Дизайн на сценичното осветление

В рамките на Панаир на куклите бе представена и книгата на Славчо Маленов и Иван Иванов "Дизайн на сценичното осветление" - едно незаменимо помагало, обединяващо в себе си търсенията и знанията на двамата автори в областта. Казвам "незаменимо", макар че то е такова по подразбиране, защото за момента е единствено. Това от една страна е малко тъжно, тъй като досега сякаш ролята на сценичното осветление бе леко маргинализирана - "Я дай малко повече тук, пусни малко там, уууу, че красивичко стана" (това съм го чувала някога в една опера, няма да назовавам имена). А всъщност сценичното осветление може и трябва да бъде пълнокръвен партньор на актьорите на сцената, неизменна част от сценографията и да влиза в диалог с идеите на режисьора. Използвано правилно с и мисъл, може да рисува картини, да разказва истории, да подчертава емоции, вместо да бъде просто... красивичко.

Книгата има 5 части : сцени и сценични пространства, в която се прави исторически преглед на развитието на идеята за сценично пространство; светлина, оптика и възприятия; видове сценична техника; теория на сценичния светлинен дизайн (приложение, аспекти и др.) и сценични осветителни практики (с акценти върху различните сценични изкуства и светлинния дизайн в тях). Към книгата е приложен и речник на използваните термини на 5 (пет!) езика, който несъмнено е изключително полезен на всички, работещи в бранша.

Все още не съм дочела книгата, но впечатленията ми дотук са, че тя е едно четиво, което би било от полза на всеки, който се занимава с театър на практическо или теоретично ниво, защото обединява дългогодишен опит с богата теоретична информация от разнообразни източници и синтезира резултатите от търсенията в една област, която е колкото пренебрегвана, толкова и основна за създаването и протичането на един успешен спектакъл.

Малки вълшебници

Вторият ден на фестивала Панаир на куклите започна със спектакъла на ДКТ-Варна "Малки вълшебници". Признавам си честно, първото ми впечатление от него бе леко негативно, може би защото нарочната инфантилност в кукления театър винаги ме е дразнила. Не я смятам за нужна, не я мисля за полезна и вярвам, че именно тя е една от причините кукленото изкуство да бъде така изтикано в периферията на останалите си братя и сестри.

В този ред на мисли, в инфантилизирането на възрастни виждам нещо леко нездраво и затова и с началото на "Малки вълшебници" не се спогодихме твърде добре. Не, че бяха превърнати в деца, просто клиширано и насилствено лигаво поведение от сцената рядко стои добре - и този случай не е изключение. В допълнение и измисленият език, на който говореха героите - нещо като gibberish, нещо като плоча на бързи обороти - уморява много слуха.

За щастие обаче това бе само първото ми впечатление от спектакъла, който нататък се разгръща по приятен и забавен начин и оставя усещането за лекота, каквато - вярвам - трябва да съпътства спектаклите за деца, без да ограбва от смисъла им.

С развитието на спектакъла и дразнещите детайли от по-рано намериха своето обяснение (макар все още да мисля, че бяха излишно преекспонирани): контрастът между шарените герои, тип захарен памук, които бърборят ли, бърборят на своя забързан език, и сивкавият човечец, който иска само тишината и спокойствието на собствения си дом (абе, да бъде оставен намира - отлично го разбирам!), бе силен и ясно заявен. Промяната му също се случи сравнително постепенно - отнемайки и добавяйки от и към образа - без насилие, почти неусетно. А малките вълшебници, които предизвикаха тази трансформация, бяха истински чаровници и спечелиха децата от публиката (които пък пощуряха от магическите трикове, които не бяха чак такава загадка, но работеха безотказно). То това е и най-сигурният лакмус - реакцията на децата. Те се радваха и съпреживяваха случващото се, бяха погълнати от историята и искрено се вълнуваха от нея - дори и само това може да се приеме като достатъчно добър атестат за достойнствата на спектакъла (този и по принцип).

Аз напоследък съм го ударила на разни философски размисли и се зачудих дали сивото е непременно лошо и дали пъстрата алтернатива е по подразбиране добра - съответно дали промяната у главния герой бе задължителна и за добро, но пък в кукления театър за деца половинчатостта не се препоръчва, така е. Нюансите често отсъстват, за да дадат път на поуката от историята - пък и на философските размисли ще им дойде времето, ей ме на' мене.

Няколкото финала на спектакъла за мен бяха откровено излишни и не му носят никакви допълнителни позитиви - дори напротив, защото поразводняват края. Има един прекрасно намерен freeze, след който един простичък блекаут би свършил чудесна работа за напълно адекватен и достатъчен финал. И не мисля, че нещата опират само до личен вкус - ако паднат 2-3-4 минути от финала, спектакълът само би спечелил от гледна точка на стегнатост и изчистеност на историята. 

Химиците на кукления театър

      Радвам се, че забавих малко писането на този текст, защото така имах възможност да понатрупам впечатления от цялостната селекция на Панаира на куклите. Силна е, много е силна, но хайлайтът към момента за мен е спектакълът "Катастрофа" на Agrupación Señor Serrano от Испания, с който момчетата ми махнаха главата от кеф още в първата вечер на фестивала.

