вторник, март 18, 2008

Кой ден сме днес?

Вторник. Въпреки, че не ходих на лекции, можех доста категорично да твърдя, че вторникът е обективен факт.
Сега обаче не съм така убедена - а дали и вчера не беше вторник? Ама така става, когато те запратят 400 години назад във времето, разкажат ти за близнаците на Фелипе (обаче, да знаете, той не им е баща, но пък има куче)... И когато Дулсинея е нещо страховито, Санчо - ужасно чаровен и умилително напомнящ ми за Джак Лемън, а Човекът, когото чакат, не идва.
Не, Дон Кихот го няма и не, няма да дойде. Обаче няма да ви кажа защо няма да дойде - едно, че ще съсипя и съспенс, и всичко, и второ - романтичното ми съзнание отказва да приеме, че подобна развръзка е възможна. А, всъщност, в консуматорското общество, за което толкова тръбим, но което, за жалост, е факт, е напълно мислимо това да се случи. Пък и случилото се би било едно много правдоподобно обяснение за изчезването на идеята "Дон Кихот" , на идеалите, любовта и всичко онова, което което спира времето и не ни позволява да затлъстеем душевно и да остареем.
Голяма работа е "Голямото кихотене" (ако и за мен "истинският" финал на спектакъла да бе 2-3 минути преди сценичния и енергията в края да спадна излишно).
Нещо като "Пинокио", нещо като "В края на ноември" (ааа, не...), изобщо нещо като нищо на света. :) И въпреки, че майка ми се сви от ужас в червеното кресло, когато видя Дулсинея, смело мога да ви уверя, че всичко "грозно" бе съвсем оправдано и нужно. Единственото, което ме подразни в спектакъла, бяха пипкавите промени по декора, които до голяма степен успяват да разколебаят истинността на онази реалност, която актьорите с такова отдаване и толкова успешно, творят.
Дойдохме ли си на думата, а? Не знам в какво ще ме обвините, не ми и дреме, но името е едно - Румен Гаванозов. Не казвам, че Мариета Петрова и Мая Бежанска не заслужават суперлативи, напротив - Дулсинея е достатъчно сложна и се радвам, че "борбата" с куклата не бе очевидна. Е, не стана ясно докъде стига Мая и къде започва Мариета, но това не може да се избегне.
И остава Румен. А той наистина "остава" - остава в съзнанието, когато излезеш от салона и осъзнаеш, че, ей, чакай, ама Санчо беше кукла... Пък никак не приличаше на кукла, знаете ли... Санчо беше много жив - толкова жив, колкото само един човек от плът и кръв би имал правото да бъде. А Румен е просто свръхестествен, когато стане дума за живота на куклите в театъра - гледала съм много негови роли и той никога не е подчинил куклата на своята воля "насилствено" - Джони оставя усещането за равностойно партньоство и безкрайна обич - играе с куклата, но това "с" има съвсем друг смисъл. Понякога се чудя - раздал толкова много емоции и живот на своите "партньори", какво остава за него? Надявам се да е достатъчно. Няма да говоря повече, има неща, които наистина трябва да се видят - а аз кротко чакам втория ИКАР.
Забелязвате ли, че не говоря за текста? Съвсем умишлено е. Не защото не заслужавате да ви разкажа това-онова, а за да не убия щастието ви от първия досег със спектакъла, който, не се и съмнявам, ще видите някога. Невероятно качествен, предизвикателен и смислен - не е нещо, което можете да пропуснете.
Само ще ви кажа, че оковите падат тогава, когато сам разбереш, че всъщност никога не са съществували. И че докато има надежда, няма свобода, колкото и парадоксално да ви звучи това. Едва днес, благодарение на "Голямото кихотене", успях да стигна до истинността на това твърдение - когато мостовете бъдат изгорени и няма на какво да се надяваш, можеш да бъдеш наистина свободен. Защото често, губейки другия, откриваш себе си. Но и все по-трудно успяваш да си отговориш на въпроса какво остава зад гърба ти.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home