петък, май 09, 2008

За един малък принц

Да има куклена премиера и аз да не присъствам? :) Ще оставя Робърт Янакиев да каже вместо мен онова умно "да, да", изчерпващо смисъла на живота и света.
И тъй, днес се озовах на премиерата на "Малкият принц" в СКТ, изпълнена с доста мрачни предчувствия, които, уви, се оказаха съвсем оправдани. Ето защо пиша тази вечер - утре, под влиянието на времето и на актьорите, някои от които са ми големи любимци, може и да смекча нещата дотам, че да решите, че спектакълът е бил добър.
Най-напред, да не пропусна нещо много важно - не мога да не честитя дебюта на Димитър Тодоров (aka Митко Змея) в спектакъл на СКТ. Много се радвам, че тъкмо той се качва на тази сцена (при това - не като гост), защото по скромното ми мнение, бе най-талантливият актьор от онзи клас. Слабост ми е отдавна и разчитам, че ще можем да го гледаме все по-често в ЦКТ.
Но да си дойдем на думата. Не вярвах, че "Малкият принц" може да намери своя адекватен сценичен израз и разчитах, че постановката на Рада Абрашева ще ме опровергае. Уви, това не се случи - спектакълът е поредното заглавие, което ще се върти до болка поради своята популярност, но остава на това, твърде ниско, според мен, ниво. "Малкият принц" не е книга, не е текст, а философия - и, за да посегнеш към нея, трябва да си много сигурен в онова, което искаш да кажеш, давайки възможност на публиката да се докосне до нея. Тази сигурност я няма - има прелитане от среща в среща (нещо, за което критикувах преди време и "Барон Мюнхаузен"), тегавост и мудност (хлапетата около мен буквално пощръкляха), илюстративност и плъзгане по линията на най-малкото съпротивление. Не мога да виня актьорите по никакъв начин - Станимир Гъмов беше великолепен, личеше си, че иска да направи нещо много повече; Здравко Димитров също ми е голяма слабост, казвала съм го неведнъж... Режисьорката обаче носи отговорност, защото е и автор на сценичната адаптация - не мисля, че някое от двете неща й се е получило, а от това страдат и спектакълът, и публиката. За пръв път гледам нещо, което тя е поставяла, но не мисля, че ще се доверя отново, когато видя името й на афиша - може би греша, но мисля, че човек с чувствителността на Теодора Попова, например, би се справил значително по-добре. Но това са спекулации, няма как да разберем дали съм права.
Честно, впрягам се, когато посегнат на нещо толкова значително и го принизят до едно обикновено разказче на сцена с малко повечко патос към края. Да не говорим, че има и елемент на емоционално изнудване на публиката, тъй като Малкият принц се играе от дете на 8-9 годинки, което няма как да не те разчувства. Мда, личи си, че е работено професионално с него, но текстът е безумно много и смятам, че децата на тази възраст имат някакъв предел, който е постигнат в спектакъла и оттам насетне момченцето започва да декламира думички, които е научило перфектно. Няма спор, умилително е, но дали е добра идея? И дали Малкият принц всъщност е дете? Това са си мои въпроси, разбира се...
Като споменах умилително... към края на спектакъла наистина се просълзих - но не от ставащото на сцената (Лисицата, на която залагах най-много, беше рахитично подобие на животинка от Ice Age или пък точно копие на кожата, която учителката ми по пиано замята величествено през зимата, но пък беше обиграна относително добре), а от това, че родителите, довели децата си на спектакъла, довършваха на глас репликите преди актьорите. Ето, за това говоря - "Малкият принц" е философия, която всеки от нас носи в сърцето си и която е безкрайно трудно да бъде овеществена по какъвто и да било начин. Най-малко пък по този.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home