      Препратката към Ханда Готе бе моментална, още с влизането в залата - 3 маси, покрити с разнообразни дреболии, джинджифлюшки, огромни маски и много, много, МНОГО желирани мечета. И една камера, която предаваше случващото се в реално време към голям екран, с което зрителите бяха превръщани във воайори, нахлуващи в малкия свят на героите от желатин. Мъничките борчета, къщичките, "построени" в миниатюрен мечи мащаб, се превръщаха в истинска гора, в истинско село, в цивилизация, която страдаше току пред очите ни, а драмата на желираните мечета заплашваше да ни погълне от екрана.

      Странно е как мащабът променя възприятията - но камерата, която предава събитията в реално време, далеч не е единственият "трик", който испанците използват. И тук отварям една голяма и тромава скоба, защото триковете им не бяха самоцелни и е много важно това да се подчертае много, ама много дебело. Спектакълът имаше ясна идея, вървеше много стегнато по нея и търсенето на изразни средства бе изцяло в нейна услуга.

      А въпросните изразни средства идваха от химията и физиката, за да предизвикат катаклизми в мечия свят и несъмнен ефект "уау" у публиката, пред която се случваха експлозии, земетресения, наводнения, изригвания на вулкани, повсеместно затопляне и прочее, и прочее катастрофи. Много изстрадаха горките мечета - много, и все зрелищно. 

      Спектакълът на Agrupación Señor Serrano е истински многопластова творба - отдавна не ми се беше случвало да попадна на такъв. От една страна, имаме мечата цивилизация с мъничките очарователни детайли в нея; от друга - случващото се между героите с маските, от трета - отношенията между самите актьори на сцената, невербалната комуникация между тях. И всичко това, обединено от избраните изразни средства - от живото предаване, от музиката, от магическите трикове с камерата, която успя да ни върне и в миналото, когато всичко е било детска игра и когато да взривиш нещо на покрива е било нормална и неизменна част от заниманията с комплекта "Млад химик".

      Без съмнение основната тема на спектакъла е доста експлоатирана покрай идеите на т.нар. sustainable development. Еко-театърът набира скорост в редица държави, поставяйки на дневен ред новите проблеми в обществото, влиянието на човешката дейност върху природата и последиците от действията му за нея. И да, идеята за града на консуматорите, построен от лъскави опаковки, може да беше малко чийзи и доста първосигнална, но дори и тя говореше на публиката и стоеше адекватно в общия контекст на спектакъла.

      После чух известно цъкане с език от някои зрители и си мислех, че спектакълът на Agrupación Señor Serrano е нещо като "Новите дрехи на краля", но в обратен смисъл. Обикновено сме свикнали да казваме, че никой не смее да заяви, че кралят е гол. В случая обаче кралят е облечен в чудесни и съвременни дрехи, дело на талантливи дизайнери. Въпросът е, че тази мода все още не е стигнала до България и за мнозина сякаш остава неразбрана, а в нея няма нищо лошо - дори напротив, защото тя е двигателят, който движи театралната кола напред в момента. Да, нарушава рамката на традиционния театър и да, използва нестандартни изразни средства, и да - спектакълът оставя усещането за пост-пънк, което не се случва често у нас (не и с подобна солидна и добре разказана идея като "гръб" (щото, да си го кажем направо, самоцелните неща много ме дразнят), но това е неизменна част от търсенето на нови изразни средства, от новата драматургия, от новия начин на работа в театъра изобщо. И Agrupación Señor Serrano са напипали една много плътна и жива линия в това отношение, която - по всичко личи - изследват от разнообразни гледни точки и която надстрояват с талант, желание и много мисъл.  

Жабокът принц

      Радвам се, че Жабокът принц на Столичен куклен театър е намерил място в селекцията за фестивала тази година. Все още не бях успяла да го гледам и това бе идеална възможност да поправя пропуска си. Уви, залата бе празна (имаше зрители само на първите 4 реда, назад бяхме седнали едва 4-5 души, гости на фестивала), но го отдавам на факта, че спектакълът е репертоарен за СКТ

      Той, за разлика от Н2О, е здраво стъпил в куклено-театралната традиция и това не е непременно лошо. Историята е разказана под формата на комична опера с образи-клишета. В този смисъл, режисьорът Тодор Вълов е постигнал целта си. Струва ми се обаче, че мярата тук-там е избягала и на моменти героите са прекалено и ненужно инфантилни (и така и не разбрахме какво промени мнението на принцесата, в крайна сметка. "Пуф, готово" често работи, но винаги съм мислила, че е добре да се избягва, когато е възможно). Свежите моменти - като купидончето-режисьор - балансират впечатлението, но си мисля, че спектакълът можеше да бъде и една идея по-кратък.

      И един последен коментар, понеже леко побеснявам - когато ви помолят учтиво да изключите мобилните си телефони, ами... изключете ги! Вчера в зала, в която я имаше 25-30 души, половината от които - деца на по 4-5 години, за 50 минути спектакъл звъннаха 2 телефона. След предупреждението устройствата да бъдат изключени. Не мога да не се сетя за покойния Андрей Баташов с неговото култово "Казаха ли да изключите дебилните си телефони". Наистина е изключително дразнещо - почти колкото явната липса на култура у някои зрители.

Концерт за вода и трима германци

      Когато видях в програмата, че спектакълът Н2О на театър HELIOS (Германия) е за деца над 2 години, а после видях и основната част от публиката в театър София (все около долната възрастова граница), си мислех, че дребосъците няма да издържат обявените като продължителност на шоуто 40 минути и ще им доскучее. Нищо подобно.

