Блогове и блогъри

Че словоблудствам, словоблудствам. При това, доволно често. Също толкова често чета и блогове - предимно тези, които са ми в блогрола, плюс още... момент... 3. Миналата вечер обаче случайно попаднах на блога на Джеймс и не можах да се стърпя да пусна този линк и тук. Стана ми странно колко едностранчив може да бъде подходът на един блогър към блога като средство за изразяване. Да, голота е. Блогът без съмнение е голота. Но блогът може да бъде също така и медиа, може да бъде и форма на терапия, какъвто е моят случай. Защото да, аз си позволявам да пиша лични неща, но границата е достатъчно ясно очертана - поне за мен. Полезно е да мога да се видя отстрани, с очите на четящия, като същевременно си давам сметка колко точно съм избрала да се "разголя", какво съм премълчала и защо, ще го напиша ли някога и него, когато вече няма да ми пука и разни равносметки от подобен тип. Така че, в този смисъл, разголването е осъзнато и контролирано.
Блогването ти дава и възможността за връзка - не само с другите, но и със самия себе си, защото подрежда и структурира мислите ти, когато те са най-хаотични. Да не говорим, че е и маска, която често измества центъра на болката - пиша за едно, за да не мисля за друго.
Блогът е и средство за комуникация с хора, с които рискувам да загубя връзка, а не ми се иска това да се случва - без значение дали са в чужбина, в Слатина или в Младост 4.
Впрочем, сега се сещам... Джеймс беше отбелязал и блоговете, в които се споделят впечатленията от дадена пиеса... този камък може да е в много градини, но предвид общата среда, в която попаднахме с него, приемам, че е насочен към тази конкретна градина, наречена "В края на ноември". Всъщност, отзивите за пиесите са единственото нещо, което не пиша само с мисълта за себе си, без да ми пука дали и кой ще го прочете. Защото знам, че аз самата бих се радвала да имаше повече подобни места в мрежата (уви, сещам се само за още 3 такива, които често посещавам) - все пак, истината се ражда в различието на мнения, в многообразието. Да не говорим и че моят избор е да отделя място на 2 изкуства, които останалите са зае*али тотално - операта и кукления театър и тук си "позволявам" да пиша за творци, които иначе остават в периферията на медиен интерес поради множество субективни фактори. Дали някой ще прочете написаното? Не знам. И не ми и пука. Мой дълг е да кажа, че има такива хора и че те правят хубави неща. Нали знаете, не можеш да накараш коня да пие, дори да си го завел до реката...
А, да, и на последно място (но не и по значение за самата мен) - благодарение на това ексхибионистично пространство, получих съвсем официална покана да пиша в новото списание за куклен театър. Честно казано, за мен това не е никак малко, защото означава признание от гилдията - а това е единствено важното в случая. Ако и да се смята за "голота".
Стига толкова. Това съм аз като блогър - искрено и лично, макар и не в червено.