сряда, февруари 27, 2008

"Крап" и една нощ, започнала преди повече от 2 години

На 22.2 написах:
"най-сетне ще гледам "Крап" в Народния, при все, че подозирам, че ще ме прегази като товарен влак".
Обаче съм пропуснала стенобитните оръдия. Имайте ги предвид, когато решите да гледате постановката, иначе може да ви отнесат. Всъщност, спектакълът ще ви отнесе при всички положения, така че си помислете добре...
...(преди 5 часа)... обичам Сцена на IV етаж в Народния. Още щом се закатеря по стълбите към заветната цел, ме лъхва онзи аромат на всичките 27 вагона памук, на щастието, праха и онези спомени, които все още ме държат на почтително разстояние от новите постановки на ДТ "Гео Милев" (Стара Загора). Но докато мисля за отдавна отминалите времена и почти се сгушвам в наситения и безкрайно опияняващ мирис на "театър", аз всъщност съвсем нямам представа какво има да става...
...(преди 4 часа)... всички мотиви, които могат да бъдат значими и да те докарат до лудост - любовта, самотата, старостта, лудостта, смъртта, изборът, спомените и забравата, смисъла... всички те са там, борещи се със старческата сенилност и с онова, в което човекът се е превърнал, след като най-добрите години са отминали, заедно с възможностите за щастие. Интимността на самотата, споделена само от един магнетофон и кутии с ролки и потресаващо добрия Наум Шопов.
Позорен е фактът, че не го бях гледала наживо. До тази вечер. Колкото и инфантилно и нелепо да ви прозвучи, мога само да кажа: "Поклон!" Не само заради изумителната игра, но и защото не е полудял, след като толкова години живее с текста на Бекет и драмата на героя си. Поклон за това, че успява с пудрата да свали и мъката и празнотата и да се съхрани като човек. В такъв текст аз не бих оцеляла. Вероятно съм слаба.
...(преди 2.5 години)...ден преди 20-я си рожден ден гледах един спектакъл, от който първоначално останах с много противоречиви впечатления. Времето обаче ги избистри до степен да превърна "края на ноември" в метафора със собствен смисъл в моето битие и да й възложа тежката (:)) задача да крепи блога ми, пазейки го от разпадане. Да, "В края на ноември". Тогава изчетох доста отзиви за този моноспектакъл на Румен Гаванозов и сред тях ми направи впечатление, че "спектакълът копнее(л) по "Последната лента на Крап". Тогава нямах идея за какво иде реч, но сега, след стенобитните оръдия, които минаха през мен тази вечер, вече съм наясно.
...(преди 3.5 часа)... срещнах Георги Спасов на спирката на тролей 9. Най-хубавото е, че когато го поздравих.. май... му се усмихнах. Мислех, че поне за тази вечер съм приключила с усмивките.
"Крап" не е от спектаклите, на които плачеш. Той е спектакъл, който разплаква - без твоето доброволно съгласие, без да те е питал дали ще му се оставиш да те води. И изважда наяве ужаса, който изпитвам от думата "равносметка", облича страховете ми в текст и ми ги тиква в лицето.
Спектакълът е прекрасен. Чувствайте се предупредени.

Етикети:

вторник, февруари 26, 2008

Едно тестче

Приемете го като експеримент :) С голяма част от вас се познаваме (с някои - от доста дълго време), с друга - не, но пък можете да си представите що за идиот би си споделял неволите с потрошените матраци онлайн. Та, мисълта ми бе, че ако смятате, че имате някаква представа за мен, ще ми бъде интересно да видя резултатите ви от този тест.
Ще бъде весело и, повярвайте ми, напълно неангажиращо.
А, да, и още нещо - чувствайте се свободни да запазите анонимността си с произволни комбинации, обаче... наистина ми се ще да видя кой докъде е стигнал - така или иначе, не виждам сбърканите въпроси, а само крайният процент верни отговори. Разбирате ме...
Е... доскоро. И се радвайте на хубавото време.