Момчетата от HELIOS работят почти изцяло с материала - в случая: вода - и изследват неговите възможности. Да си призная честно, тази изходна позиция малко ми липсва в българските спектакли, които гледам, където все още историята е водеща и се наблюдава някакъв страх от отказване от наратива.

      И това ще стане, де. Думата ми е за спектакъла на германците, който предложи различен поглед върху нещо толкова познато, каквото е водата, превръщайки я в музикален инструмент, а себе си - в оркестър, който изпълнява един много, много мокър, забавен и образователен концерт. Съвсем не се шегувам, не мислете, че ви редя тука някакви метафори - в Н2О са изследвани "музикалните" свойства на водата и са използвани, за да се създаде мелодия, която си има вътрешна динамика и която разказва на децата история по начина, по който само музикалните произведения могат.

      Но водата рисува и картини, както видяхме в немския спектакъл. И допълва перфектно търсенията на екипа в изразните средства на кукления театър - театърът на сенките се разиграва върху пране, а в абстрактните картини от вода има и капка магия, допълнена от звуковата среда.

      Вероятно може да се каже, че Н2О е и (в някаква степен) образователен, защото запознава децата с всички агрегатни състояния на водата, но го прави по изключително лек начин, който не дотяга и не им размахва пръст от сцената, в случай, че не обичат да се къпят, или предпочитат Кока-Кола. Напротив, просто им показва не само каква може да бъде водата (тъкмо мислех, че ми липсва малко лед, и извадиха от една кофа ееееей такава буца от него!), но и какво може да прави тя - един съвсем простичък материал, който използваме ежедневно, но който - както изглежда от спектакъла на HELIOS - познаваме твърде слабо.

      В известен смисъл на H2O му липсва точка, защото представлението свършва някак... никак, насред нищото, но то чисто драматургично му липсват и останалите основни елементи, та това не ме изненада особено. Не ме разбирайте грешно, не отчитам това като дефект, а като... особеност на начина на разказване - разчитам, че с времето ще виждаме все повече подобни спектакли и у нас: такива, които използват като изходна точка възможностите на даден материал, а не поредната драматизация на популярна приказка (в които няма нищо лошо, но пък и разнообразието не е мръсна дума). И само си помислете - в продължение на 40 минути да ангажираш вниманието на деца, които еееедва са навършили 2 години, при това без да им разказваш история (в смисъла на традиционния наратив)... колко готин трябва да е бил този спектакъл? Много, честна мускетарска!

      Естествено, аз си имам лек страх, когато видя вода в такава близост до работещи прожектори, та погледнах неколкократно дали все пак актьорите са с гумени ботуши и някак до края на спектакъла очаквах и принудителни екзотични танци като част от представлението, но това съм си аз (пък и един колега в академията има' доста лош опит със същото). И се надявам недоразумението от вчера, когато децата бяха настанени в залата, а се оказа, че спектакълът всъщност започва от фоайето, да бъде отстранено за представлението днес. Въпреки него обаче, момчетата от HELIOS започнаха фестивала абсолютно ударно и вдигнаха летвата с един простичък, но различен и истински интересен спектакъл, който илюстрира някои от водещите тенденции в съвременния куклен театър в Западна Европа.

И отново фестивал, и отново кукли

...и отново аз.

Радвам се, че пак имам повод да пиша редовно - радвам се и че поводът е тъкмо такъв. Днес в София се открива осмият Панаир на куклите, международен фестивал за уличен и куклен театър. С други думи, най-моето време, когато закусвам по обед, вечерям след последния текст, завършен в 4 сутринта и трите часа сън в денонощие не ме впечатляват изобщо. Ама хич.

Тук ще ви разказвам за спектаклите, които съм видяла (а аз планирам да видя почти всички - така като гледам програмата, ще пропусна вероятно 3) и на ваше място бих наминавала редовно тези дни - предстоят да се случат доста неща.

Гостите на фестивала тази година са от България, Германия, Испания, Франция, Италия, Чехия, Полша, Словакия, Словения и Гърция. Впечатляващо, а? А някои от тях са представени и от повече от една трупи. Спектаклите обхващат всички възрасти (сериозно, включена е и "Бебешка пиеса" на СКТ, която е за най-, ама най-малките зрители), немалка част от програмата ще се състои на открито (молим се времето да се държи прилично, или поне... да се държи!) и - преглеждайки програмата - мога да ви уверя, че в нея наистина има по нещо за всеки вкус.

В рамките на съпътстващата програма е предвиден уъркшоп за изработка на кукли, образци на чешката сценография (за деца от 6 до 12 години) с чешки лектори, уъркшопи, провеждани от участниците във фестивала - техники на уличното представление и въображението при импровизациите.

На 17.09 във фоайето на Столичен куклен театър от 18 часа ще се състои представянето на книгата Дизайн на сценичното осветление на Славчо Маленов и Иван Иванов, а на 19.09. в СГХГ от 18:30 ще бъде откриването на изложбата Традиция и настояще на чешката театрална кукла (препоръчвам горещо да я посетите, чехите неслучайно са смятани за най-големите майстори в областта, а Прага - за люлката на кукленото изкуство. Разбира се, тук трябва да изпадна в уточнения и обяснения, за което сега нямам време, тъй като след малко ще бягам, за да гледам "Жабокът принц" на СКТ, но приемете на доверие, че изложбата ще бъде интересна и си заслужава да се види).

