Първи ден на фестивало...

Това горното е лаф на Супер Любо и има продължение, ама няма да ви го кажа, ПЪК!
С известно закъснение поради обективни и субективни причини, да драснем някой и друг ред за видяното в деня на откриването на Панаир на куклите 2008.
Ядосаха ме. Ядосаха ме, бе! За театър "Цвете" иде реч и тяхната история със зелено чудовище (Дино, вече ви споделих за топлите ни отношения с него), 2 големи розово-бели птици и лилава гад, която безуспешно опита да изплаши малки и големи. Да изплаши ли казах? Че той студът не ги изплаши, пък едно лилаво чудовище на кокили ли ще успее? И, говорейки за студа, да споделя и повода за раздразнението си. При уличен спектакъл с обявено начало 14:30 часа и зверски студ навън, е кощунствено да се започва строеж на сцена в 14:40 и спектакълът да отпочва в 15:05-15:10. Да, беше жив, весел, пъстър, много, много забавен, енергичен и ангажиращ и, за щастие, не твърде дълъг. Но чакането дойде в повече, признавам.
Обявеното от 15:30 часа откриване на фестивала обърка генерално движението по "Гурко", най-малкото защото през прозорците на спрелите на светофара коли надничаше безименният плюшен (всъщност, не, не беше плюшен, но аз така го реших) кон и цвилеше, с надеждата да бъде приютен на топло. Може да се каже, че го огря, защото започващият в 16:30 спектакъл привлече отклони интереса на публиката от разкошно красивите актьори, покатерени върху безкрайни кокили, коня, когото най-безскрупулно гоних и зеленото чудовище, което след спектакъла пред Народния театър си хареса ареала около СКТ и се настани досами кръстовището с "Раковски", будейки откровена почуда у шофьори и пешеходци. За протокола - до ПТП не се стигна, което, предвид ситуацията на почти неконтрулируем интерес, си е абсолютно постижение.
Първи в спектакъл "на закрито" излязоха поляците от Познан със спектакъла "Музикалната кутия". Въпреки твърде ограничените познания на публиката в областта на полския език и затрудненото проследяване на сюжета в резултат на това, и въпреки откровено противоречивите мнения, които чух след финала, при това от хора, на които нямам причина да не вярвам, аз знам какво видях. И то бе един изключителен спектакъл с невероятно професионално отношение към детайла. Това, съвсем отговорно го заявявам, е постановката с най-съвършено художествено осветление, която някога съм виждала (не само в кукления театър, говоря за сценичните изкуства по принцип) - а, повярвайте ми, аз съм изключително критична в това отношение. Въпреното осветление, заедно с костюмите, притичали до сцената на СКТ от 20-те години на XX век, създадоха ефекта на ретрокартичките толкова убедително, че аха-аха да реша, че искам да се върна в младостта на прабаба ми. За постоянно.
Брилянтно изпипана хореография, сценичното движение бе отработено до съвършенство, музиката бе много и все прекрасна - така де, за всички, които си падат по суинга, разбира се. Сценографията бе атрактивна, актьорите - отдадени и готови... да, липсваше известен синтез между отделните елементи, и да, почти нищо не рабрахме от историята, но бе толкова майсторски направено и така увлекателно, че съм повече от склонна да им простя дребните пропуски, сред които, реално, има и мои - да съм учила полски, когато живях с Аша, ааа!
Въпреки колебанията ми относно евентуално повторно гледане на спектакъла, реших, че "Моцарт препостеросо" на Нола Рей в Малък градски театър няма да мине без мен и се отправих натам под звуците на суинга, който още властваше над съзнанието ми. Моцарт обаче го изтри с един удар и няколко усмивки.
Моноспектакълът е невероятно трудоемък, изисква чудовищно количество енергия от актрисата и съчетава в себе си пантомима, буфонада, изключително чаровни кукли и, разбира се, прекрасната музика н детето-чудо. Напомни ми на "Шекспир - пълни съчинения" - направен с истинско майсторство, с много хумор и намигване към цялата свръхсериозност на образа, но и с много уважение към гения, който твори още от люлката (буквално) и дъвче перата, за да чеше поникващите зъбки. "Моцарт препостеросо" е вихрен. Това думата. Детството на композитора, екплоатацията му от страна на баща му, годините на първите успехи, отношенията му с жените, алкохола и публиката, ранната му смърт - всичко това, изживяно на сцената от очарователната Нола Рей, която оставя впечатлението за странна смесица между Бени Хил, Роуън Аткинсън и гениалния Моцарт.
Уви, пропуснах огненото шоу - както вече казах, забавянията в програмата са неприятни, а когато часът минава 21:00 и усещаш как лед обвива вътрешните ти органи, решаваш, че колкото и огнено да е шоуто, здравето и благосъстоянието май са по-важни - и, в резултат на това, поемаш дългия път към дома с подвито опашле. Все пак, на другата сутрин ме очакваха ДКТ Кърджали с "Малката фея", а след тях и актьорите от театър "Ополе", Полша, в които се влюбих безмерно от съвсем пръв поглед. Но за това - по-после...