... продължението на вечерта (или "Кръчмарю, кръчмарю...")

Ей, това Кръчмарят е голяма работа. Правиш, струваш, и а си го изолирал от някоя сметка (дори и да си го пропуснал съвсем неволно), а ти е оплел плановете много самодоволно (и, в повечето случаи, ги обръща в твърде негативни и безконтролни преживявания). Тъкмо защото днес се случи друго, си струва да довърша разказа си за удавените планове и вариациите, включващи горещ шоколад и bossanova.

Едва-що пуснах последния постинг и на вратата се звънна. Интересното в случая е, че домофонът мълчеше като глух петел (или като кос на яйца, както ви се харесва), следователно можеше да бъде само 84-годишният ни съсед от 4-я етаж. Е да, ама не.

Колегата Митко (същият онзи Джим, на когото, ако помните, щях да се карам заради забравената уговорка) - изтупан и надъхан... за театър. На всичкото отгоре убедил едно бабе от блока да го пусне да влезе, тъй като не намерил фамилията ми на домофона (трудна съм - и за откриване, и за издържане, признавам). Е, сърце не ми даде да му откажа - преди малко излъгах: лесна съм, ееееей, лесна. Уви.

Стегнах се за има-няма 10 минути, заметнах любимият шал и се отправихме към сакралното мазе. Струваше си. Честно. В подробности няма да се впускам, но и кавалерът ми остана доволен (което, както сам той призна, не се случва често, тъй като и той има известен професионален бекграунд в областта).

Истината е, че понякога в живота се налага да избираме. Друг път обаче - не. Понякога се случва да можем да имаме и палачинките, и сладоледа и си струва да се усмихнем на тези моменти и да си позволим да им се зарадваме. А горещият шоколад просто се отложи с няколко часа.