Та така. Аз си влизам във фестивалния ритъм (т.е. ще обядвам кроасан и ще нося половината покъщнина в дънковата си торба, а от задния джоб на дънките ми дори и в момента небрежно стърчи брошурата с програмата), а вие заповядайте на спектаклите от осмия фестивал Панаир на куклите. Ето и линк към програмата на събитието

Е, Ден Четири е наред

Хаха, не си мислете, че няма да довърша фестивала. Нито, че ви проверявам дали продължавате да четете дори тогава, когато съм поспряла да пиша. Всъщност, да, проверявах ви - едва ли ще изчезна отново за толкова време, но това не ми пречеше да хвърлям по няколко очи на уебкаунтъра, за да проверя кой ми е останал верен дори и след... Ир, 16 дни ли ги сметна?
Истината е, че наскоро имах рожден ден и някак не ми се пишеше тук. Затова прекарах няколко дни у дома, ходих на опера в Русе (казвах ви аз, че това лято съм все от другата страна на Балкана), слушах хубава музика и се радвах на разкошното време, направено сякаш само за разходки. Стефан пак ме намери - той винаги ме намира, където и да съм - дори и във Финландия - и рожденият ден се превърна във феноменален купон, продължил почти три дни - като в приказките, нали...
А, приказки ли казах? Да се върнем на фестивала - повярвайте ми, фестивалните емоции съвсем не са ме напуснали. Чувствам ги болезнено впити в мен - празно ми е. И изпаднах в истерия, защото компютърът ми категорично отказваше да разпознае клиповете на "Образцов" като обекти и възможността да не успея да ги видя, ме докара до сълзи (смейте се, не ми пука!). Но! След убеждаване, заплахи, молби, обещания, най-сетне постигнахме взаимно съгласие и успях да видя Андрей и Максим. "СтатУя? Пфффф!" Хихик, идея нямате за какво говоря, нали? Така ви се пада, като не гледахте "Малки трагедии"...
Та... да се върнем на четвъртия ден от шестдневната програма.
Истината е, че ми е много трудно да пиша за ДКТ Стара Загора и това също се превърна в част от причината за забавянето на следващото ентри тук. Ще речете, че са ми любимци. И да, ще имате право. Обаче не са ми любимци, защото е моят "домашен" театър; мястото, където винаги мога да потърся убежище при поредната разразила се буря. Това е факт. Но, също така, мога достатъчно критично да отсека, че правят най-качествената продукция в момента и следват една определена линия при построяването на репертоарния си план. Тази линия през последните сезони може да се кръсти просто: "Катарзис". Чрез плач към пречистване и израстване. Това го могат - ама много го могат. И с "Красавицата и звярът" го доказаха за пореден път.
Дали спектакълът е за деца, може да се поспори - но ако "Храбрият оловен войник" бе само и единствено за възрастни (впрочем, познала съм - минава към вечерните спектакли), тази постановка на Петър Пашов е И за тях. Приказката я знаете - разплаква, а? Е, добавете уникалните идеи на Силва Бъчварова и Васил Рокоманов (който е гледал поне "Честна мускетарска" знае какво имам предвид) - куклите-книги, които се разлистват и крият толкова тайни, колкото не бихме могли да приютим, дори ако изчетем цяяялата Царска библиотека на Александрия. Сценографските решения често ме умиляват, но рядко ме възхищават истински с ясен цнтър и конкретика на идеите си - е, те в този спектакъл всичко си бе на мястото. Декорът е пределно сложен, но пък и чаровниците на сцената не си поплюват. Вярно, поопърлиха ми перушината с горелките към финала, но никой не ме е карал да сядам на първия ред, все пак. А тези горелки бяха най-смелото нещо, което видяхме на фестивала и спокойно мога да заявя, ча бяха повече от необходими, за да повярваме в хепиенда, след който, признавам, си отдъхнах. До самия край бях на тръни, че пак ще ме изненадат, само дето усещах, че тоя път ще рева пред свидетели. За щастие, не се наложи. :) О, и още нещо - Петър Пашов - младши е надминал себе си по отношение на музиката. Започвам да му вярвам, дам.
И сега ще ви кажа точно колко огромна може да бъде амплитудата на емоциите, завладяли скромното ми същество в рамките на само един ден. Всъщност, не, няма да ви кажа. Просто защото не мога. Безкрайно катартичният спектакъл на заралии бе последван от един доста... авантюристичен опит на американците от "Сант Бернардино" да се разправят с Одисей и неговите патила. Е, получи им се - саморазправата, имам предвид. Ентусиазмът и липсата на критична самооценка бяха повече от умилителни, а песента на лилавите плъхове, които (май) се водеха сирени, и в момента звучи в главата ми. Както се чу по-късно "Добре, че видяхме и тях, та да си заобичаме нашия НАТФИЗ още повече".
Но ако декламативният Одисей, лилавите плъхове и изумителният циклоп, дето все едно аз съм го мислила (а това, повярвайте ми, не е комплимент към сценографа), можеха да се приемат като симпатичен, макар и не успешен експеримент, само час по-късно всяка подобна снизходителност бе изтрита от Андрей Денников и Максим Мишаев. Не, няма да ви говоря за тях, вече написах всичко, което бих могла да артикулирам по техен адрес. Андрей е магьосник. Андрей... Той ме съсипа - и, искам или не, трябва да призная, че усещането за нищожност пред него и таланта му, май се превърна в основна причина за безсилието ми напоследък.

