Премиера у дома - задължителна!

Съдейки по уебкаунтъра, този блог го четат малко хора. Още по-малко от четящите ме познават лично или достатъчно добре. И на още по-малко от тях им пука. Стеснявайки кръга по подобен начин, май остава само майка ми, а на нея няма нужда да обяснявам какво е кукленият театър за мен.
На другите - няма смисъл. Трудно и невъзможно, понеже те такъви луди нема.
Обожавам обаче спектакли с история, а днешната втора премиера на "Храбрият оловен войник" на ДКТ Стара Загора ме отнесе. Ама ей така, като "Крап" - като стенобитно оръдие, че даже и по-зле. Като героите от анимационните филми, дето летят със задника напред, защото някакво гюле ги е цапнало през корема, нали се сещате?
Та такава беше ситуацията и днес. Няма да разказвам историята на спектакъла извън сцената, защото не съм упълномощена да го правя, а и не мисля, че е редно. Важното е, че въпреки всичко, той се е случил и се е случил по точно този начин. Режисьорът Валентин Владимиров, който има основна заслуга и за "Хитър Петър" в "Ариел", е на път да ми стане любимец - видяното тогава явно не е било никак, ама никак случайно.
Нали знаете колко е тъжен Андерсън? Е, умножете го по много и ще получите приблизителна представа колко опустошителен е спектакълът. Много се надявам, впрочем, да мине към вечерната програма за възрастни, защото не мисля, че е подходящ за детския пояс.
Явно авторът на драматизацията изпитва нужда от фигурата на Разказвача в своите спектакли и много се радвам, че това се превръща в негов почерк на работа, който, вярвате, или не, работи в пълен унисон с онова, което се случва/трябва да се случва по автор. В "Храбрият оловен войник" има онова, което липсваше в "Малкият принц" на Столичен куклен театър - печатът "Вярно с оригинала" като емоция и послание. Затова ви казах да умножите тъгата на Андерсен - чудовищна е. До последно се борих със сълзите и си казвах, че ще е твърде нелепо, ако се разплача и накрая, когато отворих уста да кажа на Ники Тъмното колко прекрасен спектакъл са направили, не можах да кажа нищо, просто си забих главата в осветителния пулт и ревнах. Не като дете, като възрастен плаках и съм благодарна на Ники, че не ме закачи. Впоследствие разбрах, че не съм била единствена - официалната премиера в петък не е оставила много сухи очи, а днес и Цеци гледаше твърде особено на финала. И залата беше тиха, тиха, да не повярва човек. Чак актьорите после се чудиха - не че има за какво.
Нещото, което са направили така брилянтно чаровниците от ДКТ Стара Загора е за хора с големи сърца, но не е за хора със слаби нерви. Не знам дали, при така зададените условия, остава подходяща публика - ако не остава, би било твърде жалко, защото това е най-прекрасната драматизация, която съм виждала от много време насам и си струва да живее максимално дълго.
Странно ми е да говоря за режисурата, за актьорите (Пееепс, запознах се с адашката Ели Стоянова - "Казаха ми в Горна баня, 'фъркам" от "Двубой"!) и за всички символи, които са се настанили така удобно в постановката - много от тях са умишлено търсени, но още повече, подозирам, са случайно намерени. Няма да е честно, нито ще е точно. Простотата на текста, прозаичността на ставащото, липсата на всякаква претенция обаче са съсипващи. Единственият истински сърцераздирателен спектакъл, за който се сещам и който, при това, дори не се опитва да играе на дребно или да ръси общочовешки истини. Просто седиш, гледаш... и плачеш.