сряда, октомври 01, 2008

Е, Ден Четири е наред

Хаха, не си мислете, че няма да довърша фестивала. Нито, че ви проверявам дали продължавате да четете дори тогава, когато съм поспряла да пиша. Всъщност, да, проверявах ви - едва ли ще изчезна отново за толкова време, но това не ми пречеше да хвърлям по няколко очи на уебкаунтъра, за да проверя кой ми е останал верен дори и след... Ир, 16 дни ли ги сметна?
Истината е, че наскоро имах рожден ден и някак не ми се пишеше тук. Затова прекарах няколко дни у дома, ходих на опера в Русе (казвах ви аз, че това лято съм все от другата страна на Балкана), слушах хубава музика и се радвах на разкошното време, направено сякаш само за разходки. Стефан пак ме намери - той винаги ме намира, където и да съм - дори и във Финландия - и рожденият ден се превърна във феноменален купон, продължил почти три дни - като в приказките, нали...
А, приказки ли казах? Да се върнем на фестивала - повярвайте ми, фестивалните емоции съвсем не са ме напуснали. Чувствам ги болезнено впити в мен - празно ми е. И изпаднах в истерия, защото компютърът ми категорично отказваше да разпознае клиповете на "Образцов" като обекти и възможността да не успея да ги видя, ме докара до сълзи (смейте се, не ми пука!). Но! След убеждаване, заплахи, молби, обещания, най-сетне постигнахме взаимно съгласие и успях да видя Андрей и Максим. "СтатУя? Пфффф!" Хихик, идея нямате за какво говоря, нали? Така ви се пада, като не гледахте "Малки трагедии"...
Та... да се върнем на четвъртия ден от шестдневната програма.
Истината е, че ми е много трудно да пиша за ДКТ Стара Загора и това също се превърна в част от причината за забавянето на следващото ентри тук. Ще речете, че са ми любимци. И да, ще имате право. Обаче не са ми любимци, защото е моят "домашен" театър; мястото, където винаги мога да потърся убежище при поредната разразила се буря. Това е факт. Но, също така, мога достатъчно критично да отсека, че правят най-качествената продукция в момента и следват една определена линия при построяването на репертоарния си план. Тази линия през последните сезони може да се кръсти просто: "Катарзис". Чрез плач към пречистване и израстване. Това го могат - ама много го могат. И с "Красавицата и звярът" го доказаха за пореден път.
Дали спектакълът е за деца, може да се поспори - но ако "Храбрият оловен войник" бе само и единствено за възрастни (впрочем, познала съм - минава към вечерните спектакли), тази постановка на Петър Пашов е И за тях. Приказката я знаете - разплаква, а? Е, добавете уникалните идеи на Силва Бъчварова и Васил Рокоманов (който е гледал поне "Честна мускетарска" знае какво имам предвид) - куклите-книги, които се разлистват и крият толкова тайни, колкото не бихме могли да приютим, дори ако изчетем цяяялата Царска библиотека на Александрия. Сценографските решения често ме умиляват, но рядко ме възхищават истински с ясен цнтър и конкретика на идеите си - е, те в този спектакъл всичко си бе на мястото. Декорът е пределно сложен, но пък и чаровниците на сцената не си поплюват. Вярно, поопърлиха ми перушината с горелките към финала, но никой не ме е карал да сядам на първия ред, все пак. А тези горелки бяха най-смелото нещо, което видяхме на фестивала и спокойно мога да заявя, ча бяха повече от необходими, за да повярваме в хепиенда, след който, признавам, си отдъхнах. До самия край бях на тръни, че пак ще ме изненадат, само дето усещах, че тоя път ще рева пред свидетели. За щастие, не се наложи. :) О, и още нещо - Петър Пашов - младши е надминал себе си по отношение на музиката. Започвам да му вярвам, дам.
И сега ще ви кажа точно колко огромна може да бъде амплитудата на емоциите, завладяли скромното ми същество в рамките на само един ден. Всъщност, не, няма да ви кажа. Просто защото не мога. Безкрайно катартичният спектакъл на заралии бе последван от един доста... авантюристичен опит на американците от "Сант Бернардино" да се разправят с Одисей и неговите патила. Е, получи им се - саморазправата, имам предвид. Ентусиазмът и липсата на критична самооценка бяха повече от умилителни, а песента на лилавите плъхове, които (май) се водеха сирени, и в момента звучи в главата ми. Както се чу по-късно "Добре, че видяхме и тях, та да си заобичаме нашия НАТФИЗ още повече".
Но ако декламативният Одисей, лилавите плъхове и изумителният циклоп, дето все едно аз съм го мислила (а това, повярвайте ми, не е комплимент към сценографа), можеха да се приемат като симпатичен, макар и не успешен експеримент, само час по-късно всяка подобна снизходителност бе изтрита от Андрей Денников и Максим Мишаев. Не, няма да ви говоря за тях, вече написах всичко, което бих могла да артикулирам по техен адрес. Андрей е магьосник. Андрей... Той ме съсипа - и, искам или не, трябва да призная, че усещането за нищожност пред него и таланта му, май се превърна в основна причина за безсилието ми напоследък.

EDIT: Да, датата е вярна - текстът бе почти готов за публикуване още на 1.10, но прозаичните ангажименти ми попречиха да го завърша и публикувам по-рано. С две думи - I'm back, треперете, театрали! :)

Етикети: ,

1 Comments:

Blogger nousha said...

Понеже ти нямам координати други, се налага да ти пусна коментар в този пост :) Утре има една театрална премиера и се чудех дали те интересува - можеш ли да ми драснеш един имейл да видим можем ли да изкомуникираме нещо :)

14 октомври, 2008 17:29  

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home