EDIT: Да, датата е вярна - текстът бе почти готов за публикуване още на 1.10, но прозаичните ангажименти ми попречиха да го завърша и публикувам по-рано. С две думи - I'm back, треперете, театрали! :)

Ден Трети (well... и Четвърти)

Простете за забавянето. И обвинете (предимно) Андрей Денников. След преживяната емоция не можех да пиша за друго, тъй като всичко изглеждаше дребно и незначително, без, всъщност, да бъде такова.
Но ето, че сега, когато ми остана мъничко време за мен самата и което избрах да отдам на една нова за мен музика, която обаче ме грабна от първата песен, реших да подраскам малко и тук.
Обединявам два от дните не поради мързел (точно пък за куклен театър никога не ме е мързяло), а защото не бяха така наситени откъм събития, а и за някои от тях вече съм писала пространно. "Румето и старият лъв" на ямболии ме върна във времената на онзи куклен театър, който помня от дете и който отеква в душите на възрастните, когато се спомене за това изкуство. Много чаровен спектакъл, всичко си имаше - специално отбелязвам музиката - темата на лъва беше гениална, само не мога да се сетя чий е оригиналът на песента.
За юбилейния албум на арх. Иван Цонев мога да кажа само едно - крайно време беше. Книжката е чудесна, но онова, което бе още по-чудесно бе, че Иван Цонев ме прегърна и... даже май ме целуна. А проф. Атанас Илков падна на колене пред него и се разплака. Повече думи са излишни.
Някой ден ще ви разкажа и за "Приказка за попа и неговият слуга Глупан" - спектакълът е музикален, дело на СКТ и, смело мога да кажа, че е хитов, що се отнася до малката публика. Бих искала да кажа, че същото е валидно и за "голямата" публика по отношение на "Голямото кихотене", но, уви, не мисля, че имам резон да го сторя. Ето тук съм писала за спектакъла, по фестивалному обаче имаше някои гафове в осветлението, малки засечки в репликите и малко по-голямо разводняване на заигравките в текста. Но... на фестивал, като на фестивал. Аз продължавам да държа рекорда и да съм гледала спектакъла толкова пъти, колкото са го играли.
...
И тук ще сложа точката за тази вечер, а утре сутрин ще допълня този (потенциален) чаршаф с впечатленията от Ден Четвърти, някои от които вече споделих тук.

Съвършен!

Той е съвършен, казвам ви, съвършен е, СЪВЪРШЕН! Майната й на хронологията, Ден Tрети ще почака. Съвършенството винаги е с приоритет.

Така като го гледате, колко години му давате? Това е 30-годишният Андрей Денников, актьор и режисьор в театър "Образцов", Москва. Ако името на театъра не ви говори нищо, ще се наложи да ми се доверите. Това е висшата класа в кукления театър. Титани са, и днес сбъднах мечтата си да гледам техен спектакъл наживо. Знаех, че ще е добър - не би могъл да не бъде. Но не знаех точно колко добър е Андрей Денников.
Ами не, не е добър - феноменален е. Щях да ви казвам какво може да прави, но май ще е много по-лесно да ви кажа какво не може. Вероятно единственото, което не може, е да бъде скучен, обикновен или да се случи така, че да не успее да събере енергията на залата в себе си. Няма как да стане.
С крехката си възраст и ей това детско личице, излиза момъкът на сцената и ставаш глух и сляп за всичко наоколо. Истината е, че не смеех да мигна, за да не пропусна нещо - просто седях някъде в тъмнината на 2-ри ред, гледах в захлас и мислено (и май гласно) си казвах: "Господи, това не е възможно. Не може да бъде. Той не може да владее всички магии до задъхване на вниманието, не може да предизвика емоциите да излязат извън теб и ти да се опитваш да ги догониш, а те да ти се изплъзват и да ти се смеят, устремени към него." Беше лудост - спектакълът "Малки трагедии" продължи около 2.30 часа, но бих преместила точката с един знак надясно и бих го гледала 23 часа. И след това - още толкова, вероятно. И няма да ми писне.
Това, уважаеми дами и господа, не се вижда у нас всеки ден. По-правилно ще е да кажа, че за седемте години, в които съм изгледала доста над 100 спектакъла, не съм виждала нещо подобно. Перфектна игра, неусетно преминаване от образ в образ (утре ще го гледам пак и ще опитам да преброя точно колко бяха героите му), ама не само да прехвърчи през тях, ами и да ги изгради максимално убедително чрез слово и жестове, изпипани съвършено до най-мъничкия детайл. Те не бяха кукли. Бяха хора в ръцете му - и, ако ви звуча твърде екзалтирано, то е, защото имам всички основания да бъда в подобно състояние. След седем години чакане, го видях. Съвършенството.

