все е книгата, която чаках от повече от година, която си купих от Лондон, от която се откъсвах умишлено, насила дори и в края на която почти ревнах. Ей така, от яд, задето съм я свършила.

"След толкова бясна реклама тук и там, не мога да не драсна няколко реда за "The Angel's Game". Още я няма на български - не смея да правя прогнози кога ще я преведат, ама почти ми се иска да си предложа услугите. Авторът е Карлос Руиз Сафон и ако някога сте го чували, то вероятно е пак от мен и пак из темите на този форум. Истината е, че намирам доста негови фенове (български, при това) из Интернет, но тук не съм го срещала извън собствените си, абсолютно фанатични, бълнувания.

Да се върнем обаче на "The Angel's Game". Критиката разправя, че била твърде Сафонова, един вид - пък аз, странно, но обикновено харесвам един писател заради стила му и някак дори се надявам (представете си!) следващите му книги, които си купувам, да са все негови в този смисъл.

Книгата връща лентата още десетилетия назад от "Сянката на вятъра", действието отново се развива в Барселона, но ако в "Сянката..." това бе Барселона на войната, на диктатурата, в "The Angel's Game" Барселона е мрачна, ужасяваща, дъхът на улиците й те кара да настръхваш. Онова, което броди из тях надхвърля страха, който хората и оръжията могат да породят. Тя крие все повече и все по-страховити тайни, а езикът и въображението на Сафон я превръщат в елегантна книга на ужасите. А както пишеше в един блог по темата, "останалите открити въпроси са просто философски като интелектуален шоколад." Излишно е да казвам, че се влюбих в това определение, защото е изключително, ама чак неподозирано, точно.

Героите отново са с брой, достоен за телефонен указател, но са все така пълнокръвни, убедителни, абсолютно живи (още преди средата бях припознала поне двама близки приятели в описанието на два от персонажите). Галерията, освен обширна, е и много пълна. Разбира се, не липсва и Дяволът - Лаин Куберт в "Сянката", тук името е различно, но впечатлението - много по-ярко. Накрая обаче остава въпросът дали очевидностите не са част от "играта", така че не ми се предоверявайте твърде.

Четеш, четеш, в един момент се питаш колко трупове ще успееш да преброиш до финала и как изобщо ще се разплете толкова здраво заплетената от Сафон ситуация. Признавам, че начина, по който я разплита на финала, може да събуди подозрения у педантите, но това (вероятно) се отнася до цялата книга и боравенето с понятието за време в нея. Не хронология. Време. Факт е обаче, че разказът е последователен, историята - изключително увлекателна, а стилът е непогрешим - Карлос Руиз Сафон. Сочно, прекрасно повествование, което те подхваща и те кара да четеш по-бързо и по-бързо (аз лично се откъсвах абсолютно насила от книгата, само и само да не я прочета за една нощ).

Моите съмнения бяха, че след "Сянката на вятъра" вече съм подготвена за това колко прелестен е Сафон и не би могъл да ме заплени както "тогава". Но все разчитах, че ще успее да ме изненада с нещо. И той го стори - досега знаех, че може да пише интересно и красиво. Сега вече знам, че може да пише и страховито - но със също толкова любов и внимание към всяка дума.При него няма нищо случайно, а "The Angel's Game" се нарежда на второ място в любимите ми книги. Мда, първата я знаете. Този невзрачен тип е съвършен (и завършен) магьосник.

А ако някой от вас е стигнал дотук, го поздравявам със саундтрака към книгата (една от чудатостите на автора - някои й викат PR, аз обаче намирам музиката му за достатъчно адекватна и за симпатичен щрих към прочетеното): http://www.randomhouse.com/ddpg/feature/zafon/music.php. Фаворити са ми Diabolus in Musica, Letter From Isabella, също и Lucifer. Всъщност, май само Lux Aeterna ме разочарова генерално, а трябваше да има и парче, посветено на Гробището на забравените книги, а също и на сеньор Семпере. Както и да е, отплесвам се. Музиката е хубава."

