неделя, март 16, 2008

В какво се превръщат мечтите

Мислех, че няма да пиша тук в следващите поне 3-4 дни, ама на... Не се превръщам в емо, категорично не, обаче Робин Уилямс има странната способност да ми скача върху сърцето с абсолютно всеки свой филм. Съвсем непонятно ми е как го прави, обаче го прави с невероятен успех.
Снощи гледах "В какво се превръщат мечтите" ("What Dreams May Come")

Вероятно е излишно да казвам, че плаках през първата половина, през голяма част от втората половина и половин час след края на филма - поради 3 различни причини. И вероятно това ви изглежда като емо-вщина. Не ми пука, честно казано.
Обаче филмът е много катартичен - най-добрият, който съм гледала в този смисъл. Показва ми докъде съм стигнала, т.е. показва ми докъде все още очевидно не съм стигнала, колкото и да твърдя обратното. А и дава надежда, че не всичко е безсмислено и изходът може да бъде различен - нали знаете за думите на Блез Паскал ("Бог или съществува, или не. Аз мога да вярвам или не. Губя единствено в случая, че той наистина съществува, а аз отричам това")... т.е. искам да вярвам, за да има смисъл и искам онова място, което изглежда така прекрасно във филма, да съществува, пък макар и в друг вид. Нелепо ли ви се струва? Възможно е. Обаче това е моят избор.
Back to the movie... Филмът е толкова красиво направен ("Оскар"-ите не са случайни!), че всякакви анимации, sci-fi и други ленти с претенции за ефекти, могат да се скрият и да не се показват повече. Но това е най-малкото. Филмът е a must see, защото наистина дава надежда - а кой би оспорил необходимостта от нея? С една дума, най-подходящото определение за него е филм-терапия.
Сънувах, че съм му нарисувала един подобен рай. Да, сънят несъмнено се е появил под влияние на филма. Така ще кажат всички рационални твари, които не могат да се съгласят с Блез Паскал. Аз обаче мисля, че сънищата явно наистина отразяват нашите желания, защото само аз си знам колко отчаяно силно бих искала той да бъде на мястото, което също толкова отчаяно исках да му създам.
И се мразя, задето си позволявам да напиша нещо толкова лично. Неподозирано много.

Етикети:

2 Comments:

Blogger Мила said...

Ел, за мен това е един от трите най-трогателни филма, които съм гледала. Когато го гледах за първи път и аз плаках много и след това просто не мога, ама наистина нямам сили да го изгледам целия наведнъж...

17 март, 2008 21:52  
Blogger Eli Bakalova said...

Аз пък ще имам нужда да го изгледам пак някой ден. При следващата голяма дупка.
Но сега отивам да напиша нещо по-позитивно, че ми хрумна идея днес сутринта, докато се разбуждах с Брайън Адамс.

17 март, 2008 22:18  

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home