Хич няма да ви говоря за прекрасните кукли - не съм се и съмнявала, предвид факта, че става дума за "Образцов". Онова, което ме отнесе окончателно и, съответно, второто нещо, изумило ме у Андрей, бе завършената фигура на един изключително интелигентен творец - не само като актьор, певец (превъзходен контратенор, но покрива много и различни партии и може да се похвали с отлична постановка), но и като режисьор (да не говорим за прекрасната музика, подбрана от него). Почти невъзможно е да направиш нещо толкова стойностно и категорично като режисьор на такава възраст (имайте предвид, че премиерата на спектакъла е през далечната (вече) 2000 година, когато Денников е бил на 22, а с новите кукли представлението се играе от 4 години насам). Но да го изиграеш по подобен начин, означава само едно, и аз го повторих многократно - съвършенство. Идея нямате как се радвам на мислещите актьори - а Денников, няма две мнения, е сред най-мислещите от тях.
Утре спектакълът ще се играе отново - часът е 19.00, мястото - Столичен куклен театър. Може би трябва да предупредя, че говорят изцяло на руски, но това съвсем не пречи да разберете какво имах предвид по-горе. Ако Омир би се въртял в гроба заради днешния "Одисей" на американците, Пушкин несъмнено би се гордял със стореното от Денников на сцената.
И, като казах по-горе "говорят", та се сетих - представлението не е моноспектакъл - в него участва и Максим Мишаев, но, с цялото ми уважение към отличната му игра, никой не може да изтръгне от мен усещането, че станах свидетел на изумителен, потресаващ като времетраене и качество, моноспектакъл.
Какво да ви кажа... поне трима души ме чуха по телефона непосредствено след финала. И тримата ми казаха под някаква форма, че не ми разбират. Е, как се събира толкова всепоглъщаща емоция в 2-3-минутен телефонен разговор?

*снимките са от официалния сайт на Андрей

Day 2

В рамките на час казах на 5 души, че ей сега си лягам. Което е вярно, защото емоциите, които ме заливат от всички страни, са не само фестивални, а се опитвам да се справям с тях по фестивалному, т.е. в движение и това, честно казано, изморява. Обаче пък не мога да легна, без да ви разкажа за вчера - втория ден от програмата на Панаир на куклите тази година.
Само момент да си издиря някой подходящ саундтрак, за да разсея една насъбираща се тъга, породена от нефестивални причини, защото вчерашният ден бе светъл във всяко едно отношение и бих искала и вие да го видите като такъв (ако и да ви направя съпричастни само към театралната светлина).
Стартирахме със спектакъла на ДКТ Кърджали - театър, към който имам сериозен сантимент, свързан със "Съкровището на Силвестър" преди години у дома. Вчера заглавието бе "Малката фея" и установих, че както е казал народът, мечката наистина се жени 3 пъти. Ако "Сънят на Хитър Петър" привлече вниманието ми към Валентин Владимиров, а "Храбрият оловен войник" затвърди впечатлението ми, то драматизацията и режисурата на "Малката фея" окончателно оправда промяната в листа с любими режисьори, който съм си създала с годините. Името на Валентин Владимиров категорично има заслужено място там - той прави не само гледаеми спектакли, той прави спектакли, които наистина те докосват, без да залага на помпозни слова или да бие на чувства (не, не се подвеждайте, "Храбрият оловен войник" бе всичко друго, но не и това, и може би поради тази причина успя да си проправи път с подобна мощ). Струи обич от сцената - от режисьора към текста, от актьорите към публиката, от текста - пак към публиката, която, на свой ред, удавена в толкова любов, неизменно отвръща със същото. В подробности за самия спектакъл няма да се впускам, ще ви кажа само едно - името е Валентин Владимиров. Не го пропускайте - аз не бих.
И, тъкмо когато мислех, че не може да стане по-хубаво, се оказа, че всъщност можело. Съвсем като в оня виц. Влюбена съм. Влюбена съм не в един или двама, а в седмина мъже... и една жена. В трима от тях - особено силно. :) Става дума за Ополски театър на куклата и актьора (Полша) и спектакъла "Drums for dance(s)". Игра се пред Народния театър, но всяка минута, изстудувана там в захлас, си струваше на повече от 100%. Тримата, които спечелиха сърцето от пръв удар по празната кофа, са перкусионистите, които сътвориха уникална музика с помощта на само 3 кофи и невероятен талант. Те "подложиха" на предстоящото представление толкова добре, че прогониха и съмненията, и студа. Фен съм им, какво да ви кажа... Вълшебници. Също като останалите момчета (и единственото момиче), които разказаха историята на сътворението на човека от неговите "части" с помощта на висшата сила, която има правото и способността да вдъхва живот. Куклите (пардон, хората) се срещаха, обичаха се, сменяха маски (а дали вечерта преди това не проведох среднощен разговор за маските, или имам странно deja vu?), създаваха деца, разпадаха се... И всичко това, прдружено от онази ключова дума, белязала целия вчерашен ден - обич. И майсторство, и прекрасна музика, и тотално отдаване на актьорите - ама напълно, казвам ви, без остатък.
След финалът, който дойде сякаш разочароващо рано, реших, че няма да си го простя, ако не отида да нагушкам тези слънца и да им благодаря за удоволствието, което ми доставиха с чудесата, които правят на сцената и с музикалните си инструменти. Те го могат, разбирате ли - могат го! И им го казах, след което продължих с една тирада от хвалебствени слова, които, както видях, ги шашнаха доволно много. Но това не ми попречи, де - трябваше да го кажа.
Сладкишите от Полша обаче направиха и една беля - толкова бях премръзнала, че не успях да се принудя да се отправя към "Сфумато" за спектакъла на холандския театър "Дуда Пайва" - "Утринна звезда". Предвид онова, което чух по-късно, не знам дали да съжалявам.
Но пък изгледах от-до очаквания с огромен интерес нашумял спектакъл "Аз, Душата" на "Фондация за Родопите" и Родопски драматичен театър. Специално отбелязах, че съм го изгледала от-до, защото на някого това може да му се стори като особено постижение. Истината е, че моноспектакълът е замислен изключително добре, но фатално плоският на моменти текст, му пречи също толкова много. То са едни драматични слова, които се редуват с доста не/успешни опити за шеги, то е едно чудо, свят да ти се завие. В цели откъси осъзнаваш, че авторът не е знаел какво иска да напише и накъде ще го отведе случващото се, но е продължил да твори. Разбира се, възможно е да съм в огромна грешка, но си мисля, че по-скоро не съм. Ето какво казват за въпросния текст на сайта на Центъра за изкуства за Родопите: "“Аз, Душата” е комична пиеса за младежи и възрастни, написана на един дъх от Петър Тодоров през 1993 г. след драстични житейски перипетии". Оттук можете да изтеглите текста и да проверите за себе си дали съм права, но ще изтървете особената истеричност, която лъха от сцената. Дори и прекрасно намерената музика ("Стабат матер" на Перголези) е оградена от дует на Миро и Анелия, който отваря и затваря спектакъла, да не говорим и че изведнъж, от нищото, вероятно под влияние на спонсорите, се прокрадва народна мелодия, чието място категорично не е в постановка, която би могла да бъде решена много сполучливо само чрез Перголези, идеален за целта. И, за да не решите, че съм зла, ще ви кажа, че финалът беше разкошно направен, искрено се забавлявах със ставащото на сцената в последните 3-4 минути, както и на поклоните. Огромна заслуга за това има Ханна Шварц, художник на страхотната кукла. Признавам, изучавах я през половината спектакъл. И плясках много - за усилието и желанието.
"Лудостта на деня" на театър "Хеликс" (Гърция) и какафонията, която мимовете сътвориха в началото на спектакъла пред НДК, както и студът, сковаващ съществото ми, особено във времето след 21:00, когато представлението започна, ме отказаха напълно и не го догледах, признавам - затова и не би било етично да коментирам.