13 години

...и един ден, тъй като това трябваше да бъде пуснато вчера, но Интернета и настроението не ми позволиха. А и, ако си спомняте, някога бях писала, че всяко нещо идва с времето си.
Казват, че човек е жив, докато са живи онези, които го помнят. Вчера, на 10 април, се навършиха 13 години от смъртта на единствения писател, успял да жигоса сърцето ми, отпечатвайки върху него думите "Глупаци, вие не го заслужавате!". Вярно, текстът е доста, но пък и сърцето ми е голямо.
Той е роден на 21 март 1921 г. в Малко Търново. Става известен основно с историите на Лиско, които, поне по мое мнение, са много по-сполучлива политическа сатира от текстовете на Радичков - много по-детски, неуловими, даващи възможност за избор. Борис Априлов (чието истинско име е Атанас Джавков) не те изправя до стената, той обича читателите си от всички възрасти. Да си кажа честно, винаги ще ми е мъчно, задето творчеството му се асоциира само с Лиско и останалите му "детски" произведения, които са в репертоара на всички куклени театри у нас. Така остават забравени невероятно стойностните текстове за възрастни, които е написал, но които не са видели бял свят, освен претворени в спорадични спектакли тук и там из театрите ("Островът", премиера в Сатирата през 1971 г.,"Кораб с розови платна" (пак там, през 1974 г.); "Прерия", спектакъл на театър "Провокация" от 1999 г. и твърде малко други).
Сред тези други е и "Хиляда и вторият". Вестник "Култура" (ах, колко ги обичам!) определи този спектакъл на ДТ "Гео Милев" като "жив пример за мъртъв театър". Много се смях тогава... но ми стана и тъжно, че онези, които тооооолкова ужаааасно много разбират от театър, никога няма да се научат да гледат извън шаблона, да гледат със сърцето си, с душата си, ако такава им е останала изобщо. Какво да ви говоря, хората-стафиди са ми персонални любимци. Уви, тази история за осъдения на смърт Плинт и неговия палач Калот, взета съвсем безопасно от безвремието и ситуирана пак там, така и не намери публиката си. Сценичният й живот бе кратък, едва един сезон, а Плинт си умря неразбран, също като своя създател. Атанас Джавков си отиде на 10 април 1995г. в Израел, прогонен от България. Надявам се, че някой ден неговите творби за възрастни ще бъдат издадени от добри хора и ще попаднат в още по-добри ръце на хора със сърца, по-големи и от моето. И се надявам, че те ще запомнят поне някои от заветите му (леле, колко соц!) - дори отвъд прозрението, че злото е "вещество, което се преструва на същество и отгоре на всичко не говори със собствения си глас, а употребява други гласове".
За Борис Априлов и Лиско
В Интернет има и още за него, включително и спомени на негов приятел от Израел, обаче ми е тежко да пусна линк. Много рядко се е случвало да почувствам така близък някого, когото дори не съм виждала.
И ето, днес за пореден път ми се случи да възкликна "Глупаци, вие не го заслужавате". Не. Не го заслужавате.

Книга за Книгата

Днес, когато сме се наслушали, нагледали и начели на арт-инсталации, пърфоманси и екстравагантни опити с помпозни имена и гръмки претенции, сякаш нищо повече не би могло да ни изненада.

Но ето, че се появява романът на Карлос Руиз Сафон „Сянката на вятъра” – рязък завой обратно към онова класическо и толкова добре познато ни от знойните летни следобеди на нашето детство повествование, което сякаш бе изчезнало от пазара пред последните години.

Още с първата си издадена книга, The Prince of Mist, роденият през 1964 година испанец печели редица престижни литературни награди, но „Сянката на вятъра”, издадена през 2001 година, е творбата, донесла му световна слава. Романът е преведен на 30 езика и публикуван в над 40 страни, а Дейли Телеграф го определя като „триумф на разказваческото изкуство; роман, който сякаш изобретява литературата отново, при това, използвайки конвенционални средства”.

Мистериозната история на една загадъчна книга и още по-загадъчния й автор прелива в история за възмъжаването на едно момче в следвоенна Барселона, която сякаш отваря вратите към тъмните кътчета на съзнанието на хората в нея; в история на човека Вътре – с неговите лутания, стремежи и страхове, с всичките му слабости, но и с цялата му сила; в история на човека Вън – с онези социални връзки, белязани от любовта и омразата, без които за него животът не би имал смисъл.

Сюжетните линии в романа се разклоняват така елегантно и толкова често, че превръщат „Сянката на вятъра” в една от онези книги, които не подлежат на преразказ. За щастие. Тъй като никой не би могъл да пресъздаде нарисуваната от гения на Сафон удивително наситена картина на един полуразрушен град със собствен пулс, закони, история и тайни, които биха подвели изкушения от „Сянката на вятъра” читател да прелиства страниците трескаво една след друга в търсене на своите собствени отговори. И е твърде вероятно да ги открие.

„Сафон поднася силна доза романс и достатъчно вълшебство, бруталност и безумие, за да завладее вниманието и на най-неохотния читател. Дяволски добра книга!” („Ел”)