сряда, февруари 27, 2008

"Крап" и една нощ, започнала преди повече от 2 години

На 22.2 написах:
"най-сетне ще гледам "Крап" в Народния, при все, че подозирам, че ще ме прегази като товарен влак".
Обаче съм пропуснала стенобитните оръдия. Имайте ги предвид, когато решите да гледате постановката, иначе може да ви отнесат. Всъщност, спектакълът ще ви отнесе при всички положения, така че си помислете добре...
...(преди 5 часа)... обичам Сцена на IV етаж в Народния. Още щом се закатеря по стълбите към заветната цел, ме лъхва онзи аромат на всичките 27 вагона памук, на щастието, праха и онези спомени, които все още ме държат на почтително разстояние от новите постановки на ДТ "Гео Милев" (Стара Загора). Но докато мисля за отдавна отминалите времена и почти се сгушвам в наситения и безкрайно опияняващ мирис на "театър", аз всъщност съвсем нямам представа какво има да става...
...(преди 4 часа)... всички мотиви, които могат да бъдат значими и да те докарат до лудост - любовта, самотата, старостта, лудостта, смъртта, изборът, спомените и забравата, смисъла... всички те са там, борещи се със старческата сенилност и с онова, в което човекът се е превърнал, след като най-добрите години са отминали, заедно с възможностите за щастие. Интимността на самотата, споделена само от един магнетофон и кутии с ролки и потресаващо добрия Наум Шопов.
Позорен е фактът, че не го бях гледала наживо. До тази вечер. Колкото и инфантилно и нелепо да ви прозвучи, мога само да кажа: "Поклон!" Не само заради изумителната игра, но и защото не е полудял, след като толкова години живее с текста на Бекет и драмата на героя си. Поклон за това, че успява с пудрата да свали и мъката и празнотата и да се съхрани като човек. В такъв текст аз не бих оцеляла. Вероятно съм слаба.
...(преди 2.5 години)...ден преди 20-я си рожден ден гледах един спектакъл, от който първоначално останах с много противоречиви впечатления. Времето обаче ги избистри до степен да превърна "края на ноември" в метафора със собствен смисъл в моето битие и да й възложа тежката (:)) задача да крепи блога ми, пазейки го от разпадане. Да, "В края на ноември". Тогава изчетох доста отзиви за този моноспектакъл на Румен Гаванозов и сред тях ми направи впечатление, че "спектакълът копнее(л) по "Последната лента на Крап". Тогава нямах идея за какво иде реч, но сега, след стенобитните оръдия, които минаха през мен тази вечер, вече съм наясно.
...(преди 3.5 часа)... срещнах Георги Спасов на спирката на тролей 9. Най-хубавото е, че когато го поздравих.. май... му се усмихнах. Мислех, че поне за тази вечер съм приключила с усмивките.
"Крап" не е от спектаклите, на които плачеш. Той е спектакъл, който разплаква - без твоето доброволно съгласие, без да те е питал дали ще му се оставиш да те води. И изважда наяве ужаса, който изпитвам от думата "равносметка", облича страховете ми в текст и ми ги тиква в лицето.
Спектакълът е прекрасен. Чувствайте се предупредени.

Етикети:

0 Comments:

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home