петък, септември 19, 2008

Day 2

В рамките на час казах на 5 души, че ей сега си лягам. Което е вярно, защото емоциите, които ме заливат от всички страни, са не само фестивални, а се опитвам да се справям с тях по фестивалному, т.е. в движение и това, честно казано, изморява. Обаче пък не мога да легна, без да ви разкажа за вчера - втория ден от програмата на Панаир на куклите тази година.
Само момент да си издиря някой подходящ саундтрак, за да разсея една насъбираща се тъга, породена от нефестивални причини, защото вчерашният ден бе светъл във всяко едно отношение и бих искала и вие да го видите като такъв (ако и да ви направя съпричастни само към театралната светлина).
Стартирахме със спектакъла на ДКТ Кърджали - театър, към който имам сериозен сантимент, свързан със "Съкровището на Силвестър" преди години у дома. Вчера заглавието бе "Малката фея" и установих, че както е казал народът, мечката наистина се жени 3 пъти. Ако "Сънят на Хитър Петър" привлече вниманието ми към Валентин Владимиров, а "Храбрият оловен войник" затвърди впечатлението ми, то драматизацията и режисурата на "Малката фея" окончателно оправда промяната в листа с любими режисьори, който съм си създала с годините. Името на Валентин Владимиров категорично има заслужено място там - той прави не само гледаеми спектакли, той прави спектакли, които наистина те докосват, без да залага на помпозни слова или да бие на чувства (не, не се подвеждайте, "Храбрият оловен войник" бе всичко друго, но не и това, и може би поради тази причина успя да си проправи път с подобна мощ). Струи обич от сцената - от режисьора към текста, от актьорите към публиката, от текста - пак към публиката, която, на свой ред, удавена в толкова любов, неизменно отвръща със същото. В подробности за самия спектакъл няма да се впускам, ще ви кажа само едно - името е Валентин Владимиров. Не го пропускайте - аз не бих.
И, тъкмо когато мислех, че не може да стане по-хубаво, се оказа, че всъщност можело. Съвсем като в оня виц. Влюбена съм. Влюбена съм не в един или двама, а в седмина мъже... и една жена. В трима от тях - особено силно. :) Става дума за Ополски театър на куклата и актьора (Полша) и спектакъла "Drums for dance(s)". Игра се пред Народния театър, но всяка минута, изстудувана там в захлас, си струваше на повече от 100%. Тримата, които спечелиха сърцето от пръв удар по празната кофа, са перкусионистите, които сътвориха уникална музика с помощта на само 3 кофи и невероятен талант. Те "подложиха" на предстоящото представление толкова добре, че прогониха и съмненията, и студа. Фен съм им, какво да ви кажа... Вълшебници. Също като останалите момчета (и единственото момиче), които разказаха историята на сътворението на човека от неговите "части" с помощта на висшата сила, която има правото и способността да вдъхва живот. Куклите (пардон, хората) се срещаха, обичаха се, сменяха маски (а дали вечерта преди това не проведох среднощен разговор за маските, или имам странно deja vu?), създаваха деца, разпадаха се... И всичко това, прдружено от онази ключова дума, белязала целия вчерашен ден - обич. И майсторство, и прекрасна музика, и тотално отдаване на актьорите - ама напълно, казвам ви, без остатък.
След финалът, който дойде сякаш разочароващо рано, реших, че няма да си го простя, ако не отида да нагушкам тези слънца и да им благодаря за удоволствието, което ми доставиха с чудесата, които правят на сцената и с музикалните си инструменти. Те го могат, разбирате ли - могат го! И им го казах, след което продължих с една тирада от хвалебствени слова, които, както видях, ги шашнаха доволно много. Но това не ми попречи, де - трябваше да го кажа.
Сладкишите от Полша обаче направиха и една беля - толкова бях премръзнала, че не успях да се принудя да се отправя към "Сфумато" за спектакъла на холандския театър "Дуда Пайва" - "Утринна звезда". Предвид онова, което чух по-късно, не знам дали да съжалявам.
Но пък изгледах от-до очаквания с огромен интерес нашумял спектакъл "Аз, Душата" на "Фондация за Родопите" и Родопски драматичен театър. Специално отбелязах, че съм го изгледала от-до, защото на някого това може да му се стори като особено постижение. Истината е, че моноспектакълът е замислен изключително добре, но фатално плоският на моменти текст, му пречи също толкова много. То са едни драматични слова, които се редуват с доста не/успешни опити за шеги, то е едно чудо, свят да ти се завие. В цели откъси осъзнаваш, че авторът не е знаел какво иска да напише и накъде ще го отведе случващото се, но е продължил да твори. Разбира се, възможно е да съм в огромна грешка, но си мисля, че по-скоро не съм. Ето какво казват за въпросния текст на сайта на Центъра за изкуства за Родопите: "“Аз, Душата” е комична пиеса за младежи и възрастни, написана на един дъх от Петър Тодоров през 1993 г. след драстични житейски перипетии". Оттук можете да изтеглите текста и да проверите за себе си дали съм права, но ще изтървете особената истеричност, която лъха от сцената. Дори и прекрасно намерената музика ("Стабат матер" на Перголези) е оградена от дует на Миро и Анелия, който отваря и затваря спектакъла, да не говорим и че изведнъж, от нищото, вероятно под влияние на спонсорите, се прокрадва народна мелодия, чието място категорично не е в постановка, която би могла да бъде решена много сполучливо само чрез Перголези, идеален за целта. И, за да не решите, че съм зла, ще ви кажа, че финалът беше разкошно направен, искрено се забавлявах със ставащото на сцената в последните 3-4 минути, както и на поклоните. Огромна заслуга за това има Ханна Шварц, художник на страхотната кукла. Признавам, изучавах я през половината спектакъл. И плясках много - за усилието и желанието.
"Лудостта на деня" на театър "Хеликс" (Гърция) и какафонията, която мимовете сътвориха в началото на спектакъла пред НДК, както и студът, сковаващ съществото ми, особено във времето след 21:00, когато представлението започна, ме отказаха напълно и не го догледах, признавам - затова и не би било етично да коментирам.

А този чаршаф е огромен...

Етикети: ,

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home