Paperboy

Тия дни не съм добре с нервите. Или поне така ми се струва - разхлопа ми се сърцето на трилър на "Hallmark", разревах се на друг техен филм, изобщо - цъфнала съм и съм вързала. И само си повтарям, че няма лошо в това да си чувствителен, особено следсесийно. Обаче най-готиното в тая ситуация е, че цветовете почнаха да се връщат.
Препрочитам си блогове на съученици. Почти се разхлипвам на един и издивявам от яд, че така се случи с животите ни - и на двамата. Ама не ни е виновен животът - ние допуснахме да се отдалечим един от друг и заради това ме е яд още повече. Предполагам, че тук е мястото да махна с ръка и да кажа c'est la vie, но някакси усещам, че няма да го направя. Искам евтин ром и Дълга пейка :). И да е топло.
Добре обаче, че си озаглавявам бръщолевиците - иначе досега да съм забравила за какво щях да ви разказвам.
Днес видях човек, когото мислех, че повече никога няма да видя - момчето, което продаваше вестници до нас и на което не можех да не махна, без значение дали отивах до ФЖМК, ФФ или просто до магазина. "Здравей - Здрасти" и толкоз.
И един ден, миналата година, той изчезна - ден, два, три, седмица... едно русоляво хилаво девойче зае неговото място. Уби ми кефа от това да си давам парите за билетчета и се принудих да си взема карта. Шегувам се, ходя пеш. Но схванахте смисъла.
И днес, когато все пак се засилих да си купувам билетче (студено си беше, няма спор) на спирката на "Плиска"... да, той беше. Кръстила съм си го Иван. Не знам защо. Няма и да го питам за истинското му име. По усмивката видях, че и той ме позна.
Толкова, толкова странно усещане - нищо странно, всъщност. Просто среща със стар приятел, чието име дори не зная. И изведнъж става малко по-слънчево и топло.