петък, март 14, 2008

С(т)имулатор за чифтосване

Далеч съм от идеята да се гавря с грешката, която направиха в сутрешния блок на bTV вчера – заглавието на пиесата на Джоузеф Скримшоу е „Симулатор за чифтосване” и имах щастието да гледам премиерата на Театър 199, така да се каже, предпремиерно. Стимулаторът идва от това, че текстът, колкото и да е забавен, увлекателен и, изобщо, много entertaining като цяло, те кара и да се замислиш. За брака и семейството, за това какво се иска, за да бъдат двама души заедно – за една нощ или за цял живот… За „лошотията” на момчетата (песента, която ми се върти в главата съвсем тематично), на които им е писнало да заспиват от звука на собствения си глас и да прекарват реалния си живот в чатове за ламартини… За добрите момичета (обаче тази, поне в началото, е още по-най-тематична), които са били наранявани толкова пъти, че са избрали да бъдат майки на 28 котки и да подписват заключителни протоколи в края на своите срещи… За компромисите, за изборите, които хората правят, за последиците… и за плюшените мечоци и техния смисъл. Аз обаче за мечоците ще ви разкажа друг път, когато ще мога да вкарам смисъла им от пиесата в друг, мой контекст. Защото има неща, които трябва да се видят и усетят, за да се разберат - иначе си остават просто плюшени мечоци (или странни хрумки на сцената).
Ако ви кажа повече, ще ви дойде „твърде”. Даже и това май ви е много. Компетентния анализ ще го оставя на „компетентните” пишещи за театър – онези с претенциите. Аз пък претенции нямам – имам чувства, усещания и самосъзнанието на един човек, който присъства днес следобед в ресторант „Блаженство” с всички, произтичащи от това, последствия. И като такъв, мога само да препоръчам спектакъла.
Истината е, че говоря всичко това в едно леко условно if. Искам да вярвам, че интерактивността на спектакъла ще се реализира наистина, а няма да остане само твърдение в афиша. И също така се надявам, че само днес, като привилегирована публика, видяхме всички възможни последици от всички възможни избори, които ние и те трябваше да направим. Дано в следващите представления публиката наистина си „понесе” последствията, за да се почувства наистина ангажирана в съдбата на героите – това ще го проконтролирам след време, защото спектакълът несъмнено трябва да поживее, да подиша, да се изчисти от лапсусите и неудобството. Иска се малко сценичен живот, за да си повярват и тримата, защото днес някои моменти звучаха малко изкуствено – но пък, предвид обстоятелствата в текста и обстоятелствата около тази „репетиция” (смъртта на режисьора Илиян Симеонов, която разстрои Геро дотолкова, че наистина ми се прииска да го гушна), не е неоправдано или нелогично.
Повтарях „те”, „тях”… Те са Герасим Георгиев – Геро, Йоана Буковска и Георги Спасов.
Не ми се иска да говоря за всеки един от тях поотделно, но не мога да отрека, че ми беше приятно да гледам Йоана Буковска наживо. Да, тя е коментирана… и е красива. Ама много, честна мускетарска. И, което е най-важното, не знам дали е добра актриса, но тази роля й подхожда – наистина.
Геро беше интересен избор, но режисьорът Пламен Панев не работи за пръв път с него и бях склонна да му се доверя, още преди спектакълът да е започнал. Така като се замисля, това май е най-важното – очакванията, в повечето случаи, са неизбежни и доверието може само да спаси постановката в очите на зрителя, когато се случи някакъв когнитивен дисонанс между очаквано и видяно. Но това е друга тема, която, надявам се, няма да ми се наложи да подхващам след „Голямото кихотене” на 18-ти.
И Георги Спасов. За много от вас това име е непознато. Онези, които са го чували, пък го свързват неминуемо с кукленото изкуство или гледат на него само като на комедиант. В което няма лошо, разбира се, но на това поприще той просто няма какво повече да доказва – ето защо се радвам, когато реши да се гмурне и в други води и да покаже, че възможностите му не се ограничават само с комедията, където се справя великолепно. Като говорим за сериозни роли, е достатъчно да си спомним неговия Воланд – така де… поне онези от нас, които са го гледали. Моето лично мнение е, че има нужда и от други подобни превъплъщения и днес беше истински празник за мен в това отношение.
За режисурата няма да говоря – така е прочел пиесата Пламен Панев, така я е поставил. Сигурна съм, че има и други възможности, защото текстът наистина дава голяма свобода, ако се отвържеш достатъчно смело. Предвид претенциите за интерактивност на постановката обаче, не мога да се съглася със сценографията – аз лично бих „качила” зрителите на сцената, наистина бих вкарала и публиката в заведението чрез игра с възможностите на залата. Обаче аз не съм сценограф. Както вече казах, аз съм просто чифт живи очи в тъмнината на салона и едно голямо сърце, което, вероятно поради факта, че остарява (или може би расте), е станало много, много впечатлително.
Не, не се вдетинявам. Но с чиста съвест ви казвам, че танцът на Жоро с плюшеното мече (какво ти мече, братче!) е най-умилително-чаровното нещо, което някога съм виждала на сцена… а май и не само. Този, наглед мъничък, детайл ми се отпечата в сърцето неподозирано силно и мисля, че ще остане там дълго след като всеки друг спомен от тази постановка избледнее. Едно от нещата, които те оставят без дъх и ти се иска времето да спре за миг.
Какво да ви кажа… гледайте „Симулатор за чифтосване”, но му оставете мъничко време да се поокърши. И ще бъдете изправени пред трите избора, които Съдбата ви предоставя – аз за себе си май избрах кафенето. Е, не се сблъсках с непознат удивителен човек (аз Бел си я познавам), но пък се „запознах” отблизо с божествена ябълкова торта с орехи и карамел. И, да си призная, прекарах един страхотен ден.

Етикети:

2 Comments:

Blogger nousha said...

На мен също много ми хареса, но не ми се вярва само за нас да са представили и трите варианта. Всъщност може би трябва да попитам в театъра. Никога не съм се впечатлявала много от Йоана, но какви страхотни глезени има тази жена, седях си там и й завиждах, честна дума. Мъжете бяха страхотни и смешните моменти - наистина смешни. Интересна е тази пиеса след последната, която гледах - Опасните игри в Сълзата, подобна тематика, в друг ракурт и с друга развръзка.

14 март, 2008 23:54  
Blogger Eli Bakalova said...

Я, Нуша, що не се обади, като си била там :) Така де, ясно защо, ама... нищо, друг път.
Така с трите развръзки на мен ми се загуби смисъла от ролята на публиката - ако се случва само вариантът, който публиката избере, придружен, разбира се, с коментар от Стефн/сервитьора/Съдбата/Жоро, аз бих повярвала повече. Лично мнение. Вярно е, че така спектакълът би бил жестоко скъсен като времетраене, но пък можеше да има други избори, вместо множествеността на развръзките и вариантите. Не знам, не знам...
Мъжете наистина си бяха страхотни, но Жоро Спасов ми е любимец от... момент да сметна... 7 години насам, така че мога да бъда смятана за пристрастна. Смятам обаче, че има причини да го харесвам толкова много като актьор.
П.С. За краката на Йоана - ох, много кокоше изказване би било, но краката й са божествени, не само глезените... и роклята й беше мечта.
Айде лека, че избягах много от тетралната тематика... но не съжалявам за прекараното в 199 време.

15 март, 2008 00:08  

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home