Un Deux Troix

... les Mousquetaires du Roi...
Абе, може и да не се пише така - с френския не се тачим повече от абсолютния санитарен минимум. Обаче пък песничката е страхотна - ходя си аз по "Графа" и си пея, а продавачи и минувачи мислят, че съм абитуриентка. Значи, казвам си, добре съм се запазила.
Майтапът настрана, бях гледала спектакъла "Честна мускетарска" само веднъж, на самата премиера миналата зима, и днес, като се събудих, си казах, че денят е идеален за театър. И билет си намерих даже - което си е истинско постижение, тъй като спектакълът е интересен, но се играе в камерна зала.
Интересен е, честна мускетарска. Но ако за повечето спектакли, за които пиша тук, мога да съм що годе обективна, то за този това няма как да се случи. Обичам Валери Петров, обожавам този текст и проблемът е, че и режисьорът Петър Пашов очевидно изпитва същите чувства - истина е, че на моменти е изтървал юздите и желаното и реалното се разминават, че онзи над-текст се случва по-скоро във въображението му, но го оправдавам, предвид сантимента, който изпитва(м) към текста.
В началото текстът е писан за куклен театър, впоследствие е адаптиран за театър за възрастни. Спектакълът има вече 9-годишна история, тъй като първо е поставен в Ателие 313 от същия режисьор като куклена постановка (единственият от стария състав е Георги Спасов - Д'Артанян) - с нея печели сумати награди, вкл. и почти всички награди на Пиеро 2000. Сега, след няколко години офф-стейдж, Петър Пашов го възстановява на сцена като спектакъл за възрастни с всичките си рокаджийски щения и залитания по една странна свобода, която не виждаме в другите му спектакли и заради която си струва да се види "ЧМ", с усещането, че май не само мускетарите остаряват...
Това съм го писала другаде след премиерата и днес не се отказвам от думите си. Желанието на сцената да се случи "и още нещо, нещо повече" води до маааалко повечко екшън, но аз го оправдавам на 100%, че и отгоре.
Да не ви тормозя повече? Само мъничко, защото актьорите заслужават няколко думи. Красимир Недев заслужава и ИКАР, и Аскеер и огромно признание за онова, което прави - Планше е просто прекрасен и, честно казано, съм сигурна, че Краси видя как му се усмихвам и колко му се радвам. Георги Спасов сътвори чудо на финала, но то това едва ли може да се смята за изненада - силен е и в драматичните (какви ти драматични, героят му е направо трагичен) образи и, пак повтарям, жалко е, че не го виждаме по-често в такива.
С Вежен Велчовски имам някакъв проблем, който обаче ще идентифицирам с повече гледане - странен е, различен е, но все още не мога да реша дали го харесвам, или не. А за Дарин Ангелов не искам да кажа нищо лошо, просто му личи, че куклите не са стихията му (а самият той не ми е слабост на сцената, няма смисъл да го крия, той е част от едно поколение, получаващо бесни овации за съмнителен талант, но това, разбира се, е мое лично усещане. Антон Его-вците го хвалят, чувам, а това, предполагам, значи много). Цветан Даскалов ми направи добро впечатление - трябва обаче да го гледам и в друг спектакъл.
А Силвия Лулчева е прекрасна... обаче може да пее точно толкова, колкото и аз. А това не е комплимент. :)
Изобщо, спектакълът е малко въздългичък, но си заслужава да се види - заради обичта на режисьора към тоя текст, заради фантастичния Красимир Недев, заради феноменалните последни минути, които спокойно могат да минат за едно от най-искрените неща, случващи се в момента на сцената у нас - заслугата за това е на Силвия Лулчева и Георги Спасов (Жоро всъщност изнася финала на гърба си, това е факт):
"- Хей, докога ще ме викаш, Гасконецо?"
"- До смърт... Мадлен."
А аз все още си припявам: "ах, когато си млад, ах, когато си млад, знаеш само напред и не знаеш назад..."