събота, октомври 13, 2007

Тотално невчесани морски мисли

Случвало ли ви се е да не ви се иска да си легнете, защото под завивките ви очакват вашите кошмари, които се връщат отново и отново, нощ след нощ, докато не ви превърнат в изнервено зомби, съскащо на слънцето и света? На мен ми се случи през последната седмица, затова почувствах истинско облекчение, когато сънувах, че с Иван Звездев се замерваме с кайсии в някакъв обор. Естествено, след това оборът изгоря, но на фона на останалите ужасии, които ме гониха нощем, това никак не ме впечатли. Защо ви го разправям всичко това? Сутринта станах с идея, която се превърна в някаква обсесия за нула време. Трябваше да си купя кайсии. И така, сега в сладко упоение поглъщам сочните плодове, които намерих на пазара на „Графа” и се оглеждам за Звездев, за да подхващаме с него римейка на МеждуЗвездови войни (с кайсии, дини, или каквото имам в наличност в момента). Впрочем, зациклила съм си на плейъра “It’s a Jungle Out There” (песента, която ме накара изобщо да се зазяпам в Монк, когото, уви, чувствам твърде близък и който ми стана любим още преди да знам за какво става въпрос във филма).

Бях обещала да драсна няколко реда за преживяванията ми в Бургас. Сега обаче започвам да си мисля, че няма да е съвсем етично спрямо колегите, които бих обрисувала. Такива образи се срещат рядко, да не кажа once in a lifetime. Има двама, за които знам, че в никакъв случай няма да се обидят от нищо, което бих написала и казала по техен адрес, най-малкото, защото осъзнават, че е вярно :) Неслучайно са и безапелационните ми любимци в целия екип, с който работим вече втора година.

„Сватбата на Фигаро”. Цаца, ама риба. Комична, но все пак – опера. И на генералната репетиция, обичаният от мен Мигел (Фигаро), изскача иззад кулисите, дегизиран като абсолютен циганин-травестит – към вроденото си латино излъчване, бе добавил яркочервено червило, биещо на оранж, обувки с поне 3 номера по-големи, които се влачеха минути след него и го правеха доста тъжна картинка (впоследствие се оказа, че той така си се носи и извън сцената)... и една обеца с клипс, на която всяка труженичка на любовта би завидяла и на която липсваше само папагалът, за да се превърне Мигелито в безславно изгонен от кастинга за „Карибски пирати” наш мургав събрат. Той, впрочем, така говори и български (като се има предвид че той прекарва в България само по двайсетина дни в годината, нивото му на познания по нашия далеч не лесен език е изумително) – последния лаф, с който искаше да обясни нещо на техническите служби бе: „Като той пейш, аз ни пейш.” Обаче се разбират. Факт.

Та този същият Мигелито си е един истински Фигаро и е реалния живот – Figaro qua, Figaro la… той наистина е и тук, и там, навсякъде и винаги, неуловим, забавен, чаровен, уникален. Хора от екипа са го срещали в най-невероятни кътчета на земното кълбо, зает с невъобразими дела, всяко от които подхваща с несекващ ентусиазъм... докато се появи следващото. Гони вятъра с вечната усмивка на малко момче, забравено от времето на някой кей, дори го изпреварва с вихреното си темпо въпреки непоклатимото си спокойствие и живее един живот, за който мнозина биха му завидяли. А други биха се ужасили. В годината, когато са правили „Вълшебната флейта” в Бургас (тогава още не го познавах), е изгубил най-добрия си приятел 4 дни преди началото на репетициите, бил е до него, когато са изключвали апаратите, но е успял да се съвземе и е направил един Папагено, за когото още се говори из операта – неуморим, забавен и, сам той, весел. 2 години по-късно, след поне 5 кайпирини, си призна колко му е струвало това. Но когато стане напечено – 12 дни репетиции без почивка – сутрин и следобед, той е човекът, който никога няма да се оплаче, който ще се прави на идиот точно когато другите имат нужда да се засмеят.

Той е и човекът, който спаси нещастните ми копитца, добили злощастния цвят на щавено след еднодневни плажни ексцесии.

Първо, кажете ми, не, може ли да има такъв идиот. Купих си аз мазило някакво, уж французко, фактор 40+, дето мажели само на бебетата дупЕтата с него. Намазах се от челото до... коленете. Домързя ме. Глупендер като мене просто няма – къде ще ми изгорят пък коленете баш. И като заседнахме на ром с кола на плажа и почнахме да бистрим световните проблеми, сватбите, баловете и собствените си философски прозрения, които никога не отиват отвъд числото 42, така и не се усетих кога е станало 17.00. Т.е. усетих се в момента, в който ми казаха: „Яяяя, ами те краката ти са червениииии”. И тогава стана лошо. Ама много лошо, казвам ви. Братята ‘хамриканци се ошашкаха тотално и като се захвана едно маене – ми то, още малко, кожата й ще падне, виж бе... Пък при мен сугестията е много силна, ама то кой да знае. Колкото повече говорят, мен толкова повече ме боли. Отделно от това, цветът на нещастните ми кълки не предполагаше действие на самовнушение, а просто ефектът на унищожителното слънце, което иначе така обичам. Стигна се дотам да не мога да си обуя чехлите (и стъпалата ми бяха изгоряли).

