неделя, октомври 14, 2007

"Храбрият Шивач" - няма нищо по-нетрадиционно от една традиционна приказка

...и Георги Спасов. Точно това е нужно, за да бъде гарантирано спокойствието и усмивката на родителите и щастието на децата в студената зимна (че и неделна) утрин.
Защото за мен това е върхът на кукления театър във вида, в който всички го помним от малки...плюс още нещо, тъй като макар в тази приказка всичко да е уж на своето място, нищо не е, каквото е било. Да, Шивачът е шивач (и е относително храбър, при това), изпитанията пред него са същите, хитростите му са като по учебник (или по – скоро като по книга на Братя Грим)...но в действието са вмъкнати още двама герои от изключителна важност и на които ще се спра малко по – подробно. Това са Съседката и Нещото, което аз наричам Вътрешният глас или Будната съвест на Шивача (доста индиански имена, признавам, но Георги Спасов винаги ме поставя пред подобна трудност, що се отнася до детските му спектакли. А и не само).
Съседката е едно чудо на природата, което е в спектакъла, за да му придаде и малко земни измерения. Тя изпълнява едновременно няколко функции: да разсмива и децата, и родителите(тъй като сексапилът на куклата е повече от очевиден. Тя представлява една от онези жени, на които един по – слабичък мъж трудно би отказал каквото и да било), да обясни присъствието на много от нещата в пиесата (тя дава на Шивача и сиренето, и птичето, а дори и мармалада), същевременно поставяйки и определени етични проблеми, които, дори и да останат незабелязани от малчуганите, със сиурност убеждават родителите във възпитателния ефект на кукления театър (който, с риск да се повторя, намира в лицето на Георги Спасов вероятно най – сполучливия и разбран „лектор”).
Всъщност, именно Съседката е причината за началото на пътешествието на Шивача – с поредния си жест на добра воля към своя съсед, тя всъщност, без да иска, го кара да осъзнае, че етиката му надвива глада и че той не би могъл да живее все така от подаяния. Съседката обаче изпълнява и още една роля в действието – тя е „черешката върху тортата” за Храбрия Шивач, тя прави щастливата развръзка още по – щастлива, възнаградена е за добрината си, а Шивачът получава всичко, за което е мечтал (а може би не си е и позволявал да мечтае).
Тази развръзка би била невъзможна без другия герой, който изглежда така „намясто”, че самите Братя Грим биха били приятно изненадани да го видят – толкова истински и нужен за Шивача, той не само го наставлява, но си позволява и да спори с него, за да му помогне да достигне до щастливия край, задължителен за куклените спектакли.
Вътрешният глас на Шивача е единственият герой, неизобразен чрез кукла, а чрез появата на актьора над паравана – в тази роля Георги Спасов е в стихията си, неотразим. Вярвам, че за децата №1 ще остане Шивача, но съм също така убедена, че Вътрешният му глас прави изключително впечатление на по – големите зрители в салона. Тази феноменална двойка ми напомня странно на Дон Кихот и неговия верен Санчо, с малката разлика, че Шивачът дори не знае накъде е тръгнал и с какво ще се бори. Но и тук Вътрешният глас действа или като спирачка, или като съветник, или на моменти просто като хроникьор. И макар лаврите да обира Шивачът (затова и малчуганите се впечатляват толкова от него), личи ясно, че съветникът му има наистина сериозен дял в успеха му. Бързият ум, добрите идеи, грижата за човека и стремежа към справедливост са все черти на Вътрешния глас, но тъй като той е част от характера на Шивача, макар и представен чрез друг образ, следва, че те са характерни и за него – просто има нужда от известни напомняния и побутвания тук и там по пътя си към успеха.
Самият спектакъл е невероятно мил, без да блести с нещо кой знае какво откъм техническо осъществяване – декорът е сравнително простичък, или ако не простичък, то поне не твърде обемен - куб, чиито стени се отварят, за да придобият вид на ателие, гора, пещера или дори замък и в чийто център се намира актьорът. Една голяма сцена вероятно би изглеждала „празна” с подобен декор, но за мъничката сцена на Театър 199 пропорциите са повече от перфектни. Онова, което ме изненада, бе изобретателността в начинът за поставяне на куклите, когато не участват пряко в действието – една лепенка тип „котешко езиче” на гърба и проблемът е решен. Изобщо, сценографията, дело на Елена Цонкова е точно такава, каквато би трябвало да бъде – компактна, достатъчно интересна, за да въздейства на децата, детайлна, но все пак не прекалено, с което допълва действието, а не отвлича вниманието на малчуганите от него. Струва си към плюсовете да се отбележи и кърпата за глава на Георги Спасов, издържана в един безумен син цвят и придобиваща страховити потни петна към края на всяко представление – крайно неестетична, но безкрайно очарователна.
Може би музиката можеше да намери и по – широко приложение – в спектакъла има само 2 песни, едната от които е всъщност финалната, но това пък от друга страна би накъсало действието, което иначе е извънредно наситено. За сметка на това, осветлението ми направи много приятно впечатление – точно дозирано, без никакви екстремности в цветовете или резки смени, изобщо – нищо дразнещо или прекомерно.
Като цяло, моноспектакълът на Георги Спасов и театър „Ариел” (копродукция с Театър 199) с режисьор Рубен Гарабедян (страхотен тандем, наистина) е една традиционна приказка, разказана като начин, който би могъл да се определи и като традиционен. И в момента, в който казвам това, вече съжалявам, защото това не е така. Освен тези двама допълнителни герои, умелият контакт на актьора с публиката и непрекъснатите импровизации, насочени и към децата, и към техните придружители, поставят мнението за традиционност под съмнение. Всъщност, малко са традиционните приказки, които могат да задържат вниманието на един 4 – годишен малчуган в продължение на цял час (неслучайно повечето детски спектакли рядко надхвърлят 40 минути), а след това превръщат в „мисия невъзможна” за бедничките майка, татко или баба откъсването на хлапето от сцената и актьора. Ето какъв разговор чух след спектакъл на „Храбрият шивач” през месец декември: Детенцето: - А кога пак ще има „Храбрият Шивач”?Георги Спасов: - Другият месец, моето дете.
Детенцето: - Мамо, а кога е другият месец?Тук майката успява да откъсне детето от сцената и да го поведе към изхода. То обаче не се отказва: „Мамо, искам да пиша на Дядо Коледа да ми донесе другия месец по – бързо!”
Изпреварих майката с малчугана и се обърнах да го видя. Погледнах го в очите и разбрах какво искаше да каже директорът на ДКТ – Стара Загора Дарин Петков, заявявайки че, когато децата излизат от залата, „очите им са толкова огнени, че от тях можеш да запалиш цигара”...
(ето това е писано мноооого отдавна (ъъъ... 06.12. 2004),
но след днешния спектакъл реших да го споделя и тук,
като макси-реклама на представление, което не се нуждае от такава)

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home