Етикети:

понеделник, февруари 25, 2008

Малко музика и глупости

К'во да ви разправям - срути ми се леглото, докато спях почти блажено на него. Шокът - едно на ръка. Ама го приемам и като знак, че трябва да отслабна - то и без това стигнах до момента, в който влизам с обувалка и излизам с тирбушон от някои дрехи (поздрав ;))...
Да не говорим и че сънувам сънища, за които трябва да разпитам всички от Фройд нагоре. Не, нямам щения относно баща си, котарака или някакъв зарзават. Но сънищата са умопомрачително странни. Още по-странното е, че сънувам повтарящ се мотив (който няма откъде да се е взел), при това с години разлика във времето. Weird. Определено.
А, да... въпреки злощастната случка с леглото и крайно непривлекателната възможност да спя на пода тази вечер (а и не само), днес цял ден ходя ослънчена - не стига, че в подлеза на Румънското посолство почти се сблъсках с Филип Трифонов, който може да ме усмихне само с факта, че е жив, ами и снощи хванах една повече от брилянтна екранизация по Кронин - "Цитаделата". Италиански филм с Масимо Гини, чудна работа - пипнато с вкус, почти по-интересно за гледане, отколкото за четене (книгата, де...). Другите 2 части са в събота и неделя около полунощ, в случай, че някой прояви интерес.
Трябва да ви кажа, че откакто БНТ е длъжна да пуска 50% европейска продукция (като обществен оператор), направо се родих. На път са да ме спечелят отново - има страхотни сръбски филми, правени след бомбардировките (например, "Наташа"), ето сега и този, италианският. Вярно, да, има и боклуци, но пък ако БНТ можеше да си позволи да пуска тъпи холивудски касови истерии, щях да видя свестен филм... някой друг път. То е истина и че моят вкус е странен, ама има някои работи, които не могат да бъдат оспорени.
И пак много се разписах за дреболии. Намерих някои песнички, с които ще да ви поздравя като за лека нощ - не са лоши, даже никак. Ето тук, например, Ben E King едва ли може да се притесни от "конкуренцията", но пък миксчето не е никак лошо. Като сме почнали с golden oldies, да продължим с Ronettes-Be My Baby. Абсолютно най-добрият възможен фон за една от най-добрите любовни сцени. То каква любовна сцена, тя си е seduction scene, направо - кой както го разбира (да кажем, от около 07:00):
"-Fine. -Fine. -Good. -Good. -Bitch. -Bastard."
А аз отивам да си търся a place to call bed.

Етикети:

събота, февруари 23, 2008

Януари, февруари...

И така – чак до декември. ‘Ма много хубав тоя спектакъл, бе! И залата беше пълна, пълна... твърде рядко срещан феномен. Но нека почнем отначало – „Дванадесетте месеца” в театър „Ателие 313”. Тук е моментът да кажа, че от много години (т.е. от началото на моето страстно танго с кукленото изкуство за деца) „Ателие 313” в моето съзнание е лейбъл, който гарантира безусловно качество. И се радвам, че все още е така. Абе, казано накратко, любимият ми театър в трафопост е жив, щъка и радва хлапетиите (предимно) от Красна поляна.
“Дванайсетте месеца” е спектакъл на Петър Пашов с участието на Жени Пашова и Георги Спасов и, съвсем отговорно го заявявам, наистина е много, много хубав. Не съм се смяла така от доста време - текстът и импровизациите на Жоро Спасов са занимателни и за родителите, и за дребосъците (а лафа: „Толкова съм зла, та чак се потрисам” го интериоризирам веднага!), сценографията е чудна, куклена, изключително (не)обикновена.
Истината е, че последните 2-3 куклени спектакъла, които гледах, ме разочароваха в някаква степен. „Дванадесетте месеца” обаче е нещо различно; нещо, което си заслужава да се види (родители, оглеждайте се за това заглавие в програмата); нещо, което е образователно, поучително, забавно и ангажиращо вниманието за всичките 50 минути, в които продължава. Приказно отвсякъде.
Излишно е да говорим за Жоро и Жени – Жоро бе някъде по средата между „Картонени мечти” и „Шивача” като усещане, но все още твърдя, с най-мили чувства, че усмирителната риза е наложителна – бяс е, за щастие. А Жени... ако учех АКТ, щях да искам да уча при нея. Това обаче се знае отдавна.
Разбира се, не се мина без инциденти – един дребен розов облак ме прегази без никакво колебание в почти отчаян опит да стигне до куклите и актьорите след края на спектакъла. Но... какво да се прави, изкуството иска жертви, дори понякога това да сме ние.
И, за да не ви отегчавам повече, ще отправя една покана – 1. март, 11.00 часа, театър „Ателие 313” – „Кълбото” (авторски моноспектакъл на Румен Гаванозов). Безспорно е спечелил своето място в Топ 5, а аз съм изгледала толкова много постановки "за деца", че можете да ми се доверите. Скоро ще ви разкажа и за него. Не знам дали и доколко Румен ще е събран, предвид усилените, предполагам, и вече напреднали репетиции на „Голямото кихотене”, но ми е давал твърде малко поводи да се усъмня в него, в енергията и отдаването му на сцената. Така че... смело. Може да вземете и някое братовчедче или съседче „назаем”, за да не изглеждате подозрително.
Впрочем, „Голямото кихотене” ли казах? Премиерата е насрочена за 18 март (дано датата не търпи повече промени), а билетите вече са пуснати в продажба на касата на ЦКТ.