Внимание заслужават някои от рецептите, които ми предложиха, но които бяха отхвърляни в последствие с мнозинство, докато аз се борех със сълзите от болка и унижение. То не бе кисело мляко, спирт... Докато не се появи Мигел с ... малък джин и салфетка. Това трябва да го болдна много сериозно – най-доброто средство против изгаряне (прилага се външно). Не че ставаш по-малко червен, но категорично спира да боли и може да минеш за мацка, подложила се на скъп боди арт (още повече, че бях седнала на плажа с ръце на коленете и пръстите ми са много... фьешан отпечатани там и до днес).

Сменям Ранди Нюман и „Монк”. Забивам се в един от любимите си мюзикъли, книги, филми и т.н.т. „Целувката на жената-паяк”. Ама тъкмо ми отговаря на разказа за втория мой любимец в изключително чаровния като цяло екип (дори и Неваляшката беше симпатична, но не би било етично да разказвам за нея. И сами можете да си представите диво прасе в действие на сцената). Този вторият екземпляр е нещо изумително – единственият истински мислещ, интелигентен, отворен към света американец, с изключително трезва и логична преценка за нещата от живота (абсолютно изключение в нашите среди), когото съм срещала. Съжалявам, че не мога да ви покажа снимка. До миналата година си се носеше с рижавата коса и брада и уникално сините очи (и с всичките му лунички, които обаче си изглеждат точно на мястото там, където са – не че нещо, ама познавам хора, които все едно са ... ммм... акали... срещу вентилатор).

След ролята си на Рамфис в „Аида” обаче нещо пощурЕ, преживя някакъв катарзис и си обръсна главата. И тази година се появи с безобразно шарени ризи и кърпи за глава тип „забрадка на колхозничка” в електриково, розово, тревисто зелено... и чорапи в същите цветове. Вероятно фактът, че е гей, би ви се сторил като логично обяснение за облеклото му, въпреки 60те му години (приблизително, де...) Той че е гей, гей е. Но и неговото кредо за абсолютното приемане на живота такъв, какъвто е – гаден, подъл, но и шарен и прекрасен, ме накара да ви драсна и за него.

Истината е, че нямам идея защо изобщо изписах толкова. Вероятно ми се искаше да допълня и вашата колекция от неповторими образи с още 2 – Мигелито с джина, обецата и червилото – професионалист до мозъка на костите си, но и шут, колкото си щеш, истинско въплъщение на максимата „луд умора няма (само се поти)”. Впрочем, в един от дните ме накара да му кажа как е на български: „if it’s not clean, it’s even better” – оказа се, че щял да иска риза назаем, тъй като след репетицията от неговата можеше да се изстиска еквивалент на Черно море. И Ерик – човекът, който знае какво иска от живота, как да си направи лимонада от лимоните, които е получил и, най-вече, прави си труда да премисли всичко онова, което се случва около и с него. Въпреки откровено абсурдните цветове, в които се облича.

***

Колкото до Бата Мата... тоя виц трябва да се разкаже наживо, но ще опитам да го пресъздам и тук.
„Праисторически времена. Тръгнал един момък от пещера на пещера да си търси момата (по-скоро, както несъмнено са казвали пещерняците „мата”).
Стигнал до първата пещера.
„Де е мата?”
„Мата – таата, тааата (което безспорно е означавало „нататък”)”, отговорил собственика на пещерата и посочил с ръка към неопределената далечина.
Стигнал момъкът до втора пещера:
„Де е мата?”
„Мата – таата, тааата”, отговорил собственика на и на втората пещера.
Това се повторило още няколко пъти, докато момъкът най-сетне стигнал до пещерата на мата (ъъъ, момата):
„Де е мата?”
„Ааааа, мата тата, тата” – енергично и утвърдително, собственикът на пещерата посочил към вътрешността й.
Момъкът пристъпил към огъня и когато мата се обърнала към него, той се хванал за главата (при което се изпрал с бухалката) и само промълвил потресен:
„Баааах та'а мата...”

Ужасен е. Знам. Обаче обяснява прякора Бата Мата, с който се сдоби една от... ъъъ, колектива. Добре, че вицът е практически непреводим, защото мацката почна да се усеща, че се обръщаме към нея с това име. Българският несъмнено има много предимства.

(оригинална дата: 18.07.2007)

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home