събота, октомври 13, 2007

Закъсняло признание за едно неизречено "благодаря"

Тя се усмихна. Ама едва-едва, така че той дори не разбра дали му се е сторило или крайчетата на устните й се извиха в странен нервен тик.

Искаше му се да е усмивка. Ама истинска, от сърце, а не помрачена от сенките на миналото и носеща отзвука на тежките стъпки на отиващите си хора. Онова бе тогава, а това – сега. И той се надяваше с всяка частица от съществото си, че всичко е останало в дните, когато тя не можеше да го погледне, без очите й да се напълнят със сълзи.

Тогава не можеше да направи много за нея – прегръщаше я, люлееше я като малко дете, изгубило майка си в грамадния универсален магазин и й казваше, че всичко ще бъде наред. Някой ден. А тя се усмихваше, но се усмихваше с онази тъжна усмивка, която трошеше сърцето му като евтино стъкълце, стискаше го за гърлото и го караше да се съмнява в истинността на собствените си думи. Сякаш искаше да му повярва, но съзнанието й връщаше спомени, от които мускулите й се стягаха, сетне изведнъж се отпускаха рязко и тя започваше да трепери и да плаче без сълзи. Все едно сълзите бяха спомени, които тялото й не искаше да пусне да си идат или пък щяха да измият образа му от съзнанието й.

Но ето че, ден след ден, изгряваха нови слънца, Земята се въртеше, без изобщо да я е грижа за онези създания, за които времето бе спряло при онзи телефонен звън. Другите също започнаха да я прегръщат, да си позволяват да се смеят край нея, да се размразяват от неудобните стоп-кадри, в които бяха застинали в ужаса си. Можеше ли да ги вини – не смееха да пристъпят около клетката на раненото зверче, тъй като нямаха мехлема, който би облекчил страданията му. И когато видяха, че то отново се съвзема, че вдига любопитно носле към слънцето и че кръглите му очи не блестят толкова издайнически, си позволиха да пъхнат ръка между решетките и когато не се почувстваха отблъснати, дори се осмелиха да отворят вратата и да го погалят. Странно, вратата бе заяла и отказваше да се отвори, докато муцунката на мъничето не я побутна отвътре. Многобройните ръце не забелязаха това.

Но когато тя се усмихна, си спомни за единствената ръка, която, с риск да бъде ухапана, се бе провряла още докато затваряха зверчето в ръждясалата клетка и която го бе милвала напосоки, без да подозира, че това е единственият лек за малката му наранена душа. И въпреки драскането и хапането, въпреки объркването, което без съмнение изпитваше, ръката не спря успокояващия си танц върху проскубаната козинка.

Очите й отново се навлажниха, но този път не от онези спомени. И той разбра – нямаше грешка. Усмивката бе там.

(оригинална дата: 23.07.2007)

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home