Етикети:

петък, февруари 22, 2008

And the piano, it sounds like a carnival...

... and the microphone smells like a beer...
Мхм. Разкошна песен. Топ 5 при всякакви метеорологични условия. А като си говорим за текстове, за мен си е споделен първенец (дааааа, с Ghost Story): Yes, they're sharing a drink they call loneliness but it's better than drinkin' alone...
Само дето днес пианото бе саксофон. В градинката на "Кристал" - човекът, дето свиреше там редовно, е жив и, което е по-важното, пак е там и пак свири. Tой е единствената причина, поради която пропуснах лекция по социология в първи курс (сериозно, само една лекция съм пропуснала, зубърът ми със зубър) - бях се засилила да ходя на ИБЖ, подминах "Кристал", стигнах до Военния клуб, пресякох улицата и спрях.
"Чакай малко", викам си. "Времето е прекрасно и..." И преди да си довърша мисълта, тембърът на саксофона ме придърпа обратно. Излишно е да казвам, че ИБЖ-то отиде. Та покрай ИБЖ ми отидоха и първите 2 часа от лекцията по социология. Но пък после компенсирах, като си купих "Елементи на социологията" на Мендрас, седнах по турски на една пейка пак в същата градинка и пак под съпровода на саксофона прочетох половината книга.
К'во ли ви занимавам с подобни житейски дребнотемия? Просто ми стана така приятно, когато чух неговия аранжимент на Love Story... Хубаво е, когато подобни мънички, някога константни, прекрасности, осмисляли живота ми в мрачните периоди, се завръщат и в по-светлите моменти.
Хм. И пръснах маса пари за билети за театър. Не е новина... Новината е, че най-сетне ще гледам "Крап" в Народния, при все, че подозирам, че ще ме прегази като товарен влак. Почти сигурна съм, че си струва да рискувам. И в "Ателие 313" ще играят "Дванайсетте месеца"... стига да съм в София през уикенда. И "Голямото кихотене", и "Симулатор за чифтосване" (двете най-безумни заглавия в личната ми класация :), страхотни очаквания за първото, впрочем)... и "Тестостерон" в "Сатирата", "Ритъм енд блус" с майка ми, "Шекспир" - с колеги... Март се очертава много театрален месец, няма две мнения. Живот и здраве...

Етикети:

вторник, февруари 19, 2008

Paperboy

Тия дни не съм добре с нервите. Или поне така ми се струва - разхлопа ми се сърцето на трилър на "Hallmark", разревах се на друг техен филм, изобщо - цъфнала съм и съм вързала. И само си повтарям, че няма лошо в това да си чувствителен, особено следсесийно. Обаче най-готиното в тая ситуация е, че цветовете почнаха да се връщат.
Препрочитам си блогове на съученици. Почти се разхлипвам на един и издивявам от яд, че така се случи с животите ни - и на двамата. Ама не ни е виновен животът - ние допуснахме да се отдалечим един от друг и заради това ме е яд още повече. Предполагам, че тук е мястото да махна с ръка и да кажа c'est la vie, но някакси усещам, че няма да го направя. Искам евтин ром и Дълга пейка :). И да е топло.
Добре обаче, че си озаглавявам бръщолевиците - иначе досега да съм забравила за какво щях да ви разказвам.
Днес видях човек, когото мислех, че повече никога няма да видя - момчето, което продаваше вестници до нас и на което не можех да не махна, без значение дали отивах до ФЖМК, ФФ или просто до магазина. "Здравей - Здрасти" и толкоз.
И един ден, миналата година, той изчезна - ден, два, три, седмица... едно русоляво хилаво девойче зае неговото място. Уби ми кефа от това да си давам парите за билетчета и се принудих да си взема карта. Шегувам се, ходя пеш. Но схванахте смисъла.
И днес, когато все пак се засилих да си купувам билетче (студено си беше, няма спор) на спирката на "Плиска"... да, той беше. Кръстила съм си го Иван. Не знам защо. Няма и да го питам за истинското му име. По усмивката видях, че и той ме позна.
Толкова, толкова странно усещане - нищо странно, всъщност. Просто среща със стар приятел, чието име дори не зная. И изведнъж става малко по-слънчево и топло.

