понеделник, октомври 22, 2007

Iron Maiden (или по нашенски "Тенеке ханъм"). За времето, удавените планове и хората

Тенеке. Като тенекия, ама по-кофти. Във връзване на подобни приспособления се упражнявахме днес.

Бяхме си наумили да ходим на театър – хваля „Пълните съчинения на Шекспир” пред колегите от април насам и все браня репутацията на Съни от хищните изказвания на кръвопийски настроени към него колежки. За щастие, решихме да не си вземаме билети предварително (така де, за да се възползваме от намалението от 20%, което получават студентите половин час преди началото на спектакъла. Тук е моментът да се оплача. Защо, ако си студент в НАТФИЗ, плащаш 1 лв (един лев), за да гледаш даден спектакъл, а ние, обикновените студенти, които обаче често обичаме театъра повече и от НАТФИЗ-чиите, плащаме 11 пъти повече? Уотева. Не сте виновни вие, просто ми е криво).

Думата ми бе обаче за театъра. След като на колегите им писна да си припявам „Жу-Жу-Жу-Жулиета” и да ги застрелвам от упор с любимото и абсолютно необяснимо за тях: „Слушай какво, стига си ръсил глупости, Хамлете, биологичният ми часовник скоро ще бие отбой, искам си бебетата сега”, решиха да се жертват в името на душевния си мир. И днес сутринта, що да видя – едната колежка – болна, ама кашля застрашително лошаво, ви казвам (Бел, оздравявай, ей). Другата, да е жива и здрава, се паркирала в университета още от 8, тъй като мислела, че имаме упражнение (което всъщност е предвидено за другата седмица) и клюма безнадеждно над чашата кафе в отчаян опит да издържи поне до 18, когато официално обявяваме поредния ден във ФЖМК за оувър. Единственият кавалер пък изобщо не благоволи да се появи на лекции (сега го гледам в Скайпа и май ще му се карам – Джим, на мушка си ми, ако не ме заведеш на гръцката панорама през някой от идните дни).

Ама какво пък. Все едно не съм ходила сама на театър. Поглеждам през прозореца дали навън вали, както се пееше в една от най-любимите ми български песни. Вали, да.

Опитвам да се концентрирам отново върху отдавна изтърваната нишка на лекцията. Не става. Драскам си в тетрадката, стихоплетствам и словоблудствам. И пак поглеждам през прозореца. И пак вали. И още, и още, и още... Удави се земята, удавиха ми се и надеждите за театър – в тоя студ, само ми липсва да се разболея, каквато програма съм си заформила до (и особено в) събота. Решавам да жертвам театъра в името на висшето си образование и здравето си и се отправям към дома.

То пък спря да вали - с Мърфи сме рода изглежда, а законите му трябва да се преподават вместо Римско право... спря, обаче е студено. Омотавам се още по-плътно с любимия шал-пиано, заради който често ме спират на улицата. Хубав е, да. И топли. Като спомен топли. Като прегръдка.

Заслужила съм си една хубава вечер у дома – на топло, с огромна чаша горещ шоколад с мляко (от тия, дето англичаните им викат mug), хубава книга или филм, някой от любимите боса нова албуми... още повече, че утре ще избираме декани и на двата факултета (ФЖМК и ФФ) – кога сме видели почивка във вторник... Обаче сега няма да ви редя за тези бюрократични игри на избори, защото не искам да се изнервям. Тая вечер си е моя.

* И за да не бъде напълно лишено от смисъл това излияние, ще отделя няколко минути (реда) за реклама. Споменах голямата чаша горещ шоколад, ще ви светна и за марката – Whittard. Ако обичате чай, ама хубав чай, има едно магазинче, казва се Lemon на ъгъла на „Славянска” и „6-ти септември”, по диагонал от служебния вход на Т199 (доста... широко понятие имам за диагонал, ще знаете). Въпросното магазинче е приютило плодове и зарзават най-разнообразен, ядки, сушени плодове и чай/кафе/шоколад на въпросната британска фирма. Вече се сдобих с бял чай (подарък от добро другарче), марокански ментов чай (смес със зелен) и шоколад Luxury, който просто може да те разплаче. Вярно, цифра са, както било модерно да се казва, но пък, съгласете се, веднъж се живее. Сега отивам да си стопля мляко, мда...

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home