сряда, януари 02, 2013

Защо не чета съвременна българска литература

Имахме предмет с подобно име във ФЖМК - и макар да бе воден от Бойко Пенчев, който ми е много, ама много, много симпатичен, изпадах в потрес, щом си помислех за съдържанието на конспекта. То не бяха кръв, пот, сълзи, а от зората на демокрацията насам - и други телесни течности. По много. И хайде, това как да е, ама претенцията вече ми идваше в повече. Усещаше се един комплекс за малоценност, за недостатъчност, който неминуемо избиваше в посока "да хванем дедо Боже за шлифера", откривайки колелото, топлата вода и новото двайсе' в литературата наведнъж. Пък аз, както пееше Мариус, "не мога такива неща".
Ето защо така и не се обикнахме с новата българска литература - постепенно спрях с опитите и теглих една черта. Ще си чета испанци, пък! Последният ме разочарова, но това е тема за друга публикация, която вероятно така и няма да напиша.
Обаче. Малко преди Коледа ми попадна "Виенски апартамент" на Радостина Ангелова. Едно съвсем непознато за мен име - признавам - което обаче ме спечели с посвещението, което притежателката му бе написала специално за мен, без никога да ме е виждала. Макар че е лично, ще го споделя: "На Ели с пожелание приказките никога да не страдат". Все едно шамар ми заши тая жена, ама от хубавите.
Тааааааа... седнах аз да чета с идеята да се запозная с човека, който намери какво да ми каже, без да знае почти нищо за мен: и попадна право в целта с думите си.
И се оказа, че тя има да сподели ужасно много неща. Ако не бяха многото околоколедни ангажименти, които ме караха да оставя книгата, бих казала, че се чете на един дъх. Историята е подредена и се следи лесно, сама ти отваря вратите на повествованието, а не се налага да влизаш с взлом, какъвто беше случаят с предната книга, която четох. Обаче хем е подредена, хем структурата й наподобява мозайка от образи, повечето от които се появяват за съвсем кратко, но въпреки това имат не само собствена история, но и собствен глас - оценявам усилието той да бъде намерен, честно. Освен това, във "Виенски апартамент" нещата се случват: събитията си имат ход и вървят напред, без авторката да се страхува какво ще прави с героите си и без да й е жал за тях. И - съвсем не на последно място - липсва претенцията и пудрата, към които толерантността ми е на практика нулева напоследък. Дантелите и финтифлюшките все по-често скриват несъвършенства в текстовете и никой не смее да извика, че царят е гол. Ето защо се радвам на един откровен, изчистен, интересно структуриран и грамотно написан текст, който има какво да каже. Такъв текст е "Виенски апартамент".
Има обаче нещо, което много ме цапардоса в него - свръхсетивните кратки текстове в края на главите. Определението ми е съвсем грешно и го съзнавам, затова ще обясня: те разказват мини-истории, които привидно нямат нищо общо с основната сюжетна линия; истории, които атакуват всички сетива по един възхитителен начин; истории, извадени сякаш от сънищата. От моите сънища. И тъкмо си мислех, че Радостина Ангелова трябва да издаде книга само с такива текстове, и си дадох сметка, че са колкото разкошни, толкова и натоварващи, та във "Виенски апартамент" балансът е чудесно намерен.
Истината е, че за да си върна вярата в българската литература, се иска (ужасно) много. Не съм сигурна и че усилията си заслужават, предвид несигурността на крайния резултат. Обаче "Виенски апартамент" е разкошна книга.

Етикети:

2 Comments:

Blogger Martin said...

Мен ме очаква въпросния изпит по съвременна българска литература. Голяма част от авторите в конспекта наистина не са по мой вкус, но определено има и добри български автори, макар че повечето наистина не ми харесват. Пример е книжката на Еманиул Видински "Места за дишане".

25 юни, 2013 18:50  
Blogger Peter H. said...

http://petkohinov.com/?p=1134

20 август, 2015 11:45  

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home