А този чаршаф е огромен...

Първи ден на фестивало...

Това горното е лаф на Супер Любо и има продължение, ама няма да ви го кажа, ПЪК!
С известно закъснение поради обективни и субективни причини, да драснем някой и друг ред за видяното в деня на откриването на Панаир на куклите 2008.
Ядосаха ме. Ядосаха ме, бе! За театър "Цвете" иде реч и тяхната история със зелено чудовище (Дино, вече ви споделих за топлите ни отношения с него), 2 големи розово-бели птици и лилава гад, която безуспешно опита да изплаши малки и големи. Да изплаши ли казах? Че той студът не ги изплаши, пък едно лилаво чудовище на кокили ли ще успее? И, говорейки за студа, да споделя и повода за раздразнението си. При уличен спектакъл с обявено начало 14:30 часа и зверски студ навън, е кощунствено да се започва строеж на сцена в 14:40 и спектакълът да отпочва в 15:05-15:10. Да, беше жив, весел, пъстър, много, много забавен, енергичен и ангажиращ и, за щастие, не твърде дълъг. Но чакането дойде в повече, признавам.
Обявеното от 15:30 часа откриване на фестивала обърка генерално движението по "Гурко", най-малкото защото през прозорците на спрелите на светофара коли надничаше безименният плюшен (всъщност, не, не беше плюшен, но аз така го реших) кон и цвилеше, с надеждата да бъде приютен на топло. Може да се каже, че го огря, защото започващият в 16:30 спектакъл привлече отклони интереса на публиката от разкошно красивите актьори, покатерени върху безкрайни кокили, коня, когото най-безскрупулно гоних и зеленото чудовище, което след спектакъла пред Народния театър си хареса ареала около СКТ и се настани досами кръстовището с "Раковски", будейки откровена почуда у шофьори и пешеходци. За протокола - до ПТП не се стигна, което, предвид ситуацията на почти неконтрулируем интерес, си е абсолютно постижение.
Първи в спектакъл "на закрито" излязоха поляците от Познан със спектакъла "Музикалната кутия". Въпреки твърде ограничените познания на публиката в областта на полския език и затрудненото проследяване на сюжета в резултат на това, и въпреки откровено противоречивите мнения, които чух след финала, при това от хора, на които нямам причина да не вярвам, аз знам какво видях. И то бе един изключителен спектакъл с невероятно професионално отношение към детайла. Това, съвсем отговорно го заявявам, е постановката с най-съвършено художествено осветление, която някога съм виждала (не само в кукления театър, говоря за сценичните изкуства по принцип) - а, повярвайте ми, аз съм изключително критична в това отношение. Въпреното осветление, заедно с костюмите, притичали до сцената на СКТ от 20-те години на XX век, създадоха ефекта на ретрокартичките толкова убедително, че аха-аха да реша, че искам да се върна в младостта на прабаба ми. За постоянно.
Брилянтно изпипана хореография, сценичното движение бе отработено до съвършенство, музиката бе много и все прекрасна - така де, за всички, които си падат по суинга, разбира се. Сценографията бе атрактивна, актьорите - отдадени и готови... да, липсваше известен синтез между отделните елементи, и да, почти нищо не рабрахме от историята, но бе толкова майсторски направено и така увлекателно, че съм повече от склонна да им простя дребните пропуски, сред които, реално, има и мои - да съм учила полски, когато живях с Аша, ааа!
Въпреки колебанията ми относно евентуално повторно гледане на спектакъла, реших, че "Моцарт препостеросо" на Нола Рей в Малък градски театър няма да мине без мен и се отправих натам под звуците на суинга, който още властваше над съзнанието ми. Моцарт обаче го изтри с един удар и няколко усмивки.
Моноспектакълът е невероятно трудоемък, изисква чудовищно количество енергия от актрисата и съчетава в себе си пантомима, буфонада, изключително чаровни кукли и, разбира се, прекрасната музика н детето-чудо. Напомни ми на "Шекспир - пълни съчинения" - направен с истинско майсторство, с много хумор и намигване към цялата свръхсериозност на образа, но и с много уважение към гения, който твори още от люлката (буквално) и дъвче перата, за да чеше поникващите зъбки. "Моцарт препостеросо" е вихрен. Това думата. Детството на композитора, екплоатацията му от страна на баща му, годините на първите успехи, отношенията му с жените, алкохола и публиката, ранната му смърт - всичко това, изживяно на сцената от очарователната Нола Рей, която оставя впечатлението за странна смесица между Бени Хил, Роуън Аткинсън и гениалния Моцарт.
Уви, пропуснах огненото шоу - както вече казах, забавянията в програмата са неприятни, а когато часът минава 21:00 и усещаш как лед обвива вътрешните ти органи, решаваш, че колкото и огнено да е шоуто, здравето и благосъстоянието май са по-важни - и, в резултат на това, поемаш дългия път към дома с подвито опашле. Все пак, на другата сутрин ме очакваха ДКТ Кърджали с "Малката фея", а след тях и актьорите от театър "Ополе", Полша, в които се влюбих безмерно от съвсем пръв поглед. Но за това - по-после...