Етикети:

петък, февруари 15, 2008

За Валентин и принцовете в полунощ

(0.00 на 15.02)
Заразнасяли се, представете си, с тия ми ти балони и ще празнуват... И защо пък трябва да има институция, която да ти казва, че точно на 29 април, 14 февруари или 27 септември трябва да правиш нещо специално за човека до теб? Айде, за 27 септември разбирам – нали е рождения ми ден, всички правят специални неща специално за мен и ме трогват до полуда. Обаче тая работа с Валентините и Валентиновците наистина ми е странна.
Не че гроздето е кисело – напротив. Много си ми е добре в положението, в което съм. Даже получих и валентинка. На всичкото отгоре, смятам и да си я запазя, защото е от човека, който ме гледа всяка сутрин от огледалото, присмива ми се на наивните блянове, които ме превръщат в голяма бяла птица (ама не лебед, съвсем не!), но знам и че ме обича достатъчно много, за да не ме излъже, пращайки ми тези редове:
„Честит Свети Валентин, Ели! Не, не, не ме унищожавай – знам, че ти е писнало от фалша, от балоните, от мъжете, за които Гуно е мръсна дума, а „Кармен” – порно звезда...” Нататък е лично.
Кого ли лъжа? Наистина ми писна от „преуспяващите” момчета, които си мислят, че като пият уиски, са от голямото добрутро. Е, да, ама за тях най-високият клас уиски се върти около Червения Джони, само щото е сред най-скъпите, които се продават в МЕТРО. Писна ми от такива като тях, дето се правят на много разбиращи, на много знаещи, но които всъщност не са компетентни дори по въпросите за своята простотия и абсолютна, дива, простащина.
Писна ми от боклуци с пари и претенции. Писна ми от грешно разбрани сигнали. Писна ми да сравнявам. И ми писна никой да не издържи сравнението дори и ей толкова мъничко.
Писна ми от това да се опитват да ме обичат въпреки това което съм, а не тъкмо заради него. И, не на последно място, писна ми да оставям тайничко своята личност, съществото си, онова, което Съм, досущ като грахово зрънце под дюшеците на избраните от мен принцове, и на сутринта те да се оплакват колко им убивало. Съжалявам, ръбовете са най-ценната част от мен, защото без тях бих била просто топчица, пусната по надолнището. Една от многото. И предпочитам ръбовете си пред вас, драги принцове.
Честит ви Свети Валентин!

Етикети:

четвъртък, февруари 14, 2008

Game Over

Свърши се. Честно, имах усещането, че това е най-дългата ми сесия - пък може и наистина да е била... В понеделник ще се знаят окончателните резултати, досега водя на университета с 14:0.
Утре си отивам за малко у дома, налагам си пълна почивка - 8 часа сън на ден, спирам да се храня с шоколад и се откачам от компютъра. И една седмица - абсолютен мързел. Всъщност, почти си вярвам.
Издразних се на политиката на Столичния куклен театър, даже доста. Тоест, издразних се на липсата на такава. Отказаха да ми върнат парите или да ми презаверят билетите 6 дни след спектакъл, който не се е състоял. Срокът, в който билетите трябва да бъдат върнати на касата в подобен случай, не е упоменат нито на сайта им, нито на билетите, нито пък някой си направи труда да ми го каже, при условие, че звъних 2 пъти, за да проверявам дали ще има спектакъл.
"Ама вие защо чак сега?"... Ами сега, защото съм в края на адска сесия и не съм мърдала от дома си през последните... почти 6 дни; защото никой не ми е казал какви са сроковете (които били до понеделник, моля ви се) и, не на последно място, защото нямам път към ЦКТ всеки ден, колкото и да го обичам. В Т199 съм презаверявала билет 3 седмици след спектакъла без никакъв проблем. Това само го споменавам... ей така, между другото...
Взеха ми телефона, щели да ми звъннат, ако от счетоводството дадяли (ъъъ?) разрешение да ми върнат парите, въпреки че те вече били отчетени. Драма голяма. Не ми дреме за 8-те лева - дето се вика, къде не съм ги дала. Проблемът е в отношението и е само и единствено техен, защото това е начинът да си загубят редовните зрители - ако и да правят добри спектакли, далеч не са единствените в това отношение. И после да няма хър-мър - "Ауууу, значи днес все пак ще продам билети!" (реплика, дочута в работен ден). Е, да, ама вече за мен логиката да си купувам прилежно билетчета предварително за почти месец напред, когато имам време, се изгуби.
Ако мислите, че драматизирам прекалено - не, не е така. Просто когато хубавите неща се опропастяват по подобен начин и когато културните институции, особено тези с ограничена като брой публика, си гонят публиката, която и без това им е кът, ме хваща яд.
"Хубава работа, ама българска..." или иначе казано, нищо ново под слънцето.

