№100

Тия дни мисля много. Даже май прекалено много. И се чувствам странно, въпреки бонбонките "Детска радост" с Тони Градинаря, слънцето вкъщи и хвърковатостта наоколо. То ще да е от календара. И все повече, напук на другите, забивам упорито петичка във виртуалността и казвам, че това си е моят блог и ако това е, което ме вълнува, ще си позволя да го напиша за себе си. А ако спре да ми пука за благосъстоянието на другите още малко, утре може да ви черпя и с виртуална торта. Писна ми да се съобразявам, да стъпвам на пръсти дори във виртуалното, когато ми се иска да викам, само и само да не разстроя някой от нищо неподозиращите читатели, да не депресирам някоя ранима душа или да не взема да накарам някой от вас да се чувства неудобно или да реши, че се жалвам и окайвам след толкова много време. Предварително предупреждавам, че не ми е това целта. И се извинявам, че спира да ми пука - просто ако искам да съхраня себе си, доколкото това е възможно, трябва да престана да плащам данък "Обществено мнение" точно по този въпрос.
Oddly enough, това е пост №100 в блога ми и съвсем нямах идеята да бъде такъв. Обаче ще го оставя така, както го натраках съвсем набързо - като предупреждение и обяснение. Като табелка "Зло куче". Или "Не спирай, пукам гуми". Като нещо много, много бодливо.

When I think back
On these times
And the dreams
We left behind
I’ll be glad 'cause
I was blessed to get
To have you in my life
When I look back
On these days
I’ll look and see your face
You were right there for me.
In my dreams
I’ll always see your soul
Above the sky...
In my heart
There always be a place
For you for all my life...