По фестивалному

Ако не сте ставали неотменна част от живота на някой фестивал, трябва да се впусна в уточнения за съвсем прозаичните неща, които следват от участието (пряко или косвено) в него. Времето тече по различен начин и се измерва не в часове по принцип, а в начални часове на спектакли, както и в брой представления дневно. Освен това, никога не знаеш дали е сряда или събота, но знаеш, че днес играят "Drums for dance(s)", следователно е денят между "Моцарт препостеросо" и "Голямото кихотене" - т.е. избираш си по един спектакъл, който е водещ за теб за съответния ден и така подреждаш времевия континуум. Удобно е, а и спестява излишни чуденки за неща, които хич не те и вълнуват (дреме ми дали е сряда или събота! Освен ако не е вторник, разбира се - май казаха, че ще вали... Който разбере това прозаическо отклонение, ще получи подарък, говоря сериозно - време е да се поизпитаме малко).
Потърпевши от фестивалното време са и хранителните навици, но те се променят взависимост от фестивала - на "Пиеро", например, се яде като в казармата - в определен ред и час, а между зъбите ти хрупа пясъкът от неизмития спанак. Тук, на Панаира на куклите, се яде тичешком - забърсваш някакъв кроасан в полета си между СКТ и Малък градски театър и пишеш закуската минала. Разбира се, няма нищо ненормално да се закусва в 16.00, при условие, че обядът ти се пада около 23, нали? Вече се разбрахме за странния ход на времето, надявам се.
Друга особеност е, че сетивата ти се ориентират в една посока. Мислите ти - също. Всичко нефестивално - питанки, забележки, планове - всичко това ще чака. Приоритетите са други. А и когато има 9 събития за по-малко от половин деноношие, времето, дори и разтеглено по фестивалному в една удобна непрекъснатост на случващото се, пак не стига за глупости.
Но така е - на фестивал, като на фестивал. До понеделник тук ще се пише само за това, така че може да спрете да четете още сега.
...
Обаче ако го сторите, никога няма да разберете как се казва зеленото чудовище, което целунах (ъъъ... неколкократно), лилавото чудовище, което ме гони, плюшеният кон, когото пък аз гоних, за да го плесна по задника и който се обърна с идеята да ме сръфа, но аз го умилостивих, потърквайки буза в неговата... живото дърво, което ми поднесе цвете и 3-метровите и ужасно красиви момче и момиче, качени на кокили за радост и почуда на случайните минувачи. Като казах всичко това на Ангел, той предложи да спра с халюциногените. Като го казах на Николай, той само ме предупреди за възможните странични ефекти от целуването на зелени чудовища. Сигурна бях, че ще ме разбере!
...
Та така... карам на лоша храна и добро настроение, а селекцията, която ме тревожеше отначало, вече надминава и най-смелите ми очаквания - спектаклите са невероятни. Сега обаче ви оставям, защото трябва да се размразя достатъчно добре, преди да отлетя пак навън - студено е, много е студено и, уви, дори моят герой, който вчера спря дъжда заради мен, днес не можа да направи нищо по въпроса със студа, уви.