Етикети:

понеделник, февруари 11, 2008

'Арна работа

Ей, много нерви, много нещо, обаче си заслужаваха. Поне засега. Не мога да повярвам, че се хваля за оценка в блога си, но ви е бедна фантазията какъв ужас изпитвам от букви, които не образуват дума (знам, еМ, знам...). А като прибавите и цифри, мога спокойно да изпадна в заблуждението, че гледам нещо, написано на странен шрифт, на който не мога да му уцеля encoding-a. Че ме и изпитват на него.
Казано накратко, имам 5 по статистика. Направо нереално готино. Приключих с третата сесия в социологията, имам още един изпит, в подготовката за който съм много behind schedule, оообаче пък тая вечер ще има live chat с един от любимите ми биатлонисти, Максим Чудов, който си оправда името, спечелвайки титла и сребро в първите 2 дисциплини на световното първенство. И пак толкоз ще се учи... Ама сега ми е толкова щастливо-гордо-емоционално-надрусано, че ще си доставя удоволствието да го питам дали някой му е казвал колко прилича на Олег Меншиков.
Та такива работи.
Сега слушам поне за седми път "Breakfast at "Tiffany's" (Сава, поздрав!), за да си промия съзнанието, защото, незнайно по каква причина, днес цял ден саундтрака на съществото ми е "Careless Whisper" - ама цял ден, честно. Ходя и си припявам "I'm never gonna dance again, guilty feet have got no rhythm though - it's easy to pretend, I know you're not a fool. Should've known better than to cheat a friend and waste the chance that I've been given, so I'm never gonna dance again the way I danced with you..."
Цял ден. Идеше ми да си изтръгна мозъка направо. Дават ми теста по статистика, пея си, излизам - пея си. На спирката на "Плиска" хората се обръщат след мен, защото си пея. Побърках се.
Тая вечер, освен с Макс, съм си била среща и с моята муза, та дано се вдъхновя да напиша текста за Боро, че трябва да го пращам. Но, както е казал поетът, всяко нещо с времето си... а както е казал Дачко от "Аламинут":"Спокойно, Пепи. Пепи, спокойно..." (1:36)

Етикети:

петък, февруари 08, 2008

Искам

Искам цялата тая сесия да е зад гърба ми. Който ми каза някога, че четвърти курс е лесен, ми подложи бананова кора. Или динена. Абе, неприятно ме избудалка, при всички положения.
Искам вече да не се налага да уча, да не си почивам от историята на Балканите със статистика и от статистиката с история на Балканите. Искам да не сънувам Енвер Ходжа.
Искам да не ми пука (впрочем, това е лесно осъществимо - колкото повече време минава, толкова по-малко се впрягам за крайния резултат).
Искам и на Станимир Гъмов да му зараснат бойните рани, получени от зъболекарското племе, бързо и без усложнения. :) Искаше ми се да ходя на театър, но предвид обстоятелствата, е разбираемо, че спектакълът се отложи.
Искам да пожелая на Боран Хаджиев, който днес има рожден ден, да е много щастлив, да бъде смел и да работи с вяра.
Искам най-сетне да изляза навън като бял човек. Искам да махам крачоли из "Заимов".
Искам слънце.
И искам филмът пак да стане цветен.

Етикети:

петък, февруари 01, 2008

Когато човек каже "А"

... следва да изкара цялата азбука. Та и аз така - след като вече ви ужасих с избора си на "красиви мъже", реших да продължа доброто дело с някои от жените, които са ме впечатлили някога. Хм. Нямам тип за мъже, но пък очевидно имам тип за жени - тъмна коса, светла кожа и светли очи. Или поне така излиза.

Невена Коканова


Вивиан Лий



Анна Моффо


И Лив-Грете Шелбрайд Поаре, която със сигурност не познавате, но която аз лично много харесвам - She's Got That Light (изгледайте го цялото, защото е много различна на различните кадри)

Етикети: